Определение № 213 от 11.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 280/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Главно управление строителство и възстановяване” ЕАД /н/, представлявано от адв. С., срещу определение № 1678 от 30.09.2020г. по ч.т.д.н. № 2332/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено определение № 4184 от 19.08.2020г. по т.д. № 6789/2013г. на Софийски градски съд. С потвърденото първоинстанционно определение съдът по несъстоятелност е отказал да допусне до разглеждане от събранието на кредиторите на дружеството предложения от дружеството-длъжник оздравителен план.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че посочените в обжалваното определение основания за недопустимост на предложения оздравителен план, с изключение на липсата на съгласие по чл.189 ДОПК, засягат икономически въпроси, които са извън компетентността на съда. Счита, че дори и такава преценка от съда да е допустима, то липсата на посочената информация, анализи и твърдения за очаквани ползи не е от съществено значение за осъществяване на оздравителния план, поради което и в последната представена редакция част от тях са отпаднали. По отношение на липсата на съгласие по чл.189 ДОПК сочи, че е направил всичко зависещо от него, за да получи такова, но съдът не се е произнесъл по искането за продължаване на срока за представянето му, което преценява като нарушение на процесуалния закон. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да се произнесе по молба за продължаване на срока, направена преди изтичането на съответния срок? Поддържа, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 34 от 22.01.2014г. по ч.пр.д. № 7739/2013г. на ВКС, II г.о., определение № 353 от 23.09.2020г. по ч.гр.д. № 2228/2020г. на ВКС, III г.о., определение № 626 от 25.11.2015г. по ч.т.д. № 3057/2015г. на ВКС, I т.о.

2. Допустимо ли е съдът да се произнася по искане за допускане на оздравителния план при незавършена процедура по чл.189 ДОПК при положение, че незавършването на процедурата се дължи на липса на отговор от страна на министъра на финансите, която липса не се дължи на поведението на длъжника и законово определения срок за произнасяне на министъра на финансите не е изтекъл към момента на постановяване на определението по чл.701 ТЗ? Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото

3. Какъв е вложеният от законодателя смисъл в понятието „гаранции” по чл.700, ал.1, т.4 ТЗ – обезпечения на вземанията на кредиторите или друг тип гаранции за изпълнението на плана?

4. Следва ли предвидените в оздравителния план гаранции да имат отношение към постъпването в патримониума на дружеството – длъжник средства за изпълнението на плана или е достатъчно да обезпечават постъпването на средства в патримониума на кредитора, чрез създаване на допълнителна възможност за постъпване на такива средства от трето лице?

5. Записът на заповед, издаден от трето лице в полза на всеки от кредиторите, съставлява ли „гаранция” по смисъла на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ?

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по трети, четвърти и пети въпроси в противоречие с решение № 83 от 27.11.2013г. по т.д. № 940/2012г. на ВКС, I т.о.

6. Следва ли въззивния съд в случаите, в които констатира нередовности на предложения оздравителен план, които не са били констатирани от съда по несъстоятелността, да даде на търговеца-длъжник указания за отстраняването им в срока по чл.71, ал.2 ТЗ? Частният жалбоподател счита, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди определението на съда по несъстоятелност, е изложил съображения, че доколкото разпоредбата на чл.189, ал.1 ДОПК установява забрана за предлагане на оздравителен план, съдържащ условие за намаляване, отсрочване и/или разсрочване на публични задължения, без съгласието на министъра на финансите за това да е дадено предварително, наличието на такова съгласие към момента на внасянето на плана в съда представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за допускането му до разглеждане от събранието на кредиторите, а съответно и за последващото му утвърждаване от съда, поради което е намерил за правно ирелевантно подаденото последващо искане за такова съгласие. В тази връзка е счел, че искането за продължаване на дадения на частния жалбоподател едноседмичен срок за представяне на такова волеизявление след обективирането му не поражда задължения за съда да се произнася по него.

В допълнение на изложеното въззивният съд е намерил, че предложеният план не отговаря на изискванията на чл.700, ал.1, т.4 и 5 ТЗ. По отношение на предложените гаранции е изложил следните съображения: Намерил е, че правото на кредиторите по чл.708 ТЗ да се снабдят с изпълнителен лист, съществуващите наложени възбрани и запори за удовлетворяване на публичните вземания, публикуване на ежегоден одиторски доклад с ГФО на дружеството по партидата му, провеждане на търгове за продажбата на недвижимите имоти по реда на Закона за публичните предприятия и Правилника за приложението му, както и обстоятелствата, че принципал на дружеството е държавата и плащанията по оздравителния план са предвидени като разсрочени, не съставляват гаранции, давани от длъжника на всеки клас кредитори за изпълнението на плана по смисъла на т.4. Посочил е, че понятието „гаранции” е използвано от законодателя в широкия смисъл на думата – като такива, обезпечаващи съответните способи за намирането от дружеството на средства за удовлетворяване на кредиторите до размера на удовлетворяването им според оздравителния план. С оглед на това е достигнал до извод, че не представлява гаранция в посочения смисъл и условието, предвидено в последния вариант на оздравителния план, за издаване на записи на заповед от трето лице в полза на кредиторите до размер на 20% от преобразуваните с погасителния план техни вземания, доколкото наличието на такива няма отношение към постъпването в патримониума на дружеството средства за изпълнението на плана, а създава само правна възможност за кредиторите да предприемат индивидуални принудителни действия срещу третото лице при неизпълнение на плана.

Въззивният съд е приел, че в плана липсват и конкретно посочени съобразно нормата на чл.700, ал.1, т.5 ТЗ управленски, организационни, правни, финансови, технически и други действия за осъществяване на плана.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Формулираните от частния жалбоподател трети, четвърти и пети въпроси, отнасящи се до вложения от законодателя смисъл в понятието „гаранции” по чл.700, ал.1, т.4 ТЗ и до преценката дали запис на заповед, който ще бъде издаден от трето лице, е гаранция по смисъла на тази разпоредба, са релевантни, тъй като са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. По тези въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 83 от 27.11.2013г. по т.д. № 940/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 177 от 20.01.2014г. по т.д. № 1389/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. Съгласно постоянната практика на ВКС гаранциите по смисъла на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ са тези предвидени с оздравителния план действия и сделки, пряко или непряко обезпечаващи удовлетворяването на кредиторите като главна цел на оздравителното производство. Пряко осигуряващи удовлетворяването са обичайните обезпечителни мерки /реални и лични обезпечения/ - залог, ипотека, поръчителство, възбрана, залог. Прието е, че качество на гаранция би имало и средство, без пряко удовлетворяващ кредитора ефект, но косвено гарантиращо удовлетворяването /напр. гарантиране конкретно уреден в плана начин на удовлетворяване на кредитори - чрез събиране вземания от длъжници на несъстоятелното дружество, гарантирано само по себе си с предприемане на принудително изпълнение върху предварително обезпечени или възбранени/запорирани конкретни техни имущества и пр./. Посочено е, че в отлика от останалите действия и сделки по осъществяването на оздравителния план съгласно чл. 700 ал.1 т.5 и чл. 700 ал.2 ТЗ, тези гаранции са относими само и единствено към защита удовлетворяването на кредиторите, без да се изчерпват с обезпечителни мерки в тесния смисъл на думата, т.е. могат да са и гаранции по отношение на предвидените в оздравителния план конкретни стъпки за кумулиране на средства в удовлетворяване на кредиторите. Прието е, че гаранция по смисъла на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ би съставлявало само учреденото към момента на приемане на плана в съответната форма за действителност или за доказване обезпечение, макар под отлагателно условие - влизането на оздравителния план в сила. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, като е приел, че правото на кредиторите по чл.708 ТЗ да се снабдят с изпълнителен лист, съществуващите наложени възбрани и запори за удовлетворяване на публичните вземания, публикуване на ежегоден одиторски доклад с ГФО на дружеството по партидата му, провеждане на търгове за продажбата на недвижимите имоти по реда на Закона за публичните предприятия и Правилника за приложението му, както и обстоятелствата, че принципал на дружеството е държавата и плащанията по оздравителния план са предвидени като разсрочени, не съставляват гаранции, давани от длъжника на всеки клас кредитори за изпълнението на плана по смисъла на т.4. Не е налице противоречие с постоянната практика на ВКС и по отношение на извода, че не представлява гаранция по смисъла на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ и предвиденото в плана издаване на записи на заповед от трето лице в полза на кредиторите до размер на 20% от преобразуваните с погасителния план техни вземания. Записи на заповед с посоченото съдържание не са издадени, а от друга страна, изискването за безусловен характер на задължението по записа на заповед прави невъзможно издаването на такива под отлагателно условие - влизането на оздравителния план в сила. Поради това искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси е неоснователно. При наличието на съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Останалите правни въпроси, формулирани от частния жалбоподател, макар да важни, не могат да променят изхода на делото. Действително, въззивният съд неправилно е приел, че не дължи продължаване на срока за представяне на съгласие по чл.189 ДОПК, тъй като наличието на такова съгласие към момента на внасянето на плана в съда представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за допускането му до разглеждане от събранието на кредиторите, както и се е позовал на недостатъци на оздравителния план, за чието отстраняване не са били дадени указания. Независимо от това, липсата на предвидени в плана гаранции по смисъла на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ само по себе си е достатъчно основание за недопускането му за разглеждане от събранието на кредиторите на дружеството, с оглед на което, както и да се отговори на поставените първи, втори и шести въпроси, това не би довело до различен изход на делото.

По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение