Определение № 4280 от 08.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 251/2026 г.

Производството е по чл. 307, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 3451 от 11.04.2025 г. по описа на Районен съд – Лом, подадена от П. З. С., Л. Б. Х.-С. – лично, и като настойник на поставения под пълно запрещение В. Б. Х., с искане за отмяна на влязло в сила решение № 283 от 12.11.2024 г. по в. гр. д. № 346/2024 г. на Окръжен съд - Монтана и потвърденото с него решение № 71 от 01.04.2024 г. по гр. д. № 1039/2022 г. на Районен съд – Лом, с които е отхвърлен предявеният от тях иск по чл. 33, ал. 2 ЗС. В молбата за отмяна молителите се позовават на узнаване на въззивното решение на 05.02.2025 г., касационната жалба срещу което неправилно е върната при търсената с иска по чл. 33, ал. 2 ЗС защита на вещни права. Излагат съображения за неправилност на двете решения на инстанциите по същество поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения при събирането и оценката на доказателствата, в т. ч. служебно приобщаване към доказателствения материал на доказателства, приложени по други дела (гр. д. № 270/2022 г. на РС - Лом, заедно с приложените към него гр. д. № 471/2018 г. на РС – Лом, изп. дело № 7/2020 г. на ДСИ при РС – Лом и гр. д. № 4544/2021 г. на ВКС), в разрез с диспозитивното начало, довели до необоснованост на извода за погасяване на потестативното право за изкупуване поради изтичане на преклузивния двумесечен срок по чл. 33, ал. 2 ЗС приживе на техния наследодател Б. С.. В тази насока поддържат, че са налице нови обстоятелства и нови писмени доказателства, тъй като датата 13.07.2021 г. е посочена като момент на узнаване на продажбата от техния наследодател за първи път в мотивите на въззивното решение, връчено им на 05.02.2025 г., въз основа на приетото за установено от въззивния съд, че на тази дата е получил посканите с молба от 28.06.2021 г. документи по гр. д. № 471/2018 г. на РС - Лом, част от които е и договорът за продажба по нотариален акт № 187 от 21.05.2008 г. След тази дата излагат настъпване на непредвидими обстоятелства - влошаване на здравословното състояние на наследодателя, наложило неговата хоспитализация на 31.08.2021 г. и на 19.09.2021 г., последната продължила до неговата смърт на 22.09.2021 г., за които не са могли да представят доказателства. Посочват в молбата като нови доказателства молба от 28.06.2021 и епикризи от 09.09.2021 г. и 22.09.2021 г. Обосновават основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК с противоречие между първоинстанционното решение и въззивното решение, постановени по делото, изразяващо се в приетите от двете инстанции различни дати на узнаване на продажбата - 23.06.2021 г. и 13.07.2021 г. Искат отмяна на решенията и присъждане на разноски. В срока по чл. 306, ал. 3 ГПК е постъпил отговор от „Пепе груп “ ООД, в който са изложени съображения за неоснователност на молбата за отмяна. Претендира разноски. Не са постъпили отговори по молбата от другите насрещни страни - Р. И. С. и Х. Г. Н.. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., при проверката на допустимостта на молбата за отмяна, намира следното: Молбата за отмяна е процесуално недопустима по следните съображения. Допустимостта на извънинстанционното производство за отмяна на влязло в сила съдебно решение е предпоставено от релевиране от молителя на конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от предвидените в чл. 303, ал. 1 ГПК основания, с които процесуалният закон свързва този правен резултат, направено в предвидения в чл. 305 ГПК преклузивен тримесечен срок. Молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, подадена след изтичане на срока по чл. 305 ГПК, е процесуално недопустима, и подлежи на оставяне без разглеждане в производството по чл. 307 ГПК (т. 9 от ТР № 7 от 17.05.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС). При липса на ясно и мотивирано изложение на обстоятелствата, при наличието на които се осъществява някое от предвиденото в закона основание за отмяна, молбата за отмяна също се явява недопустима и не ангажира компетентността на съда (т. 10 от ТР № 7 от 17.05.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС). Молбата за отмяна, както на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на поддържаното по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК основание, е подадена след изтичане на предвидения преклузивен тримесечен срок по чл. 305, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК. Началото на срока по чл. 305, ал. 1, т. 4 ГПК се обвързва с деня на влизане в сила на последното решение. В конкретния случай въззивното решение, от което се извежда това основание, не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (в този смисъл е и определение № 31 от 06.01.2026 г. по ч. гр. д. № 3603/2025 г. на ВКС, I г. о., с което е потвърдено разпореждането за връщане на касационната жалба). Поради това, съгласно чл. 296, т. 1 ГПК, то е влязло в сила в деня на неговото постановяване – 12.11.2024 г. От този момент за участвалите в производството страни е започнал да тече преклузивният тримесечен срок за искането по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, който е изтекъл на 12.02.2025 г. Недопустимо е и искането за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Правните изводи на съда и направената от него оценка на доказателствата в мотивите на решението не съставляват „нови обстоятелства“ по смисъла на закона. Освен това, разпоредбата на чл. 305, ал. 1, т. 1 ГПК обвързва срока с деня, в който на страната е станало известно обстоятелството или в който тя е могла да се снабди с новото писмено доказателство. Ангажираните от молителите документи – молба от 28.06.2021 г. и епикризи от 2021 г. (последната от които с дата 22.09.2021 г.) – са съставени години преди приключване на спора. В качеството си на наследници молителите са имали обективната възможност да се снабдят с тях още от момента на тяхното съставяне, поради което тримесечният срок и за това основание е изтекъл. Поради изложеното, към датата на подаване на молбата за отмяна – 11.04.2025 г., предвиденият в чл. 305, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК преклузивен срок е изтекъл и за двете поддържани основания, което налага оставянето на молбата без разглеждане. Молбата в конкретния случай е недопустима и поради неосъществяване на фактическия състав на поддържаните в нея основания за отмяна, доколкото твърденията на молителите не се подвеждат под хипотезите на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК. На отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК подлежат влезлите в сила съдебни решения, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са били могли да бъдат известни на страната, срещу която решението е постановено. При посоченото основание е налице непълнота на фактическия или доказателствен материал, установена след влизане на решението в сила и която не е последица от процесуално нарушение на съда или небрежност на страната. Нови обстоятелства са факти от действителността, които имат спрямо спорното правоотношение значение на юридически или доказателствени факти. Те трябва да са нови – да не са били вече включени във фактическия материал на делото, докато то е било висящо и да не са новосъздадени, т. е. да не са възникнали след приключване на устните състезания, завършили с влязлото в сила решение. Нови писмени доказателства по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК са новооткрити писмени доказателства, които се отнасят до твърдени обстоятелства от страната в хода на делото, които не са били доказани, поради липса на тези доказателства. За съществуването им страната не е знаела или макар и да е знаела не е била в състояние да се снабди с тях и да ги представи до приключване на устните състезания по делото, като незнанието или непредставянето не се дължи на липса на нормална и дължима грижа за добро водене на делото. Ако заинтересуваната страна е знаела за обстоятелството или доказателството и е могла да го посочи и/или представи, отмяната на влязлото в сила решение е недопустима. С оглед на изложените разяснения следва изводът, че твърдените от молителите обстоятелства не покриват съдържанието на визираното основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на „ново обстоятелство“ относно датата на узнаване на продажбата (13.07.2021 г.) се обосновава единствено с фактическите изводи, направени от въззивния съд при оценка на събрания по делото доказателствен материал, които и като част от мотивите на решението не са „ново обстоятелство“ по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това, този доказателствен материал изначално е включвал както изявлението на наследодателя за узнаване на продажбата, така и посочената от самите молители молба от 28.06.2021 г. Поради това доводите в молбата за отмяна, насочени срещу възприетата от въззивния съд дата на узнаване, не сочат на нови обстоятелства по смисъла на закона, а цитираната молба от 28.06.2021 г. не представлява новооткрито писмено доказателство. Такова доказателство не съставляват и представените епикризи (последната от които с дата 22.09.2021 г.). Молителите не твърдят да са узнали за съществуването им след приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, нито установяват да са били обективно лишени от възможността да ги ангажират своевременно. Влошеното здравословно състояние на техния наследодател и настъпилата му смърт са факти от обективната действителност, съществували в хода на инстанционното производство, и молителите като наследници са могли да се снабдят с посочените доказателства за тях при съставянето им. Оплакванията, изразяващи несъгласие с извода на въззивния съд за изтичане на преклузивния двумесечен срок по чл. 33, ал. 2 ЗС – обосновани и с хоспитализацията на наследодателя и неговата смърт (като непредвидими обстоятелства), и действието на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (обн., ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г.) - също не съставляват твърдения за новооткрити факти, а доводи за неправилно приложение на материалния закон. Несъгласието на молителите с възприетата от съда фактическа обстановка и с направената оценка на доказателствата (включително относно момента на узнаване на продажбата), от които са изведени правните изводи за неоснователност на иска, съставляват изрични оплаквания за неправилност на решението. Тези доводи биха били релевантни единствено в производство по инстанционен касационен контрол, но са изцяло ирелевантни в извънинстанционното производство по отмяна на влезли в сила съдебни актове. Изложените твърдения в молбата не покриват и фактическия състав на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Това основание за отмяна е осъществено тогава, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. В мотивите на т. 5 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата. Противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. Законът изисква противоречие между решенията, т. е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения, като такова противоречие не може да се извежда между актове, постановени по едно и също дело в процеса на неговото инстанционно развитие. Разглежданият фактически състав е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. В конкретния случай молителите не се позовават на „друго“ влязло в сила решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, което да противоречи на диспозитива на окончателния акт на въззивната инстанция. Решение № 71 от 01.04.2024 г. по гр. д. № 1039/2022 г. на РС – Лом не съставлява влязъл в сила съдебен акт, явяващ се резултат от приключил съдебен спор по друго дело. То представлява постановеното в хода на същото производство първоинстанционно решение, което е потвърдено с въззивния акт, с който като краен съдебен акт е приключило разрешаването на правния спор по същество. Твърдяното различие в мотивите между двата акта е резултат от упражнените правомощия на въззивния съд като инстанция по същество. В рамките на тези правомощия съдът дължи самостоятелна оценка на доказателствата, необходима за установяване на релевантните факти и подвеждането им под приложимата материалноправна норма. Ето защо евентуалното несъответствие в мотивите на двете инстанции изначално не е годно да обуслови наличието на основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Поради изложените съображения, тъй като молбата за отмяна е подадена след изтичане на установените в чл. 305, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК преклузивни срокове, а изложените в нея доводи изначално не покриват фактическия състав на поддържаните основания за отмяна, същата се явява процесуално недопустима. Ето защо молбата следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – прекратено. При този резултат на ответника по молбата за отмяна, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, следва да се присъдят сторените в производството по чл. 303 ГПК разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лева, съобразно представения договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК. Превалутирано в официалната валута на страната – евро, съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България, възнаграждението се равнява на 1 533.88 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.