Определение № 458 от 25.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 106/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Здравец-Тур“ ООД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ищецът „Грийн Парк“ ЕООД (н), чрез синдика И. М., не изразява становище.

По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

I. Произнасяйки се по жалба на ищеца, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, вместо което е уважил предявения иск на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови решението си, съдът е приел за установено, че през 2006 г. ищецът сключил с трето лице - лизингодател договор за лизинг на употребяван кулокран. Уговорената лизингова цена била заплатена от ищеца (44 от лизинговите вноски) и от трето лице (4 вноски).

На 03.11.2011 г. управителят на дружеството-ищец подписал декларация, с която изразил съгласие, във връзка с изтичането на договора за лизинг, собствеността върху лизинговата вещ да бъде прехвърлена на ответното дружество. Последното било извършено с писмен договор от 19.10.2011 г., сключен между лизингодателя и ответника.

След откриване на производството по несъстоятелност спрямо дружеството-ищец с влязло в сила решение декларацията, квалифицирана като материализираща безвъзмездна сделка между ищеца и ответника (цесия на произтичащото от договора за лизинг вземане на ищеца за собствеността върху лизинговата вещ) била обявена за нищожна спрямо кредиторите на несъстоятелността на основание чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ (ред. ДВ, бр. 70/98). Със същото решение бил уважен и предявеният от синдика частичен иск за заплащане на част в размер на 30 000 лв. от стойността на лизинговата вещ.

Въззивният съд е квалифицирал предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съобразявайки указанията на въззивната и касационната инстанция при първото разглеждане на делото, в резултат на което първото решение на окръжния съд е било обезсилено поради произнасяне по непредявен иск и делото върнато за ново разглеждане. С оглед установените обстоятелства е намерил същия за основателен, като е приел, че са налице предвидените в чл. 59, ал. 1 ЗЗД предпоставки, доколкото е налице както обогатяване на ответника, изразяващо се в безвъзмездното придобиване на собствеността върху вещта, така и обедняване на ищеца посредством заплащането на лизинговите вноски, като и двете се явяват последица на общ фактически състав (заплащането на лизинговите вноски, прехвърлянето на собствеността и относителната нищожност на цесията). По отношение на размера на иска е приел, че както обедняването, така и обогатяването са в размер на стойността по средни пазарни цени на лизинговата вещ към момента на прехвърляне на собствеността съобразно заключението на назначената оценителна експертиза.

Извън това, въззивният съд е изложил и съображенията, че разглежданият иск се явява частичен (за остатъка от вземането) спрямо уважения с влязлото в сила решение частичен иск за сумата 30 000 лв., доколкото предметът на двете дела е един и същ, независимо от дадената с влязлото в сила решение квалификация на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Поради това и като се е позовал на задължителните указания по т. 2 от ТР № 3/2016 на ВКС-ОСГТК, съдът е приел, че с формираната по първия частичен иск сила на пресъдено нещо са преклудирани правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника.

II. Искането за допускане на касационно обжалване се обосновава с основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поддържа се, че очевидната неправилност на въззивното решение произтича от липсата на обсъждане в мотивите на релевантни доводи и възражения на ответника и от нарушаване на логическите правила при формиране на извода за еднакъв предмет на исковете по двата частични иска, независимо от различната им правна квалификация.

Поддържа се и произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпроса “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?“. Значението на въпроса за конкретния случай се обосновава с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил възраженията на ответника, че:

• след като вещта е прехвърлена на ответника със самостоятелен договор на възмездно основание, обогатяване не е налице;

• нищожността на съгласието на ищеца за прехвърляне на собствеността от лизингодателя на ответника не поражда правни последици;

• че обявената за относително нищожна декларация-съгласие е подписана след сключването на договора за прехвърляне на собствеността;

• прехвърлителният договор между ответника и лизингодателя не води до правоприемство в правата на ищеца-лизингополучател, който не е страна по него;

• липсва основание (законово или договорно) да възникне право на ищеца да придобие лизинговата вещ, независимо от заплатените лизингови вноски, доколкото това е негово право, а не безусловна и задължителна последица на лизинговия договор, който не съдържа клауза, уреждаща придобиването на собствеността като последица от плащането на лизинговите вноски;

• с оглед правната природа на договора за лизинг платените лизингови вноски се отнасят към самото ползване на лизинговата вещ, поради което не посрещат критериите за неоснователно разместване на имущество по чл. 59, ал. 1 ЗЗД;

• лизинговото правоотношение между ищеца и лизингодателя има собствен индивидуален и непрехвърляем ефект по отношение платените от ищеца лизингови вноски.

III. Касационно обжалване не следва да се допуска.

1. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Очевидна неправилност в конкретния случай не произтича от липсата на обсъждане на посочените от ответника доводи и аргументи, тъй като отказа си да ги вземе предвид въззивният съд е обосновал в мотивите към решението, съобразно изложеното по-нататък във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице очевидна неправилност поради нарушение на правилата на формалната логика и във връзка с извода на съда за еднакъв предмет на двете производства, доколкото същият е основан на еднаквите факти, въведени като основание на двата иска, като изрично е отчетена разликата в дадената от съдилищата правна квалификация, от която именно разлика се извежда и поддържаната теза за очевидна неправилност.

2. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Действително по съществото на посочените в изложението доводи на ответника (по същността си представляващи отделни аргументи в подкрепа на поддържаната от ответника теза за липса на връзка между сключения от него договор за придобиване на собствеността и договора за лизинг, оттук и за липса на връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника) въззивният съд не се е произнесъл. Непроизнасянето си обаче съдът изрично е аргументирал с приетата преклузия на тези доводи в резултат на формираната с решението по частичния иск сила на пресъдено нещо. С оглед на това релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК в конкретния случай би бил въпрос във връзка с обхвата на преклузията при влязло в сила решение по частичен иск между същите страни, какъвто обаче не е формулиран. Поставеният въпрос не държи сметка за изложените от въззивния съд мотиви за отказа да се обсъдят доводите по същество и следователно не се явява обуславящ правните му изводи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г.

С тези мотиви съдът