Определение № 30 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 306/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 6489 от 09.08.2017г. /п. кл. от 08.08.2017 г./ на Н. И. Н., чрез пълномощника му адвокат Л. Я., и Л. Я., против определение № 554 от 20.07.2017 г., постановено по в.ч.гр.д. № 370/2017 г. на Окръжен съд – Враца. С него е потвърдено определение № 989 от 23.05.2017 г. по гр. д. № 4637/2015 г. на Районен съд – Враца, с което двамата касатори са осъдени да заплатят на Ч. А. Б. сумата от 400,00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. В частната касационна жалба са заявени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Ответникът по касация Ч. А. Б., чрез пълномощника му адвокат В. Л., е депозирал писмен отговор на жалбата, в който излага становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и моли същото да не се допуска, а по същество - намира жалбата за неоснователна. По допустимостта на касационното обжалване: С решаващите си мотиви, въззивният съд е приел, че на основание чл. 78, ал. 4 ГПК един от ответниците по гр. д. № 4637/2015 на Районен съд – Враца - Ч. Б., има право на разноски за адвокатска защита в размер на 400 лева, тъй като е доказал, че след като е получил препис от исковата молба и преди да е бил уведомен за прекратяването на производството по същото дело, е заплатил горепосочената сума за адвокатско възнаграждение. Въззивният съд е отхвърлил като неотносими спрямо обжалваното определение на първоинстанционния съд възраженията на частните жалбоподатели относно пороци при размяната на книжа, връчването на съобщения, издаването на удостоверение за наследници, както и относно противоречие на обжалваното определение с разпоредбата на чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. В изложението по член 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към частната касационна жалба, касаторът твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. до ДВ, бр. 86 от 2017 г./, като съдът се е произнесъл по следния правен въпрос /цитирам/: „ Следва ли да се счита, че текстът на чл.8 ал. 4 ЗН допуска наследяване по право на заместване и за съребрените роднини или не “. Преди всичко, съгласно приетото с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен с обжалвания съдебен акт, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Видно от изложеното с решаващите мотиви на обжалваното въззивно определение, така формулираният от касатора правен въпрос е неотносим, защото се отнася до съвсем различна хипотеза, каквато не е налице в случая, нито е била предмет на анализ и обсъждане относно присъдените разноски за адвокатско възнаграждение от съда с постановеното определение, предмет на настоящата частна касационна жалба. Непосочването на правния въпрос, по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС, както е в настоящия случай, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания за това. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение