Определение № 329 от 29.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 2973/2017 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. А. И. срещу решение № 1878 от 31.07.2017г. по т. дело № 2000/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което след отмяна на решение № 181 от 25.01.2017г. по т. дело № 2311/2015г. на Софийски районен съд, Търговско отделение, VІ-11 състав ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] следните суми: 1/ на основание чл. 82 ЗЗД сума в размер 30 000 лв. – част от общо дължима сума 5 025 700 лв., представляваща пропуснати ползи от виновното неизпълнение на договор за покупко-продажба от 31.01.2014г., ведно със законната лихва от 08.04.2015г. до окончателното плащане; 2/ на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 10 000 лв. – част от общо дължима сума 412 773,30 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху 5 025 700 лв. за периода от 17.06.2014г. до 07.04.2015г.; 3/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 100 лв. – разноски за първоинстанционното производство и сумата 800 лв. – разноски за въззивното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения, факти, обстоятелства и възражения на страните, както и да обсъди всички приети по делото доказателства? – противоречие с решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 313/19.05.2010г. по гр. д. № 257/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 334/23.04.2010г. по гр. д. № 427/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 298/28.04.2010г. по гр. д. № 3972/2008г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 815/15.02.2011г. по гр. д. № 1713/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/.

2. Следва ли да е налице реализирана сделка между кредитора [фирма] и неговия контрахент [фирма], за да се породи за кредитора право на обезщетение за пропуснати ползи поради разваляне на договора с третото лице [фирма]? – противоречие с Тълкувателно решение № 3/12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС и решение № 296/05.11.2013г. по гр. д. № 48/2013г. на ВКС, ГК, ІV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/, решение № 5680/28.07.2017г. по в. гр. д. № 6596/2016г. на СГС, ІV-6 състав и решение № 1578/04.08.2017г. по т. д. № 4596/2015г. на СГС, VІ-6 състав /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/.

3. Има ли право на обезщетение за пропуснати ползи неизправната страна, каквато се явява купувачът [фирма] по двустранен договор за продажба от 31.01.2014г.? - противоречие с Тълкувателно решение № 3/12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС и решение № 73/27.07.2010г. по т. д. № 897/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/.

4. Следва ли да е налице сигурност за увеличение на имуществото на купувача [фирма] по договора за продажба от 31.01.2014г., за да му се признае право на обезщетение за пропуснати ползи? - противоречие с Тълкувателно решение № 3/12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС и решение № 130/09.01.2015г. по т. д. № 1850/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено и в противоречие с решение № 240/07.05.2015г. по т. д. № 317/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 172/11.12.2013г. по т. д. № 588/2012г. на ВКС, ТК, І т. о., както и че е налице основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. Т. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е спазил изискването за точно и мотивирано изложения на основанията за допускане на касационно обжалване, не е обосновал значението на формулираните от него въпроси за изхода на делото, по какъв начин са допринесли за формиране на решаващата воля на съда, както и по какъв начин ще допринесат за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага доводи, че решението на въззивния съд не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, нито има противоречива практика на съдилищата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

Въззивният съд е приел за установено, че между страните е възникнало правоотношение по сключен между тях на 31.01.2014г. договор за покупко-продажба, с който [фирма] е прехвърлило на [фирма] правото на собственост върху оръжие, боеприпаси и снаряжения по количество, цени и състояние, описано в спецификация - Приложение № 1, неразделна част от договора, които купувачът се задължил да заплати в размера и при условията, уговорени в договора, при обща стойност на договора 3 083 040 лв. с включен ДДС. С анекс № 1 от 1.04.2014г. страните уговорили промяна на срока за приемане и изтегляне на стоката - 12 месеца от датата на превода.

Съдебният състав е констатирал, че с договор за покупко-продажба от 07.05.2014г. [фирма] е прехвърлило на [фирма] правото на собственост върху оръжие, боеприпаси и снаряжения по количество, цени и състояние, описано в спецификация - Приложение № 1, неразделна част от договора, които купувачът се задължил да заплати в размера и при условията, уговорени в договора, при обща стойност на договора в размер 4 659 840 евро с включен ДДС. На основание чл. 4, ал. 3 от този договор [фирма] е платило на [фирма] сумата 14 760 лв. /левова равностойност на 7 750 евро/ с разходен касов ордер № 12/07.05.2014г.

Въззивната инстанция е обсъдила разменената между страните кореспонденция и е установила, че ищецът уведомил ответника по иска с писмо вх. № 726/10.05.2014г., че е готов да изтегли договорените изделия, и поискал информация за местонахождението и количеството им. В отговор с писмо изх. № 423/12.05.2014г. ответникът /настоящ касатор/ уведомил ищеца, че счита договора за нищожен, тъй като същият имал невъзможен предмет и липсвали съществени уговорки за начина на изпълнението му. С нотариална покана, рег. № 3761/26.05.2014г. на нотариус С. Т. [фирма] уведомило ищеца, че счита договора от 07.05.2014г. за развален, тъй като продавачът очевидно не е в състояние да изпълни задълженията си, и поискало връщане на платените суми по договора в тридневен срок. След получаване на нотариалната покана ищецът превел по сметка на [фирма] сумата 14 760 лв. с вносна бележка от 30.05.2014г. С нотариална покана рег. № 4073/05.06.2014г. на нотариус С. Т. ищецът заявил на ответника, че не смята договора от 31.01.2014г. и анекса от 1.04.2014г. към него за нищожни, счита волеизявлението му за неоснователно прекратяване на договора и отказ за изпълнение за поетите задължения, и го е уведомил, че в резултат на противоправното му поведение е пропуснал приход от 5 025 700 лв. и го е поканил в седмодневен срок да му заплати обезщетение в посочения размер.

Във връзка с направените от ответника по иска възражения въззивният съд е обсъдил представените доказателства и е приел, че в протокол за намерение от 21.11.2013г. [фирма] като продавач и [фирма] като купувач заявили съгласието си продавачът да достави, а купувачът да закупи стоки - предмет на търг, обявен от Дирекция „Управление на собствеността и социални действия“ на МВР, като страните се съгласили протоколът да се разглежда като уточняващ намеренията на страните да подпишат договор за доставка на стоките.

С договор за покупко - продажба от 04.03.2014г. Министерство на вътрешните работи прехвърлило на [фирма] правото на собственост върху огнестрелно оръжие и боеприпаси по количество, цени и състояние, описано в спецификация - Приложение № 1, неразделна част от договора, които купувачът се задължил да заплати в размера и при условията, уговорени в договора, при обща стойност на договора 2 735 823,82 лв. с включен ДДС.

Съдебният състав е обсъдил показанията на разпитаните две групи свидетели и въз основа на тях е установил, че представеният по делото документ на лист 54 – протокол за намерение е подписан на 23.11.2013г. от изпълняващия длъжността управител на [фирма] към него момент С. К. Д. и управителя на [фирма] Х. М., екземпляр от него е бил представен на ответника и без да е изведен с входящ номер в деловодната система на дружеството е бил съхраняван в касата на дружеството до унищожаването му през м. март 2014г. от тогавашния управител В. Т. Балкански. Приел е, че по правната си характеристика протоколът за намерение представлява предварителен договор за продажба на посочените в него и спецификацията към него движими вещи – предмет на същия търг, обявен от МВР, има обвързваща сила само между подписалите го страни и съществуването му е ирелевантно за сключването на договора от 31.01.2014г. между ищеца и ответника.

Въз основа на приетото в съдебно заседание на 13.04.2016г. заключение на съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд е приел, че платежните документи за извършеното от [фирма] в полза на [фирма] плащане на сумата в размер 14 760 лв., издадената за тази сума фактура № 3/07.05.2014г., както и впоследствие връщането на сумата от [фирма] и издаденото кредитно известие № 4/30.05.2014г. са осчетоводени при ищцовото дружество и при [фирма], като въззивният съд е посочил подробно и счетоводните операции – по кредита и дебита на кои сметки в счетоводствата на двете дружества са осчетоводени сумите.

При така установената фактическа обстановка решаващият съдебен състав е направил извод, че между страните е възникнало правоотношение по силата на валиден договор за покупко-продажба на оръжие, боеприпаси и снаряжение. Изводът за действителност на договора от 31.01.2014г. и за неоснователност на възражението по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е аргументиран с обстоятелството, че предметът на сделката не е нито погинала вещ, нито вещ, извадена от гражданския оборот, а индивидуализирани в спецификацията към договора движими вещи, чието прехвърляне на купувача е поставено в зависимост от сбъдването на едно бъдещо и несигурно събитие. Посочено е, че с настъпването на това събитие - придобиването от ответника /настоящ касатор/ на собствеността на движимите вещи на основание сключения с Министерството на вътрешните работи договор, е отпаднало уговореното в договора от 31.01.2014г. отлагателно условие и е настъпило действието по изпълнение на договора по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. е. към деня на волеизявлението на ответника в писмото от 12.05.2014г. договорът е подлежал на изпълнение. Въззивният съд е заключил, че волеизявлението на ответника представлява по своята същност отказ от изпълнение на поетите от продавача задължения и има значението на едностранно прекратяване на договорната връзка, каквато възможност не е уговорена от страните в раздел VІІ от договора.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника по иска за виновно неизпълнение от страна на ищеца – купувач на задължението по чл. 3, ал. 3 от договора да внесе авансово 30% от общата стойност /цената/ на стоката, съдебният състав на САС е анализирал клаузите на чл. 3, ал. 3 и чл. 2, ал. 1 от договора, тълкувал ги е във връзка една с друга, обсъдил е показанията на свидетеля Балкански, съобразил е, че отделни количества от стоката са били съхранявани в 10 населени места в страната, поради което пълна, еднократна доставка на стоката е реално неосъществима, въз основа на което е приел, че действителната воля на страните е била стоката да бъде доставяна на части, след което да се извършва плащане на цената. Поради изложените съображения въззивната инстанция е заключила, че няма виновно неизпълнение от страна на ищеца, тъй като за него не е възникнало задължение за авансово плащане на част от цената, а изпълнението на останалите му задължения по договора е станало невъзможно поради безпричинното едностранно прекратяване на договора от ответника /настоящ касатор/.

Изводът за основателност на предявения иск за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи по чл. 82 ЗЗД е аргументиран с наличието на необходимите кумулативни предпоставки: виновно неизпълнение от страна на длъжника – ответник по иска на съществени задължения, поети по договора от 31.01.2014г.; възможност да бъде предвидено към деня на пораждане на задължението, че от неизпълнението за кредитора могат да настъпят имуществени вреди, изразяващи се в пропусната полза; причинна връзка между неизпълнението на длъжника и възможното увеличение на имуществената сфера на кредитора. Въззивният съд е приел за установено, че вследствие неправомерното едностранно прекратяване на договора от страна на ответника ищецът не е могъл да продаде уговорената в договора от 31.01.2014г. стока на купувача по договора, който е сключил като продавач на същата стока на 07.05.2014г. и по този начин е пропуснал да реализира печалба в размер на разликата между цената на стоката по втория договор и цената по първия договор. Изложил е съображения за неоснователност на възражението на ответника по иска за симулативност на договора от 07.05.2014г. като е приел, че договорът е сключен с [фирма] след отпадане на отлагателното условие в договора от 31.01.2014г. и започване на неговото изпълнение. Посочил е, че очакванията на ищеца са били свързани с предстоящото осъществяване на правото му да стане собственик на стоката и като такъв да се разпореди с нея, за да реализира печалба. По отношение на връщането на сумата 14 760 лв. съдебният състав е приел, че това е станало след като на купувача по договора от 07.05.2014г. е станал известен факта на едностранното прекратяване на договора от 31.01.2014г. и невъзможността да придобие стоките – предмет на договора е била очевидна.

Основателността на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е аргументирана с възникналата забава на 17.06.2014г., когато е изтекъл определения в нотариалната покана от 05.06.2014г. седмодневен срок за изпълнение.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд за обсъждане на твърдените факти, обстоятелство, представените доказателства и всички възражения и доводи на страните е релевантен за спора, предвид направените оплаквания във въззивната жалба на ищеца и възраженията и доводите на ответника, както и с оглед значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивната инстанция. Този въпрос не е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/ не е налице по отношение на първия процесуалноправен въпрос, тъй като въззивният съд е процедирал съобразно постоянната практика на ВКС.

Формулираният от касатора в т. 2 от изложението материалноправен въпрос е свързан с предпоставките за възникване на право на обезщетение за вреди, настъпили в резултат на неизпълнение на договорно задължение, и в този смисъл е релевантен за делото. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото въпросът не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно постоянната практика на ВКС право на обезщетение за вреди /претърпени загуби или пропуснати ползи/ възниква при наличието на следните предпоставки: 1/ неизпълнение на договорно задължение като формата на неизпълнението е без значение; 2/ неизпълнението на задължението да се дължи на виновно поведение на длъжника, т. е. на причини, за които длъжникът отговаря; 3/ кредиторът да е претърпял вреда – да е претърпял загуба или да е пропуснал полза; пропуснатата полза да е предвидима към момента на пораждане на задължението; 4/ да е налице причинна връзка между пълното неизпълнение или ненадлежното /неточно/ изпълнение на задължението и причинените вреди. Неизпълнението на договорното задължение може да бъде пълно или неточно /ненадлежно/, което от своя страна може да бъде забавено или да не отговаря на дължимото в качествено или количествено отношение, като при всички форми на неизпълнение на задължението за кредитора може да възникне вреда. Следователно реализирането на сделката не е предпоставка за възникване на право на обезщетение за причинени вреди. Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие с Тълкувателно решение № 3/12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС и решение № 296/05.11.2013г. по гр. д. № 48/2013г. на ВКС, ГК, ІV г. о. е неоснователен, тъй като посоченото Тълкувателно решение дава отговор на въпроса „при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, необходимо ли е да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца или същото се предполага“, но не и на посочения от касатора материалноправен въпрос „следва ли да е налице реализирана сделка между кредитора /ищеца/ и неговия контрахент /ответника/, за да се породи за кредитора право на обезщетение за пропуснати ползи поради разваляне на договора,, сключен между него и третото лице“. Решение № 296/05.11.2013г. по гр. д. № 48/2013г. на ВКС, ГК, ІV г. о. е постановено по въпроса „съставлява ли предвидима пряка и непосредствена вреда увеличената стойност на имота, от който купувачът е съдебно отстранен“ и в него не е разгледана хипотезата на претендиране на обезщетение за пропусната полза, изразяваща се в неполучена печалба, която кредиторът би получил при едно нормално, законосъобразно развитие на възникналото между страните правоотношение.

Д. на касатора за допускане на касационно обжалване по втория материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Решение № 1578/04.08.2017г. по т. д. № 4596/2015г. на СГС, VІ-6 състав е неотносимо, тъй като е постановено по иск за заплащане на обезщетение за претърпени загуби поради неизпълнение на договорно задължение за охрана на обект, в резултат на което са извършени кражби, докато в настоящия случай претенцията е за заплащане на пропуснати ползи от невъзможността ищецът да реализира печалба от продажбата на стоките – предмет на договора за продажба поради неизпълнение на задължение на ответника – продавач по договор за продажба. По отношение на решение № 5680/28.07.2017г. по в. гр. д. № 6596/2016г. на СГС, ІV-6 състав не са представени доказателства, че е влязло в сила. Освен това различният изход на споровете по посочените дела и настоящото решение е обусловен от различни факти и обстоятелства, установено по конкретните дела въз основа на различни доказателствени средства.

Съобразно т. 3 на посоченото Тълкувателно решение, когато съществувалата по прилагането на относимата правна норма противоречива съдебна практика е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. По въпроса за предпоставките за възникване на право на обезщетение за пропуснати ползи в резултат на неизпълнение на договорно задължение е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и с която въззивният съд се е съобразил.

Посоченият от касатора в т. 3 от изложението материалноправен въпрос не отговаря на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение и аргументите на въззивната инстанция, тъй като съдебният състав е приел, че възражението на ответника по иска за неизпълнение на задължението на ищеца за плащане на 30% аванс от уговорената цена е неоснователно, и е посочил, че ищецът е изправна страна. С формулирания трети правен въпрос касаторът се опитва да обоснове тезата си за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт и необоснованост на изводите на въззивната инстанция. Преценката за обосноваността/необосноваността на решението на САС не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на решението на САС по посочения в т. 4 от изложението материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора Тълкувателно решение № 3/12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС, решение № 130/09.01.2015г. по т. д. № 1850/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 240/07.05.2015г. по т. д. № 317/2014г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 172/11.12.2013г. по т. д. № 588/2012г. на ВКС, ТК, І т. о., както и в други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага, а подлежи на доказване. Кредиторът следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението на длъжника със сигурност би получил увеличение на имуществото си. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, въз основа на тях е приел, че вследствие неправомерното едностранно прекратяване на договора от страна на ответника и неизпълнение на задълженията по него ищецът не е могъл да продаде уговорената в договора от 31.01.2014г. стока на купувача по договора, който е сключил като продавач на същата стока на 07.05.2014г. и по този начин е пропуснал да реализира печалба в размер на разликата между цената на стоката по втория договор и цената по първия договор, и е направил извод, че ищецът е доказал наличието на необходимите кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение за твърдяната пропусната полза: виновно неизпълнение от страна на ответника на основно задължение по договора, предвидимост на вредите от евентуално неизпълнение на задължението на ответника към деня на пораждане на задължението, причинна връзка между неизпълнението на длъжника и възможното увеличение на имуществената сфера на кредитора. Доколко установената фактическа обстановка съответства на представените доказателства и дали при тяхното обсъждане са спазени правилата на логическото мислене е въпрос, относим към правилността /обосноваността, респ. необосноваността/ на въззивния съдебен акт. Изложените в тази насока оплаквания и доводи представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но нямат характер на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните правни въпроси относно предпоставките за възникване на право на обезщетение за пропуснати ползи в резултат на неизпълнение на договорно задължение е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение