Определение № 1743 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4108/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото В. Й. Н., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Д. З. срещу решение № 204/23.07.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 193/2025 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 552/17.12.2024 г. по гр. дело № 379/2024 г. на Плевенския окръжен съд (ПОС), е прекратено, на основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК, пълното осиновяване на жалбоподателя от ищцата по делото Т. В. Н., допуснато с решение от 22.06.1994 г. по гр. дело № 1659/1989 г. на Плевенския районен съд (ПРС); в тежест на касатора са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушения на процесуалните правила при постановяването му – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, също чрез адв. З., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът в производство по разглеждане на иск с правно основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК да извършва проверка доколко с виновното си поведение осиновителят (в случая ищцата Т. Н. с неоснователно и неправомерно задържане на саморъчно чуждо завещение 4 месеца и необявяването му веднага при нотариус – чл. 27, ал. 1 от ЗН, лишаване на ответника от достъп до работното му място, лишаване от трудово възнаграждение, от достъп до автомобил, спиране на ел. захранванне и разграждане на ограда на ползвана от ответника къща – всичките вещи и имоти в режим на съсобственост) ищцата е станала причина за твърдяното от нея „дълбоко разстройство в отношенията“; 2) може ли съдът да основе изводите си само на избрани доказателства и доводи на страните, без да обсъди същите в тяхната цялост и да изложи съображения защо кредитира едни, а други отхвърля; и 3) наличието на гражданско дело по чл. 30, във вр. с чл. 29 от ЗН относно накърнено право на запазена част от наследство (касаещо саморъчно завещание с неустановена достоверност), следва ли да се квалифицира като обстоятелство, което дълбоко разстройва отношенията между осиновителя и осиновения и да е основание за прекратяване на пълно осиновяване по чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил първите два въпроса в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първия въпрос – с решение № 114/13.10.2020 г. по гр. д. № 889/2020 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 436/21.06.2004 г. по гр. д. № 106/2004 г. на IІ-ро гр. отд. и решение № 11/03.02.2022 г. по гр. д. № 2021/2021 г. на IV-то гр. отд.; и втория въпрос – с решение № 60287/09.12.2021 г. по гр. д. № 85/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 134/08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. на IV-то гр. отд. и решение № 64/03.04.2017 г. по гр. д. № 3246/2016 г. на IV-то гр. отд. (соченото в тази връзка определение № 136/02.03.2016 г. по гр. д. № 558/2016 г. на I-во гр. отд. е постановено по реда на чл. 288 от ГПК и не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК). Жалбоподателят навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба и изложението към нея се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като в тази насока се преповтарят и доразвиват оплакванията по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК за неправилно прилагане на материалния закон. С последваща молба от 04.03.2026 г. касаторът е направил искания за приемане на нови писмени доказателства за установяване на новонастъпили обстоятелства, които е недопустимо да бъдат обсъждани в касационното производство. Насрещната страна – ищцата Т. Н., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния й пълномощник адв. Р. М.-В., излага съображения за неоснователност на жалбата, както и становище да не се допуска касационното обжалване по нея. За да постанови обжалваното решение, при преценката на писмените доказателства по делото въззивният съд е установил следните обстоятелства: С влязло в сила на 30.06.1994 г. съдебно решение е допуснато пълно осиновяване на касатора-ответник В. Н. от ищцата Т. Н. и съпруга й Й. Г. Н.. Последният е починал на 20.12.2020 г. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си (ищцата) и двамата си сина – Г. Й. Н. и ответника. На 10.03.2023 г. на касатора е връчено, при отказ на същия да го получи, писмено предизвестие № 1/09.03.2023г. за прекратяване на трудовото му правоотношение с ищцата, в качеството й на ЕТ „Е. – Й. Н. – Т. Н.“, а на 10.04.2023 г. е издадена и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. На 21.03.2023 г. касаторът-ответник е предявил срещу ищцата иск с правно основание чл. 30 от ЗН за намаляване с 1/4 на завещанието от 08.06.2016 г., оставено от осиновителя Й. Н. в полза на ищцата, и за възстановяване на запазената част на касатора, в размер 1/4 от цялото имущество на Й. Н., включително имуществото в търговското предприятие на едноличния търговец, като от представените по делото съдебни актове на трите инстанции, апелативният съд е установил, че с влязъл в сила съдебен акт исковата претенция на касатора е уважена. На 27.03.2023 г. ищцата е подала жалба до прокуратурата, с искане да й бъде оказано незабавно съдействие за връщане на лек автомобил, собственост на ЕТ „Е. – Й. Н. – Т. Н.“ и предоставен за управление и служебно ползване на ответника, трудовото правоотношение с когото е било прекратено. Образуваното по жалбата досъдебно производство е прекратено с постановление от 21.02.2024 г., поради липса на данни за извършено престъпление. На 29.09.2023 г. ищцата, в качеството си на едноличен търговец, е подала искова молба срещу ответника, като с решение от 01.08.2024 г. исковете й са уважени и касаторът е осъден да й предаде владението върху лекия автомобил и да й заплати обезщетение за ползването му за периода 10.03.2023 г. - 29.09.2023 г. На 17.10.2023 г. ищцата е подала заявление до ЕРМ-Запад за прекъсване на ел. захранването в обитавания от ответника недвижим имот, нейна собственост. На същата дата, в 9.57 ч. е регистрирано обаждане на тел. 112 от касатора, а на 19.10.2023 г. той е подал в съда молба срещу ищцата за защита от домашно насилие, с искане за издаване на незабавна заповед за защита, чрез налагане на ограничителни мерки, включително ищцата да не се доближава до него, жилището му и местата му за социални контакти и отдих, за максималния предвиден в закона срок от 18 месеца; с влязло в сила съдебно решение молбата е отхвърлена. За да установи взаимоотношенията между страните, въззивният съд е обсъдил и събраните по делото гласни доказателства. От показанията на свидетелката К. И. е установил, че същата познава страните – ищцата отпреди 2017 г., когато са били колеги, живеят в едно селище, свидетелката е била клиент в хранителния им магазин в селото, а през март 2020 г. е започнала работа в същия, като продавач-консултант. Ответникът също е работел там като управител до ноември 2022 г., тъй като започнали много конфликти с майка му (ищцата). Той започнал да я обижда по всякакъв начин, много зле се държал с нея, в присъствието на персонала, дистрибутори, клиенти я наричал с цинични думи: „курва“, „нещастница“, „боклук“, „парцал“, „миндил“. Към персонала се обръщал с думите „некадърници, боклуци, ще ви изгоня“, казвал: „аз съм го създал тоя магазин, на който не му изнася, да напуска“. Ищцата се опитвала да говори с него спокойно, викала го в офиса да седнат и говорят, но той започвал да вика, да хвърля, тряскал, обиждал и след това тя не можела да издържи, ставала и излизала, а той продължавал: „тази курва, този боклук, ще ги срина, ще ги съсипя“. Ако ищцата е била заета и не му вдигне телефона, ответникът започвал да удря по масата и да вика: „тая мърша къде е отишла“. След ноември 2022 г. – до 10.03.2023 г. той получавал заплата, но не идвал на работа; оставяли заплатата на свидетелката, тя му я носела срещу ордер, който той подписвал. Такава агресия ответникът проявявал и преди смъртта на баща си – в железарския им магазин се карал с него, крадял, не отчитал продадена от него стока и вземал парите за себе си. Така било и в хранителния магазин. Ответникът продължавал да живее в къщата в [населено място], собственост на ищцата. От показанията на свидетелката Т. С. – също работник в хранителния магазин, съдът е установил, че тя познава ответника от магазина – той работел там до ноември 2022 г., като отношението му към всички било „отвратително“ – не поздравявал, винаги бил в лошо настроение, обиждал персонала, дистрибутори, клиенти. Майка си (ищцата) наричал „мърша“, „курва“, „глупачка“, „тъпачка“, „откраднала парите на баща ми“; когато му било нужно нещо, й казвал: „мамо, обичам те“, а след като го получи и майка му си тръгне, започвал да я нарича с обидни думи. Когато дойдела в магазина и искала да разговаря с ответника, ищцата го викала в офиса или склада, опитвала се да говори тихо и кротко с него, но той започвал да крещи и да я обижда. Нещата ескалирали и ищцата го освободила от работа; той стоял вкъщи и в продължение на 6 месеца ищцата му плащала заплата срещу ордер чрез служителите в магазина. Докато баща му бил жив, ответникът говорел много лоши неща и за него – казвал му директно в очите: „върви се шибай“. Ищцата се опитала по всякакъв начин да запазят отношенията си, но ответникът не искал, не спирал постоянно да я обижда. Преди да почине баща му, нещата били същите; спокойно било само докато ответникът получи това, което иска. Свидетелката С. описва ответника, като избухлив, арогантен, нямал уважение към никого. От показанията на свидетелката Д. К. – също дългогодишен служител на едноличния търговец, въззивният съд е установил, че тя многократно е била свидетел на отношението на ответника към ищцата – наричал я „курва“, „тя ли ще ми дава тон“; на баща си приживе казал: „върви се шибай“. Ответникът рядко наричал ищцата „мамо“ – само ако искал да й се подмаже. Ако тя не му вдигне телефона, започвал да нервничи, да вика, да я обижда. Поведението му било същото и когато бил жив баща му. От показанията на свидетеля Й. Й. съдът установил, че той познава ответника от 8-9 години, когато той работел в хранителния магазин на родителите си, двамата се събирали да пият кафе. Свидетелят е виждал ищцата един или два пъти. Когато свидетелят е посещавал хранителния магазин, не е ставал свидетел на конфликтни ситуации; ответникът много добре си е вършел работата; не работел там от около година. Свидетелят не е чувал нищо лошо от ответника за майка му (ищцата), нито да има някакъв конфликт между тях, обиди, напрежение. Присъствал е на абитуриентски бал на ответника и много добре го отпразнували вечерта. От показанията на свидетеля Д. К. – братовчед на ищцата, апелативният съд е установил, че свидетелят не е в добри отношения с нея – скоро след смъртта на майка му, ищцата поискала да продават наследствен имот, но свидетелят отказал. След смъртта на баща си, ответникът започнал да работи в хранителния магазин, като свидетелят го виждал да зарежда стока, тичал, искал да свърши всичко перфектно. Много скоро рязко се влошили отношенията в семейството, поради започналите „имотни разделения“. След напускането на работа в магазина, ответникът нямал средства, търсел в заем от свидетеля; после му спрели ел. захранването в жилището. Ответникът нямал други доходи, освен от семейния бизнес, в който участвал активно. Свидетелят е посочил още, че не е имало дрязги на семейни събирания през годините. Знае, че ответникът е ходил да работи преди години в САЩ, но като се върнал казал, че трябва да стои при родителите си и да работи за семейния бизнес. Според свидетеля е имало разлика в отношението на ищцата и съпруга й към двете им деца. От показанията на свидетеля Б. Б., съдът е установил, че същият е извършвал поддръжката на видеосистемите за наблюдение в търговския обект на ищцата, като той не е присъствал на грубо държание и отношение на ответника към клиенти, персонал, дистрибутори и майка му. С ответника станали приятели, но не говорели за отношенията с майка му. Той му споделил, че имат проблеми, които се засилили след смъртта на баща му – споделил, че са го изгонили от работа, спрян бил тока в къщата, в която живее, като тогава молил свидетеля да отседне в апартамента му. Въззивният съд е обсъдил и изявленията на страните, направени по реда на чл. 176 от ГПК. Ищцата е заявила, че е получавала от ответника подаръци за почти всеки празник, между които преди около десетина години имало и диск под надслов „Добра дума“. Ответникът е заявил, че въпреки всичко, ищцата е негова майка, чувствата му към нея са като на син към майка и желае да оправят отношенията помежду си. Заявил е същио, че не контактува с нея от лятото на 2022 г., когато са провели телефонен разговор. Той не й се обажда и тя на него. Живее в къщата в [населено място], която се водела на „тяхно“ име. Признава, че от ноември 2022 г. до март 2023 г. е получавал около 1 200 лв. месечно, без да ходи на работа. Въпреки, че искал да остане в бизнеса, не бил допускан до работа. Апелативният съд е обсъдил и заявеното от страните на проведените срещи по повод извършената по делото експертна оценка от дирекцията за социално подпомагане. Ответникът е споделил, че не е имал проблеми със семейството си допреди 4-5 години, но след смъртта на баща му отношенията се влошили и обтегнали, престанали да поддържат нормална връзка, дори не се виждали. Проблемите им били от чисто финансова и икономическа гледна точка и ставало въпрос за лишаването му от наследство, което било причина ищцата да иска да го „разсинови“. Ответникът счита, че отношенията им не са напълно разстроени и е готов отново нормално да разговаря с нея, за да изгладят доколкото е възможно отношенията си. Ищцата също е споделила, че отношенията помежду им се влошили след смъртта на съпруга й – оттогава поведението на ответника се променило и той започнал да обижда, станал раздразнителен, държал се грубо с нея, с останалите в семейството, с колегите си. Поведението му на работа станало недопустимо, работниците започнали да се оплакват от него и да искат да напускат. Поради това, че изгубила доверие в него, ищцата го освободила от работа, но той бил финансово обезпечен – било му е осигурено жилище, автомобил и всичко необходимо за нормален живот. Ищцата заявява, че е взела решение да поиска прекратяване на осиновяването, тъй като не виждала начин как отношенията им могат да бъдат подобрени. Счита, че отношенията им са напълно разстроени. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел от правна страна, че за да е налице основание за прекратяване на осиновяването по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК, е необходимо да се установи наличие на обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен. Приел е също, че обстоятелствата, дълбоко разстройващи осиновителната връзка, могат да бъдат различни – могат да бъдат проява на виновно поведение на една от страните или на двете, или да не са свързани с такова поведение, а да са обективни, или да са резултат на поведение и действия на трети лица. Преценката дали твърдените в исковата молба и установени по делото обстоятелства действително и трайно разстройват отношенията между страните, законът не свързва с установяването на вина, а само с установяването на такива обективни обстоятелства. Апелативният съд е намерил, че в случая са налице предвидените в чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК предпоставки за прекратяване на осиновяването, като предвид установената от доказателствата по делото фактическа обстановка, е обосновал извод, че в съществувалите в ранните години след осиновяването отношения между осиновителката-ищца и осиновения ответник, е настъпило трайно, необратимо и дълбоко разстройство, което налага прекратяване на осиновителната връзка, тъй като същата вече е лишена от минималното законово съдържание – изграждане на пълноценно семейство на родители и деца, отношенията между които да са основани на уважение, взаимопомощ и привързаност, каквито съдът е приел, че не съществуват между страните по делото. В тази връзка съдът е анализирал обстоятелствата, установени от събраните по делото доказателства и изявленията на страните, като е приел, че между тях е настъпил траен срив в отношенията им, необратимо отчуждение, нетърпимост и неприязън, липса на каквото и да било желание за контакти, декларираното такова е само формално. Предвид показанията на свидетелките С., И. и К., ВтАС е приел, че отношението на осиновения към неговата осиновителка се изразява в незачитането й като родител. Съдът е посочил, че няма основание да не дава вяра на тези свидетелски показания, доколкото същите не се опровергават от останалите събрани по делото доказателства; приел е, че въпреки, че посочените свидетели се намират в трудово правоотношение с ищцата, техните показания се отличават с изключителна конкретика, последователност и се припокриват помежду си; подкрепят се и от писмените доказателства относно хронологията на събитията и отношенията между страните. Въззивният съд е приел, че и показанията на свидетелите на ответника, също установяват, че е налице разрив в отношенията между страните – предвид споделеното от ответника с тези свидетели, макар техните показания да не са толкова подробни и обстоятелствени, като е намерил това за обяснимо, тъй като свидетелите не са имали възможност да наблюдават постоянно, пряко и непосредствено случващото се между майка и син (страните) през последните години. В продължение на анализа си апелативният съд е приел, че установеното негативно отношение на ответника към ищцата се е засилило изключително след смъртта на неговия баща и узнаването на оставеното от него завещателно разпореждане в полза единствено на съпругата му (ищцата); това негативно отношение е ескалирало след освобождаването на ответника от работа като управител в семейния търговски обект. Съдът е обсъдил и негативното отношение на ищцата към ответника, като е приел, че то се е проявило след узнаване на подадената от последния искова молба за намаляване на завещателното разпореждане на съпруга й. В обобщение е приел, че в резултат на тези обстоятелства е настъпило пълно отчуждение между страните, последвано от подаване от едната и другата страна на жалби, молби за съдействие и искови молби до различни институции. Намерил е и че влошените вече повече от 4 години отношения между страните, прекъснати окончателно в продължение на повече от 2 години, сочат на невъзможност за заздравяване на създадената чрез осиновяването роднинска връзка; същата е изчерпана, тъй като е нежелана и от двете страни, предвид установеното им поведение и е налице необратимото й прекъсване. Позовавайки се на съдебната практика, включително обективираната в решение № 20/07.06.1972 г. по гр. д. № 17/72 г. на ОСГК на ВС, въззивният съд е изложил съображения, че когато е доказано такова състояние на трайно отчуждение и дълбоко разстройство в отношенията между осиновител и осиновен, следва да се прецени дали е обществено оправдано съхраняването на осиновителната връзка при съобразяване интересите и на двете страни в осиновителното правоотношение. Приел е, че следва да бъдат запазени само онези осиновявания, които са постигнали предназначението си, т.е. създали са между осиновителя и осиновения трайни отношения като между родител и дете. Също възприемайки установената практика, ВтАС е намерил, че осиновителната връзка е дълбоко разстроена, когато по причина на неизпълнение на родителския или синовния дълг или по други причини страните са се дезинтересирали едни от други, продължително време не общуват или общуват само формално, без разбирателство и без грижа или поне уважение към другия, или конфликтно. Когато осиновителната връзка е изпразнена от съдържание, липсва емоционална близост или е налице отчуждение или неприязън, тя продължава да съществува само формално и следва да бъде прекратена юридически, стига това състояние да не е временно. Въззивният съд е приел, че в случая взаимното незачитане – на осиновителката като родител и на осиновения като нейно дете, е последователно и трайно във времето, а не епизодично или провокирано от ежедневни спорове между страните. Приел е също, че ясното и категорично изразено негативно отношение на ищцата към продължаване на осиновяването и само формално изразеното желание за това от страна на ответника, влизащо в колизия с действията и поведението му, обосновават извод за фактическа невъзможност за преодоляване на съществуващия разрив в отношенията им – изострените отношения ги тласкат към следващи подобни действия, но не им към нормално общуване помежду им. Изтъквайки, че така връзката родител-дете не може да изпълнява своите функции, въззивният съд напълно е споделил констатацията на първата инстанция за наличие на дълбоко и трайно разстройство в отношенията между страните, както и извода, че продължаването на осиновителната връзка не е в интерес на нито една от тях. В заключение апелативният съд е намерил, че запазването на осиновяването би било в противоречие с установените по делото факти и със закона. При така мотивираното въззивно решение, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: По втория поставен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е формирана трайно установената практика на ВКС, обективирана и в посочените от жалбоподателя – решение № 60287/09.12.2021 г. по гр. д. № 85/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 134/08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. на IV-то гр. отд. и решение № 64/03.04.2017 г. по гр. д. № 3246/2016 г. на IV-то гр. отд. Съгласно тази константна практика на ВКС, въззивния съд, който и при действието на ГПК от 2007 г. е съд по съществото на спора, формира вътрешното си убеждение въз основа на всички относими и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втората инстанция. За да вземе решение, въззивният съдът трябва сам да установи всички релевантни обстоятелства, като обсъди подробно, ясно и задълбочено всички данни по делото, да формира свои фактически и правни изводи, въз основа на които да достигне до крайно заключение и произнасяне по спора. Мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена по делото фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона. Съдът е длъжен да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно изложи съображения по тях. Ако не го стори, нарушавайки чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, той засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 от ГПК. Обосновката му следва да се основава на формално-валидни умозаключения – изводите и заключенията трябва да са логически следствия от дадени условия (предпоставки). Мотивирането на съдебния акт е и гаранция за справедлив съдебен процес. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, както и постановеното при липсата на мотиви, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила. При съпоставката на така цитираната практика на ВКС с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от нея, а напротив – изцяло се е съобразил със същата. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, ВтАС е обсъдил поотделно всички относими писмени и гласни доказателства, събрани по делото, както и заявеното от страните, като въз основа на съвкупната им преценка е извел и своите собствени фактически констатации относно правно-релеватните обстоятелства, при анализа на които и подвеждайки ги под приложимата в случая правна норма на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК, е достигнал до решаващите си изводи, че са налице предвидените в нея предпоставки – настъпилото трайно, необратимо и дълбоко разстройство в отношенията между осиновителката-ищца и осиновения ответник, което налага прекратяване на осиновителната връзка между тях, тъй като същата вече е лишена от минималното законово съдържание. В изложението си жалбоподателят свързва обсъждания процесуалноправен въпрос с касационите си оплаквания, че въззивният съд се позовал „основно“ на мотивите на първоинстанционния съд, както и че кредитирал като достоверни само показанията на свидетелите, които са служители на ищцата, в качеството й на едноличен търговец. Така поддържаното от страна на жалбоподателя по никакъв начин не кореспондира с изложеното в мотивите към обжалваното въззивно решение. В тях липсва препращане по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, а както стана ясно, апелативният съд, след обсъждане на доказателствата е достигнал до свои собствени фактически констатации и правни изводи, предвид които е споделил решаващата заключителна констатация, както и крайния извод на първостепенния съд, чието решение, в качеството си на въззивна инстанция е потвърдил. При съвкупната преценка на гласните доказателства по делото, въззивният съд е изложил своите съображения относно достоверността и пълнотата на показанията и на двете групи свидетели, като е приел, че и показанията на свидетелите на ответника, също установяват, че е налице разрив в отношенията между страните, т.е. – дал е вяра и на показанията на свидетелите, които не са служители при ищцата. С оглед така изложеното, съдът намира, че по отношение на втория процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка съдът намира за нужно отново да насочи към разясненията, давани многократно от касационната инстанция в подобни случаи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като поставеният правен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по двата материалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК, формулирани от страна на жалбоподателя. Посоченото от последния решение № 436/21.06.2004 г. по гр. д. № 106/2004 г. на IІ-ро гр. отд. на ВКС не съдържа отговор на тези въпроси и е напълно неотносимо към настоящия случай. В посоченото от касатора решение № 114/13.10.2020 г. по гр. д. № 889/2020 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС е възприета практиката, обективирана в решение № 170/22.08.2013 г. по гр. д. № 902/2012 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, съгласно която, ищецът не може да иска прекратяване на осиновяването заради собствено виновно поведение, тъй като никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, а при твърдение за наличие на обективни обстоятелства, които разстройват дълбоко връзката между осиновен и осиновител, във всеки конкретен случай съдът следва да прецени наличието на причинна връзка. Прието е още, че въззивният съд е длъжен да квалифицира причината за прекратяване на осиновяването, като посочи дали е заради виновно поведение или по обективна причина, защото това има значение както за защитата на страните и разпределението на доказателствената тежест, така и за правните последици на решението в хипотезата на чл. 108 от СК. В последното посочено от жалбоподателя решение № 11/03.02.2022 г. по гр. д. № 2021/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е анализирана установената практика по прилагането на основанието за прекратяване на осиновяването в хипотезата на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК – „други обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения“. Изтъкнато е, че още в решение № 20/07.06.1972 г. по гр. д. № 17/72 г. на ОСГК на ВС (на което се е позовал и ВтАС в обжалваното решение) се приема, че е обществено оправдано, когато липсва близост между осиновения и осиновителя, последният да може да поиска прекратяване на осиновяването, независимо от изгодата за осиновения. Преценката доколко между осиновителя и осиновения са налице отношения като между родител и дете е различна по естеството си от тази, която се прави при допускане на осиновяването. Следва да бъдат запазени само онези осиновявания, които са постигнали предназначението си, т. е. създали са между осиновителя и осиновения отношения като между родител и дете. Възприета е и практиката, обективирана в решение № 974/30.01.2004 г. по гр. д. № 798/2003 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, в което е прието, че няма значение дали осиновеният е причинил пряко разстройството на отношенията между страните със свое виновно поведение. Наличието на виновно поведение у осиновения е предпоставка за прекратяване на осиновяването по иск на осиновителите само в хипотезата на „тежко провинение“, а при прекратяване на осиновяването поради дълбоко разстройство, вина у осиновения не се изисква. Наличието на вина може да съставлява пречка за прекратяване на осиновяването, поради дълбоко разстройство, но само ако вината е на ищеца. Цитирано е и решение № 81/05.04.2016 г. по гр. д. № 5273/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Осиновителната връзка е дълбоко разстроена, когато по причина на неизпълнение на родителския или синовния дълг или по други причини страните са се дезинтересирали едни от други, продължително време не общуват или общуват формално, без разбирателство и без грижа или поне уважение към другия, или дори конфликтно. Когато осиновителната връзка е изпразнена от съдържание, липсва емоционална близост или е налице отчуждение или неприязън, тя продължава да съществува само формално и следва да бъде прекратена и юридически, стига това състояние да не е временно. Възпирета е и практиката, обективирана в решение № 170/22.08.2013 г. по гр. д. № 902/2012 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, с което са дадени следните разяснения: Разпоредбата на чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК предвижда две самостоятелни основания за прекратяване на осиновяването. Първото основание се обуславя от проява на тежко провинение на една от страните по осиновителното правоотношение, т.е. наличието на вина в тази хипотеза е елемент от фактическия състав. С оглед общият принцип в правото, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение, ако тежкото провинение е проявено от ищеца, то ще е пречка за прекратяване на осиновяването. Второто предвидено в закона основание се обуславя от наличието на обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен. Такива обстоятелства може да бъдат най-различни и те не може да бъдат посочени конкретно. Тези обстоятелства може да са проява и на виновно поведение на едната от страните или и на двете, или да не са свързани с такова, а да са обективни, или да са резултат на поведение и действия на трети лица. Преценката дали сочените от ищеца в исковата му молба обстоятелства дълбоко разстройват отношенията между страните е в правомощията на съда във всеки конкретен случай, като тази преценка законът не свързва с установяването на вина, а само с установяване наличието на такива обстоятелства. От така цитираната практика на ВКС следва отрицателен отговор на първия поставен от касатора материалноправен въпрос, а именно – съдът няма задължение да извършва проверка, дали и доколко със свое виновно поведение осиновителят-ищец е станал причина за дълбокото разстройство в отношенията между него и осиновения, по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК, която хипотеза е налице и в случая. Това е така, защото това основание за прекратяване на осиновяването има обективен характер и вината на някоя от страните е ирелевентна за неговото наличие – то може да се изразява в обстоятелства, които могат и да са проява на виновно поведение на едната от страните или и на двете, или да не са свързани с такова виновно поведение, а да са обективни, или да са резултат на поведение и действия на трети лица. Същественото при това основание е дали установените по делото обстоятелства сочат на дълбоко, трайно и непоправимо разстройство на осиновителната връзка – дали, независимо от причините за това, страните са се дезинтересирали една от друга, продължително време не общуват или общуват формално, без разбирателство и без грижа или поне уважение към другия, или дори конфликтно, какъвто е и настоящият случай. Също съгласно цитираната практика, съдът е длъжен правилно да квалифицира причината за прекратяването на осиновяването, като посочи дали е заради виновно поведение или по обективна причина, но това има значение не за самото прекратяване, а за защитата на страните и разпределението на доказателствената тежест в производството, както и за правните последици на решението в хипотезата на чл. 108 от СК (решение № 114/13.10.2020 г. по гр. д. № 889/2020 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС). В настоящия случай обаче хипотезата на чл. 108 от СК (смърт на осиновителя или на осиновения в течение на процеса и продължаване на делото от наследниците на ищеца) не е налице, а в касационната жалба на ответника няма оплаквания за неправилно разпределение на доказателствената тежест в производството и за нарушаване правото му на защита при събиране на доказателствата, поради което последната цитирана практика е неотносима. Следователно, като е приел, че обстоятелствата, дълбоко разстройващи осиновителната връзка, могат да бъдат различни – проява на виновно поведение на една от страните или на двете, или да не са свързани с такова поведение, а да са обективни, или да са резултат на поведение и действия на трети лица, както и че преценката дали твърдените в исковата молба и установени по делото обстоятелства действително и трайно разстройват отношенията между страните, законът не свързва с установяването на вина, а само с установяването на такива обективни обстоятелства, въззивният съд е дал разрешение на първия материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК в пълно съотвествие с относимата към настоящия случай практика на ВКС, поради което не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Не е налице и наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по последния поставен от него материалноправен въпрос. Това е така, защото този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като (предвид и цитираната по-горе съдебна практика) отговорът му е очевиден, а именно: наличието на заведено от осиновения срещу осиновителя (или обратно) гражданско дело за възстановяване на накърнената му запазена част от наследство чрез намаляване на завещателно разпореждане, очевидно не би могло да е самостоятелно основание за прекратяване на осиновяването, но неговото наличие наред с множество други установени по делото релевантни обстоятелства – в тяхната съвкупност (както и в настоящия случаи), те могат да се квалифицират като такива, които дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения, по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК. Именно поради това, че и в настоящия случай предявяването на иска по чл. 30, във вр. с чл. 29 от ЗН от касатора-ответник срещу ищцата е само едно от многобройните обстоятелства, установени по делото, които, и връзките между които, са довели до дълбокото, трайно и непоправимо разстройство на осиновителната връзка между страните, последният материалноправен въпрос в изложението, който визира в съдържанието си само този иск, е и без значение за крайния изход на настоящото производство за прекратяване на осиновяването между страните, т.е. въпросът не осъществява и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и твърдяната от страна на жалбоподателя, очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Както сам касаторът сочи, съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок – към него са изложени подробни и ясни мотиви, които са в съответствие с правилата на формалната и правната логика, а както стана ясно – и в съотвествие с практиката на ВКС. Наведените от страна на жалбоподателя общи касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не могат да обусловят извод за очевидна неправилност на съдебния акт. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата й в касационното производство по делото, в размер 1 300 лв. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази парична сума, присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира и закръгли съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ, при което същата възлиза на 664.68 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение