Определение № 2530 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3795/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 23 578/16.09.2024 година, подадена от И. К. З., против определение № 2188/03.09.2024 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 5-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 2241/2024 година. С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил както първоинстанционното определение № 519/15.07.2024 година на Окръжен съд Перник, постановено по гр. д. № 299/2024 година с което на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК е върната исковата молба с вх. № 30 858/18.03.2024 година по описа на Софийски градски съд, подадена от И. К. З. против Ц. Д. П., Софийски градски съд и евентуално Окръжен съд София, поради неотстраняване на нередовностите на същата в определения от съда срок, като е прекратено производството по гр. д. № 299/2024 година по описа на Окръжен съд Перник. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде прогласено за нищожно или евентуално да бъде обезсилено като недопустимо, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. Евентуално, ако първите две искания не бъдат уважени, е направено искане ожалваното определение и потвърденото с него първоинстанционно такова да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния Окръжен съд Перник за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване. И. К. З. е била уведомена за обжалваното определение на 09.09.2024 година, а подадената от нея против същото частна касационна жалба е в вх. № 23 578/16.09.2024 година. Поради тона същата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С молба вх. № 17 113/01.08.2024 година И. К. З. е поискала съдебният състав по ч. гр. д. № 2841/2024 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. Като причина за това се изтъква, че съдията докладчик по делото е бил такъв и по друго дело, по което З. е била страна, по което дело тогавашния председател на състава съдия Б. бил излъган да се подпише върху подменен акт, чрез което било ограничено правото й на защита. Интерес от делото, по което било осъществено това поведение имали лица, които били от кръга около „Нотариуса“. При тези обстоятелства, когато съдията обслужвал интересите на лица от този кръг, нямало как да се очаквало, че делото ще бъдело разгледано обективно и да бъдело решено правилно. От тези твърдения е видно, че искането за отвод се обосновава с несъгласие на страната с резултата от предишно производство водено от страната, за което няма данни да има каквато и да е връзка с настоящето производство. Само по себе си това несъгласие не обосновава наличието на основание за отвод на съдебния състав по реда на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и при липса на други доказателства искането следва да бъде оставено без уважение, а частната жалба да бъде разгледана. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че първоинстанционното производство било образувано по искова молба от И. К. З. срещу Ц. Д. П., Софийски градски съд и евентуално Окръжен съд София. В исковата молба, която била от 14 страници З. била изложила разсъжденията си по заявения от нея правен спор. От тези разсъждения въззивният съд възприемал като твърдения на ищцата това, че ответницата П. била изготвила и представила по адм. д. № 11 165/2016 година по описа на АССГ съдебно-психиатрична експертиза на З., която не отговаряла на изискванията за експертиза и отразявала неверни обстоятелства, които били във вреда на ищцата (без тези обстоятелства да било посочени от страна на ищцата). З. предявявала срещу П. иск за присъждане на обезщетение, като било образувано гр. д. № 4988/2022 година по описа на Софийски градски съд, по което Ц. П. била упражнявала процесуалните си права недобросъвестно и по този начин била внушила на съда, че предметът на правния спор бил различен от този, който ищцата била въвела. С процесуалното си поведение П. била допринесла съда да постанови определение, което било нищожно, както и да извърши процесуални действия, в полза на ответницата и във вреда на ищцата, вследствие на които ищцата била осъдена да заплати разноски на ответницата в размер на 1200.00 лева, което и било причинило притеснение, неудобство и стрес. И. К. З. сезирала Софийски окръжен съд с иск срещу Ц. Д. П. и Софийски Градски съд за защита от извършените от двамата неправомерни действия, но делото било прекратено. С искова молба И. К. З. била поискала от съда: 1.) осъждане на ответниците да й заплатят обезщетение в размер на 40 000.00 лева, представляващо пропуснати ползи; 2.) осъждане на ответниците да й заплатят обезщетение в размер на 11 200.00 лева за неимуществени вреди; 3.) да признае за установено, че З. не дължи сумата от 1200.00 лева, която била осъдена да заплати като адвокатско възнаграждение по гр. д. № 4988/2022 година по описа на Софийски градски съд; 4.) да възстанови правната й сфера, като се преустанови наличието и се унищожи от местата, в които се намира материалът, изготвен от П., като ответниците и чрез тях МИ на МВР се задължат да унищожат посочения материал, както и протокол от 15.11.2017 година по адм. д. № 11 165/2016 година по описа на АССГ; 5.) да установи, че З. не дължи сумата 1200.00 лева адвокатско възнаграждение по гр. д. № 4988/2022 година, 6.) да установи нищожност на определение № 905/22.01.2024 година, 7.) да установи нищожност на договора за правна защита и съдействие, представен от Ц. Д. П. по гр. д. № 4988/2022 година; 8.) да осъди ответниците да заплатят солидарно сумата от 1200.00 лева вместо нея; 9.) да осъди Софийския окръжен съд да заплати същата сума вместо нея. С разпореждане № 688/23.05.2024 година исковата молба била оставена без движение и били дадени конкретни указания на И. К. З. за поправяне на констатираните нередовности. Указана била и възможността да ползва правна помощ, като поиска това с писмена молба. С разпореждането първоинстанционният съд бил преценил исковата молба като нередовна поради липса на твърдения за факти, които да обосновавали основание за търсене на защита или съдействие за упражняване на лични или имуществени права. Било посочено, че формулираните искания към съда не били съответни на изложените обстоятелства, а част от тях не попадали в правораздавателната власт на съда, в обхвата й по чл. 2 от ГПК. Първоинстанционният съд бил преценил, че на З. трябвало да се дадат указания като бил оставил исковата молба без движение с указания към ищцата да посочи конкретните действия на Ц. Д. П., съответно–процесуалните действия на съда по гр. д. № 4988/2022 година, от които за нея били настъпили имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, както и да индивидуализира какви по вид и размер приходи била очаквала да реализира, в случай, че твърдените действия на ответниците не са били извършени; да посочи от конкретните обстоятелства, на които основавала претенцията си в размер на 11 200.00 лева, както и да индивидуализира неимуществените вреди, които искала да бъдат репарирани с тази сума; да посочи конкретните факти, на които основавала претенцията си за солидарно осъждане на ответниците за сумата от 1200.00 лева; да уточни процесуалните действия, извършени от Окръжен съд София и да индивидуализира производството, по което те били осъществени и на които основавала претенциите си към този съд; да формулира искания към съда, които били съответни на уточнената обстоятелствена част на исковата молба и които се включвали в правораздавателната власт на съда. Първоинстанционният съд бил предупредил И. К. З., че при неизпълнение на указанията в определения срок, исковата молба ще бъде върната, а производството по делото–прекратено. С молба от 18.06.2024 година З. била възразила срещу „удостоверителната част на разпореждането“, с твърдение, че съдът бил приел за наведени факти, които тя не сочи. На това основание била поискала: отвод на съдията-докладчик, поради оказано му въздействие; отмяна на постановеното разпореждане; продължаване на срока за изпълнение на дадените указания. Също така била заявила желание съдът да посочел „от къде е почерпил данни“, че тя твърдяла определени обстоятелства, отразени в разпореждането му. С определение № 455/19.06.2024 година първоинстанционният съд бил оставил без уважение исканията за отвод и за отмяна на разпореждане № 688/23.05.2024 година и бил дал последна възможност на И. К. З. да отстрани нередовностите в исковата молба, като изпълни указанията дадени с разпореждане № 688/23.05.2024 година в едноседмичен срок от съобщаването. Бил я предупредил за предвидените в чл. 129, ал. 3 от ГПК последиците от неизпълнението. Определението на първоинстанционния съд било връчено на З. на 01.07.2024 година като предоставения срок за отстраняване на нередовностите в исковата молба бил изтекъл на 08.07.2024 година, на която дата, чрез пощенски оператор, с молба вх. № 4399/09.07.2024 година И. К. З. била заявила до съда, че поддържала искането си към съда да й посочи мястото в исковата молба, от което бил възприел, че тя твърди конкретни факти, представляващи част от мотивите на разпореждане № 688/23.05.2024 година, а в случай, че не направил това–да се отведе от разглеждане на делото, да приеме за разглеждане „инцидентно производство за признаване, че удостоверителната част на разпореждането не отговаря на истината“, да продължи срока за отстраняване на нередовностите в исковата молба. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намирал, че първоинстанционният съд бил сезиран с искова молба, която се била нуждаела от уточнение, както на обстоятелствената част, така и на петитума. Съдът бил дал указания към И. К. З. за отстраняване на нередовностите на исковата молба и бил предоставил едноседмичен срок за това от получаване на съобщението. В указания срок З. била депозирала молба до съда, с която не била изпълнила дадените указания. В отговор на подадената молба първоинстанционният съд отново бил предоставил възможност на ищцата да отстрани нередовностите на исковата си молба, като бил посочил, че предоставената възможност била последна и при неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено. Съобщението с указанията било получено на 01.07.2024 година като в указания срок до 08.07.2024 година липсвали доказателства З. да била отстранила нередовностите на исковата молба. С подадената частна жалба също не се внасяла яснота в обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум. Въззивният съд намирал, че З. не била изпълнила в предоставения срок указанията на съда като с подадените в отговор на указанията на първоинстанционния съд молби, така и с подадената частна жалба не се внасяли необходимите уточнения на исковата молба. От обстоятелствената част на исковата молба не можели да бъдат изведени конкретни правно-значими факти, касаещи осъдителните искове за имуществени и неимуществени вреди, които претендирала З.. Същата била неясна и съдържала вътрешни противоречия, като за съда било невъзможно да разбере обстоятелствата, на които ищцата основавала исканията си, и да извърши преценка за приложимата към тях материално правна норма. Въпреки оставянето на производството без движение и даването на указания към З., в исковата молба липсвала яснота, тъй като тя не съдържала ясни, точни и конкретни твърдения, които съдът да можел да възприеме правилно при внимателния й прочит, както и съответно на тях искане за защита на лични или имуществени права. В изпълнение на разпоредбите на чл. 129, ал. 2, във връзка с ал. 1, чл. 5 и чл. 7 от 3 ГПК първоинстанционният съд бил дал ясни и конкретни указания на З. за поправяне на исковата молба. Въззивният съд споделял становището на първоинстанционния съд, че съдът не дължал обяснения защо не бил разбрал исковата молба или от коя точно страница, абзац, ред, изречение е направил конкретен извод за твърдените факти, защото отделните етапи и елементи на извършената от него логическа и мисловна дейност, нямали правни последици за страните по делото. Правнозначими били крайните му констатации за редовност или нередовност на исковата молба и дадените във връзка с това указания. Изпълнението на задълженията на съда, вменени му с разпоредбите на ГПК и задължаващи го да служебно да извършва необходимите действия по движението и приключването на делото, подлежали на проверка по реда на инстанционния контрол. При предоставена от съда възможност на ищцата да предприемела действия за отстраняване на нередовностите на исковата молба, включително и с подадената частна въззивна жалба, въззивният съд намирал, че първоинстанционният съд правилно и в приложение на чл. 129, ал. 3 от ГПК бил върнал исковата молба и бил прекратил производството по делото. Допълнително–по отношение на претенцията за установяване, че И. К. З. не дължи сумата 1200.00 лева адвокатско възнаграждение по гр. д. № 4988/2022 година, установяване нищожност на определение № 905/22.01.2024 година и установяване нищожност на договора за правна защита и съдействие, представен от Ц. Д. П. по гр. д. № 4988/2022 година следвало да се посочи, че въпросът за отговорността за разноските по конкретно гражданско дело следвало да се разрешава в самото дело като било недопустимо този въпрос да бъде предмет на отделно производство. Отговорността за разноските можела да се осъществи само по висящия процес, но не и с отделен иск. Поради това обжалваното първоинстанционно определение трябвало да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно постановено. Съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че обжалваното въззивно определение на Софийския апелативен съд отговаря на изискванията за валиден съдебен акт, поради което не е нищожно. Твърденията на З. в тази насока сочат на евентуално друг порок на определението, който обаче не е нищожност. Наред с това определението на Софийския апелативен съд не е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл в рамките, в които е бил сезиран с подадената от З. частна жалба против първоинстанционното определение на Окръжен съд Перник. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. К. З. е поискала обжалваното въззивно определение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите за това допустимо ли е въззивният съд, без да осъществи преценка за законосъобразността на акта по чл. 63 от ГПК, с който е оставено без уважение искането за продължаване на срока за изпълнение на дадените указания, за привеждане в редовност, да приложи санкцията на чл. 129, ал. 3 от ГПК? и за това допустимо ли е въззивният съд да не, съответно длъжен ли е да обсъди доводите/възраженията в частната жалба, съответно прецени правнорелевантните факти и въпроса повдигнат с нея? По отношение на тези въпроси се твърди наличието на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване като за първия въпрос се твърди противоречие с приетото в определение № 59/14.02.2011 година, постановено по ч. гр. д. № 34:2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., определение № 253:11.07.2017 година, постановено по ч. гр. д. № 2497/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 471/11.07.2019 година, постановено по ч. т. д. № 905/2019 година и определение № 60 310/02.08.2021 година, постановено по ч. т. д. № 803/2021 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.. По отношение на втория въпрос твърдяното противоречие е с ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 217/09.06.2011 година, постановено по гр. д. № 761/2010 година и решение № 27/02.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4265/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Последният въпрос не обосновава допускането на въззивното определение на Софийския апелативен съд до касационен контрол, тъй като при постановяването му съдебния състав се е съобразил с посочената, в цитираните в изложението, съдебни актове практика като е обсъдил всички допустими и релевантни твърдения, обстоятелства, доводи и оплаквания в подадената от И. К. З. частна жалба против първоинстанционното определение. При това е отчетено, че в мотивите към съдебния акт не е необходимо да бъде даван отделен отговор на всяко твърдение, довод или оплакване на страната, за да се счита, че задължението е изпълнено, а е достатъчно от мотивите на акта да е видно, че същите са обсъдени, което в случая е налице. Първият от поставените въпроси също не обосновава допускане на исканото касационно обжалване, доколкото въззивният съд е посочил в мотивите към определението си фактът, че З. е искала продължаване на срока за отстраняване на нередовностите на исковата си молба по реда на чл. 63 от ГПК, като наред с това е прието, че нередовностите не са отстранени въпреки двукратно даваната възможност за това, а и впоследствие с подадената против първоинстанционното определение частна жалба. От това произтича, че въззивният съд е приел, че касаторката е имала достатъчно време да отстрани нередовностите на исковата си молба и отказа на първоинстанционния съд да продължи срока по реда на чл. 63 от ГПК не се отразява на правилността на определението на този съд, още повече, че не са били налице обективни предпоставки за токова продължаване. Наред с горното с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. К. З. е поискала обжалваното въззивно определение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите за това длъжен ли е съда, в етап на привеждане в редовност на исковата молба и когато е отправено изрично искане от засегнатата страна, да посочи откъде е приел/възприел, конкретна своя „констатация“, за да има възможност съответната страна евентуално да коригира изказа си, уточни, изясни, когато същото се дължи на такива обстоятелства? и за това имат ли правни последици, невярно удостоверени, от съда обстоятелства около спорното право и длъжен ли е съда да отстрани-признае за невярно/елиминира по някакъв начин същите, за което засегнатата страна изрично е направила искане за елиминиране с аргумент, че се противопоставят на пораждащите факти, от които извежда спорното право. Въпросите обаче не обосновават допускането на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, доколкото З. не е изложила твърдения, от които да може да бъде направен извод, че отговорът на същите ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Установяването на наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, включително и допълнителните такива, е задължение на касатора и при липса на горепосочените твърдения не може да бъде направен извод за наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което е достатъчно касационното обжалване да не бъде допускано-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното определение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение, а това важи и за определението, представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от И. К. З. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Софийския апелативен съд. С оглед на всичко гореизложено не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 2188/03.09.2024 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 5-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 2241/2024 година по подадената против него от И. К. З. частна касационна жалба с вх. № 23 578/16.09.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение