Определение № 1624 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4741/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Е. Д. М., чрез адв. Ю. против решение № 5332 от 18.08.2025 г., постановено по в.гр.д. № 5910/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 11.03.2024 г., постановено по гр.д. № 61787/2022 г. по описа на Софийски районен съд, е отхвърлен предявения от касатора против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.4, §3 във вр. чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени реди, претърпени в периода от 08.11.2022 г. до 15.11.2022 г. в резултат на съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в отказ от правосъдие поради прекратяване на пр.пр. № 18044/2022 г. по описа на СГП, ведно със законната лихва от 15.11.2022 г. до окончателното изплащане. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано, тъй като от събраните по делото доказателства безспорно са установени както бездействието на съответни структури на ПРБ по сигнала на ищеца, така и претърпените от последния неимуществени вреди, възникнали като пряка и непосредствена последица от това бездействие. В изложението се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Насрещната страна Прокуратура на Република България не е депозирала отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска по чл.4, §3 във вр. чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция и те са следните: на 05.09.2022 г. от Е. М. е депозирана до СРП жалба с искане за образуване на досъдебно производство поради това, че служители на затвор- София му вредят, като изпращат погрешно жалбите му до В. вместо до ВКС; с постановление от 14.09.2022 г. на СРП жалбата е изпратена по компетентност на СГП, където е образувана пр.пр. № 18044/2022 г., по която наблюдаващият прокурор е възложил на директора та ГД“Изпълнение на наказанията“ да извърши проверка във връзка с жалбата на ищеца в затвора-София; в резултат на проверката е представено извлечение от дневник за отчет за заведената кореспонденция на лишените от свобода, от който се установява, че на 02.08.2022 г. са подадени 4 бр. жалби от Е. М., които са адресирани до ВКС; представен е и препис от приемо-предавателен протокол от 03.08.2022 г., в който е удостоверено предаването на 22 бр. пратки от служителите на затвора на куриерска фирма, като четири от подадените пратки са адресирани до ВКС с посочени входящи номера; с постановление от 02.11.2022 г. по пр.пр. 18044/2022 г. на СГП е отказано образуване на досъдебно производство, тъй като след извършената проверка не е констатирано нарушение от страна на служители на Затвор-София във връзка с обработването и предаването на куриер на жалбите на Е. М., адресирани до ВКС, т.е. липсват данни за извършено престъпление от общ характер; с постановление от 03.02.2023 г. по пр.пр. № 3118/2022 г. на Апелативна прокуратура София постановлението на СГП е потвърдено; с постановление от 12.05.2023 г. по пр.пр. № 1994/2023 г. на В. е потвърдено постановлението на Апелативна прокуратура София; с писмо с изх. № 1994/23 г. заместникът на главния прокурор е посочил, че няма основание за отмяна на постановлението от 12.05.2023 г. по пр.пр. 1994/23 г. на ВКС по жалба на Е. М.. При така установените факти, въззивният съд е приел, че не са налице елементите от фактическия състав за уважаване на иска по чл.4, §3 във вр. чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ, тъй като по делото не се установява твърдението на ищеца, че прокурори от различни инстанции и Прокуратурата на РБ са допуснали съществено нарушение на норма от правото на ЕС, с което да са засегнали права на ищеца. Напротив, установено е, че по жалбата му е извършена проверка, вследствие на която не са констатирани данни за извършено престъпление от общ характер по смисъла на НК, поради което е постановен отказ за образуване на досъдебно производство. Чрез възложените проверки са изпълнени вменените на прокуратурата по закон задължения да се произнесе по всяка жалба, съдържаща сигнал за извършено престъпление. Въззивният съд е изложил, че в настоящото производство по чл.2в ЗОДОВ, гражданският съд не може да се произнася по същество по въпроса дали изводът на прокурорите, че липсва осъществен състав на престъпление от общ характер, е правилен. Това, което гражданският съд може да преценява е дали прокурорите са изпълнили законовите си задължения да проверят фактите по подадената жалба. В конкретния случай това е сторено, като ищецът се е възползвал от възможността да обжалва постановените откази пред по-горестоящите прокуратури, т.е. не се констатира твърдяното в исковата молба бездействие на прокуратурата. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че доколкото в случая не се установява съществено нарушение на норма от правото на ЕС, регламентираща права в полза на частноправни субекти, то не следва да се проверява наличието на останалите елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата по чл.4, §3 във вр. чл.2в ЗОДОВ - настъпването на вреди и пряка причинно-следствена връзка между нарушението на правото на ЕС и твърдените вреди. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, като съображенията за това са следните: Съгласно разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Върховният касационен съд не задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. В случая липсва повдигнат от касатора релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС. При липса на формулиран правен въпрос не може да се извърши преценка и за наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Наведените доводи за неправилност на въззивния съдебен акт не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е валидно и допустимо. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба, тъй като от съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не се разкриват и хипотезите на тежко нарушение на основни правила на съдопроизводствения ред или явна необоснованост на решението поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. С оглед изложеното въззивното решение на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационен контрол. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,