Определение № 503 от 05.08.2014 г. на ВКС по т. д. № 4438/2013 г.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 1621 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 4278/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 07.10.2011 г. по гр.д.№ 10151/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, 1 състав. С последното касаторът е осъден да заплати поотделно на Д. Ф. К. и на Й. К. К. със съдебен адрес [населено място] по 100 000 лв. – обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на сина си К. Й. К. в резултат на ПТП, настъпило на 20.04.2008 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите: 1. Когато ПТП е съпричинено от няколко водачи, застраховани при различни застрахователи по риска „Гражданска отговорност”, но искът на увредения е насочен само срещу един, дължи ли този застраховател целият размер на обезщетението; 2./ Необходимо условие за валидност на застрахователният договор ли е същият да е подписан и от двете страни. 3./ Дали плащането на застрахователната премия от брокера всякога обвързва застрахователя по застраховка „ГО” и ако е така, кое е законовото основание; 4./ Породил ли е действие застрахователният договор по застраховка „ГО за застрахователя, ако премията е била платена на застрахователния брокер и той е гарантирал изпълнението по начините, предвидени в чл.155, ал.1, т.1 и 2 КЗ, но не е била внесена по сметката на застрахователя преди настъпването на застрахователното събитие; 5./ Подписът на брокер върху полицата, когато липсва подпис на застрахователя следва ли да се приема като проява на съгласие от застрахования и от застрахователя за сключване на договор за застраховка „ГО”. По първия въпрос се поддържа т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, като касаторът се позовава на ППВС № 4/1975 г. и на решения на САС. По останалите въпроси счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответниците Д. и Й. К. оспорват допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в писмения отговор по чл.287, ал.1 ГПК. От същите е подадена частна жалба срещу въззивното решение в частта, с което по частна жалба на Г. фонд е отменено постановеното от първоинстанционния съд определение по чл.248, ал.1 ГПК и същите са осъдени да му заплатят юрисконсултско възнаграждение в размер на 4 450 лв. Ответникът Г. фонд оспорва допустимостта и основателността на касационното обжалване. Претендира разноски по делото. Ответникът ЗАД [фирма] и третото лице [фирма] не са изразили становище по допустимостта и основателността на касационната жалба. Третите лица И. И. Чауш и Ш. И. Чауш изразяват становище за допустимост на касационното обжалване и претендират разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа жалбата и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд след преценка на механизма на настъпилото на 20.04.2008 г. ПТП, при което е настъпила смъртта на наследодателя ищците е приел, че същото е причинено виновно от водачите на лекотоварен автомобил „Фиорд Турнео” с рег. [рег.номер на МПС] и на л.а.”Опел Вектра” с рег. [рег.номер на МПС], гражданската отговорност на първия от които е застрахована при предпочитания ответник и настоящ касатор [фирма], а втория – при евентуалния ответник ЗАД [фирма]. Като се позовал на разпоредбата на чл.53 ЗЗД, доколкото не можело да се направи ясно разграничение кой от водачите и в каква точно степен е допринесъл за настъпване на процесното ПТП, при което са загинали и двамата водачи, е приел, че тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от обема на отговорността на делинквента, то и застрахователите отговарят солидарно за причинените на трети лица вреди. С оглед на изложеното и събраните доказателства относно наличието на валидно застрахователно правоотношение между делинквента и предпочитания ответник, е приел, че са налице предпоставките на чл.226, ал.1 ГПК за ангажиране на отговорността му по прекия иск на пострадалите и поради съвпадане на изводите му с тези на първоинстанционния съд, потвърдил постановеното от него осъдително решение. Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол. Формулираният първи въпрос е относим към изхода на делото, но независимо от това не е налице подържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано с противоречие на решението с постановките на т.12 на ППВС № 4/75 г., доколкото то съдържа произнасяне по въпроса за липсата на солидарна отговорност между застрахователя и прекия причинител на вредата, каквато не е настоящата хипотеза. Не е налице допълнителното основание за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1,т.2 ГПК. С приложеното решение не се доказва противоречие със съдебна практика по смисъла на т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Направените в него правни изводи са при друга, различна фактическа обстановка. С решение № 441 от 12.05.2009 г. по гр.д.865/2008 г. на САС, съдът се е произнесъл по липсата на солидарна отговорност между двама застрахователи, при които обаче е застраховано едно увреждащо МПС. Позоваването на постановеното по реда на чл.288 ГПК определение № 232 от 08.04.2013 г. на ВКС по т.д.№ 1072/2012 г., ІІ т.о. е неоснователно, доколкото то не съставлява съдебна практика по смисъла на цитираното ТР № 1/2010 г. Вторият от поставените въпроси е относим към спора и е обусловил решаващият извод на въззивния съд. За да приеме, че е налице валиден застрахователен договор съдът се е позовал на оформената от посредника на касатора [фирма] и подписана от него застрахователна полица, за която е изпратено уведомление до Г. фонд съгласно изискването на чл.294, ал.1 КЗ, като възражението му за валидно възникнало застрахователно правоотношение поради липса на подпис на застрахования върху договора е счетен за неоснователен по съображения, че липсващия подпис не е на страната, която го оспорва, а и дори и да се приеме за допустимо това възражение, то в случая следва да намери приложение чл.293, ал.3 ТЗ, към която препраща чл.183, ал.2 КЗ, според която страната по търговска сделка, за която е необходима писмена форма не може да се позове на нищожност, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението, като такива действия според съда са обявяването на полицата в ГФ и приемането на плащането по застрахователната премия. Даденото от въззивния съд разрешение по така поставения въпрос изцяло съответства на разрешението по него, дадено с постановената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика на ВКС - Решение № 71 от 22.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 11/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 50 от 25.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 95/2011 г., II т. о., ТК и Решение № 115 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 348/2012 г., I т. о., ТК. По останалите въпроси липсва произнасяне от въззивния съд, тъй като същите се повдигат едва с касационната жалба, което налага извода за отсъствие и по отношение на тях на основното изискване по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По частната касационна жалба на ищците - ответници по касация: С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правилността на определението на СГС, с което е отказал на евентуалния ответник Г. фонд да измени по реда на чл.248 ГПК решението си в частта за разноските и като приел, че подадената от него частна жалба е основателна е осъдил ищците да му заплатят юрисконсултско възнаграждение в размер на 4 450 лв. Частните жалбоподатели не са изложили основания за допускане на касационно обжалване на решението в тази му част, имаща характер на определение, но за пълнота на изложението следва да се посочи, че изводите на въззивния съд като краен резултат са правилни, тъй като изцяло са съобразени с приетото с т. 16 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС. В обобщение следва да се приеме, че не са налице изискванията на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация Г. фонд следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение