Определение № 1218 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от Г. М. М., подадена чрез пълномощник адв. С. Д. – САК, срещу въззивното решение № 1600 от 30.03.2023 г. по в. гр. д. № 13026/2021 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и касаицонната инстанция да се произнесе по същество. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и ал.2, предл. последно ГПК. Ответната страна по касационната жалба – ищца в производството Д. М. В. с писмен отговор чрез пълномощни адв. К. П. – САК, оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С въззивна жалба на Д. В. е обжалвано решението на първостепенния съд само в частта, с която е допусна съдебна делба между Д. М. В. и Г. М. М. при квоти от по 1/2 ид. част за всяка от съделителките, на следния недвижим имот: Поземлен имот с площ от 600 кв.м., находящ се в [населено място], съставляващ поземлен имот с пл. № * от кв. 96 по плана на [населено място], местност М., при граници /съседи/ на поземления имот - улица, ПИ с пл. №*, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *,от който имот с пл. № *, целият с площ от 600 кв.м., съгласно действащия регулационен план, одобрен със Заповед №4200/26.07.1977г., Заповед РД-09-50- 266/30.03.2001г. и Заповед №РД-50-10/21.02.08г., 362 кв.м. участват в УПИ * от кв. 96 по плана на [населено място], с площ на УПИ по графични данни от 476 кв.м., при граници /съседи/ на УПИ: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *, и 238 кв.м. участват в УПИ * от кв. № 96 по плана на [населено място], с площ на УПИ по графични данни от 403 кв.м. при граници /съседи/ на УПИ: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ * и ПИ с пл. № *. Решението на първостепенния съд, в частта, с която е допусната съдебна делба между Д. М. В. и Г. М. М. при квоти от по 1/ 2 ид. част за всяка от съделителките на други недвижими имоти в [населено място],, и е отхвърлен иска за делба на три имота в [населено място], не е обжалвано и е влязло в законна сила. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 20230180 от 20.10.2020 г. по гр.д. № 22942/2020 г. по описа на РС – София в обжалваната му част, и е отхвърлен искът за делба предявен от Г. М. срещу Д. В., за Поземлен имот с площ от 600 кв.м., находящ се в [населено място], съставляващ поземлен имот с пл. № * от кв. 96 по плана на [населено място], местност М., при граници /съседи/ на поземления имот - улица, ПИ с пл. *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, ПИ с пл. № *, представляващ реална част от имот с идентификатор № ***, целият с площ от 808 кв.м., по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-13/17.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, която площ от 600 кв.м. представлява съгласно действащия регулационен план, одобрен със Заповед № 4200/26.07.1977г., Заповед № РД-09-50-266/30.03.2001г. и Заповед № РД-50- 10/21.02.2008г., реални части от следните УПИ: част с площ от 362 кв.м., представляваща реална част от УПИ * от кв. 96 по плана на [населено място], с площ на УПИ по графични данни от 476 кв.м., при граници /съседи/ на УПИ: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *, и част с площ от 238 км.м., представляваща реална част от УПИ * от кв. 96 по плана на [населено място], с площ на УПИ по графични данни от 403 кв.м., при граници /съседи/ на УПИ: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ * и ПИ с пл. № *, като процесните реални части са с граници по цифри 1 -2-3-4-13-14-15¬16-17-18-1, означени на комбинирана скица № 1 към заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещото лице Д. Ч. /л. 101 от в.гр.д. № 13026/2021г. по описа на СГС/, приподписана от съдебния състав и представляваща неразделна част от решението. Съответно на този изход са определени и разноските по чл.78, ал.1 ГПК. За да постанови решението си въззивният съд е приел за установено, че съделителите в производството са се легитимирали като съсобственици на процесния имот при равни квоти от по 1/ 2 ид. част, по наследяване от своите родители – М. Г. М. /починал на 15.08.1999г., видно от приложеното удостоверение за наследници от 06.12.2016г. и е оставил наследници по закон – преживяла съпруга И. Г. М. и деца – Д. М. М. и Г. М. М./ и И. Г. М. /починала на 14.11.2016г./, и въз основа на консаттивен с н.а. за собственост от 5.12.2008 г. по д.№ 1337/2008 г. С този нотар. акт е признато титулярството в правото на собственост на И. Г. М. /за 4/6 ид. части/, Д. М. В. /за 1/6 ид. част/ и Г. М. В. /за 1/6 ид. част/, върху описания в него имот, предмет на иска - ПИ с площ 600 кв.м., пл.№ * по плана на [населено място], от който съгласно действащия РП 362 кв.м. и 238 кв.м. участват в посочените съответно УПИ * с площ 476 кв.м. и УПИ * с площ 403 кв.м. при посочени съседи на двете УПИ-та. Посочено е в констативния нотариален акт, че той се издава въз основа на решение от 29.02.1986г. на СРС, ГК, 41 състав по гр.д. № 2590/1985г. за поставяне в дял на основание чл. 288, ал. 2 от ГПК /отм./, влязло в сила и вписано в Служба по вписвания гр. София и удостоверение за наследници на М. Г. М.. Въззивният съд е назначил служебно съдебно - техническа експертиза за да установи актуалния териториално-устройствен статут на делбения имот. От приетото и кредитирано заключение на вещото лице по тази съдебно-техническа експертиза /СТЕ/е установено, че за имот пл. № * /стар с площ от 1 074 кв.м./ при действието на ЗТСУ от 10.04.1973г. до 31.03.2001г. са изработени, обявени и одобрени общ застроително-регулационен и кадастрален план със Заповед № 4200/26.07.1977г. и частичен застроително-регулационен план, одобрен със Заповед № РД-09-50-266/30.03.2001г., който предвижда образуване на парцели в кв. 96, включително парцел * и *, отредени за част имот стар пл. № *, който планът не е бил приложен в срока по § 6, ал. 3 от ПЗР на ЗУТ и регулационните линии на УПИ не са трансформирани в имотни. Констатирано е, че в последния действащ ПУП-ИПР, одобрен със Заповед № РД 50-10/21.02.2008г., за реални части от имот с площ от 600 кв.м. – част от имот * /стар с площ от 1 074 кв.м./ са образувани: УПИ *, кв. 96 с графична площ от 475 кв.м. и УПИ *, кв. 96 с графична площ от 389 кв.м. Вещото лице е посочило, че последения дворищнорегулационен план, одобрен със Заповед № РД 50-10/21.02.2008г., е влязъл в сила, но не е приложен по отношение на имота, като за имота 600/1 074 кв.м. са отредени УПИ *, кв. 96 и УПИ *, кв. 96. Имот пл. № * участва в УПИ *, кв. 96 със собствени 362 кв.м. и придаваеми – 114 кв. м., а в УПИ *, кв. 96 – участва със собствени 238 кв.м. и придаваеми 165 кв.м. Вещото лице посочва, че сметните отношения за придаваемите реални части към УПИ * и към УПИ *. Вещото лице е посочило, че образуваните УПИ *, *, *, * и * не съдържат части от имот *, предмет на нотариален акт № 32 от 05.12.2008г. с площ от 600 кв.м. Вещото лице е установило още, че ненанесеният имот от 600 кв.м. с посочени в изготвената към експертизата скица граници по цифри 1-2-3-4-13-14-15-16-17-18-1, няма външна граница – лице към улица. При защитата на заключението си по реда на чл. 200, ал.2 ГПК вещото лице е уточнило, че понастоящем по одобрената кадастрална карта процесният имот от 600 кв.м. е нанесен като част от имот с идентификатор № ***, целият с площ от 808 кв.м. В регулационните планове от 2001г. и от 2008г. имот пл. № * е заснет по одобрения кадастрален план от 1960г. Посочил е още въззивният съд, че според вещото лице процесните 600 кв.м. отговарят на минимално необходимата площ и лице за обособяване като самостоятелен имот УПИ по смисъла на ЗУТ, но към момента тази част участва в образувани два самостоятелни УПИ, които парцели / преди уреждане на сметките по регулация / са с площи – съответно от 476 кв. за УПИ * и 403 кв.м. за УПИ *. Така индивидуализираните два УПИ с посочените площи не отговарят на изискванията за самостоятелни УПИ по смисъла на ЗУТ, тъй като изискването за площ е от минимум 500 кв.м., тъй като имотите се намират в [населено място]. Тези имоти са маломерни, затова предвижданията са да бъдат упълномерени с част от общински имот, която част е защрихована в зелен цвят на комбинираната скица № 1 към заключението, но това предвиждане обаче понастоящем не е реализирано. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че в обективното ни материално право е предвидена възможност реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, които отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ и които не попадат сред изключенията на чл. 200, ал.2 ЗУТ да се придобиват чрез правни сделки или по давност, респективно могат да предмет и на съдебна делба. Съдът е приел, че в процесния случай е установено, че процесните 600 кв.м. представляват реални части от УПИ * и УПИ *, тоест е част от новообразуваните два УПИ, съответно реална част от имот с идентификатор с идентификатор № ***. Към частта от 362 кв.м. /с която площ имот пл. № * участва в УПИ *, кв.96 по плана на [населено място]/ е придадена част от 114 км.м. от общински имот, а към частта от 238 кв.м. /с която площ имот пл. № * участва в УПИ *, кв. 96 по плана на [населено място]/ са придадени 165 кв.м. от общински имот. Доколкото при урегулирането на двата УПИ те не са образувани като съсобствени с трети за спора лица и няма данни регулацията да е приложена, то по принцип не съществува пречка частите от двата УПИ * и УПИ * /съответно 362 кв.м. и 238 кв.м./ да бъдат предмет на съдебна делба, ако отговарят на изискванията на ЗУТ за самостоятелни урегулирани поземлени имоти с посочените площи. Прието е, че тези реални части от УПИ * и УПИ *, съответстващи на притежаваната от ищците площ от общо 600 кв ., не отговарят на изискванията за минимално необходимите лице и площ, достатъчни за обособяване на самостоятелни урегулирани поземлени имоти по действащия регулационен план, тъй като съгласно чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗУТ при урегулиране на поземлени имоти в курортните населени места и селищни образувания и в курортните зони на населените места минималните размери са 16 м. лице и 500 кв.м повърхност. Въззивният съд е приел посочил, че [населено място] e обявен за курорт / балнеолечебен курорт от национално значение / с постановление на МС № 549 от 1970г., поради което следва да се спазват посочените минимални изисквания в чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗУТ. В случая процесния имот участва в УПИ *, кв. 96 със собствена площ от 362 кв. м., а в УПИ *, кв. 96 – със собствена площ от 238 кв.м., които очевидно са по-малки от минимално изискуемите такива по чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗУТ. По изложените съображения въззивният съд е отменил решението на първостепенния съд и е отхвърлил иска за делба на имот в [населено място] с площ от 600 кв.м. и подробното описание, посочено по-горе. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулиран конкретен правен въпрос в противоречие на който въззивния съд се е произнесъл в своето решение, а са изложени оплаквания за процесуални нарушения по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 14/07.02.2014 г. по търг.д. № 1130/2013 г. на II – т.о. Липсата на формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, във връзка с твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС сочи на неосъществено изискването за обща предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК. С тълкувателното решение е прието, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като същият определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно.Липсата на формулиран от касатора правен въпрос е пречка за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както иска касатора. Налице е обаче основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност, макар и по различни съображения от тези, посочени с изложението към касационната жалба. Съгласно чл.280, ал.2 ГПК, независимо от наличие/липса на формулиран правен въпрос, касационният съд може и служебно да допуска касационно обжалване при хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК. В случая съмнението за очевидна неправилност е изводимо от самите мотиви на въззивния съд, и налага допускане касационното обжалване за преценка дали при така приетите за установени факти от въззивния съд изводът му за липса на годен обект на делба не е очевидно неправилен. С въззивното решение липсват изводи, относим към същинската преценка за наличие на годен обект на собственост, респ. на делба, а именно при установена неприложена дворищна регулация по действащ регулационен или подробен устройствен план и при одобрена кадастрална карта, по кой от плановете следва да се определи статута на имота, предмет на съдебната делба: по действащия устройствен план, по последния приложен план или по кадастралната карта/план, и според коя приложима нормативна уредба се определят границите на правото на собственост. При извършената служебна проверка от касационния съд, не се установяват факти, сочещи на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Поради допускане на касационното обжалване, касаторът дължи внасяне на 40 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК и задължителните разяснения обективирани в т. 17 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК