Определение № 418 от 27.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 733/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 562 от 12.01.2018 г., подадена от Е. Г. П. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 2606 от 13.12.2017 г. по гр.д. № 3386/2017 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, осми състав, с което е потвърдено решение № 2293 от 06.04.2017 г. по гр.д. № 14271/2015 г. на Софийски градски съд, І-4 състав в обжалваната част – за отхвърляне на предявения срещу ЗК [фирма] иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, за разликата над 50 000 лв. до предявения размер от 100 000 лева. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Жалбоподателката счита, че съдът е нарушил установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, присъждайки крайно занижено обезщетение за неимуществени вреди, несъответстващо на множеството изключително тежки травматични увреждания на ищцата и понесените болки и страдания, които не са отзвучали. По съображения в жалбата, претендира отмяна на въззивното решение и уважаване на исковата претенция в пълния предявен размер, или за още 50 000 лв., ведно със законната лихва от увреждането – 12.07.2015 г., с присъждане на разноски по делото. В инкорпорираното в жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД противоречи на ППВС № 4/1968 г. Налице е и позоваване на допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед необходимост от уеднаквяване на практиката на съдилищата относно приложението на чл.52 ЗЗД Ответникът по касация – ЗК [фирма] не е заявил становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателката по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови атакуваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд, след цялостна преценка на събраните доказателства във връзка с размера на претендираното от ищцата обезщетение за неимуществени вреди, е приел за установено, че в резултат на настъпило на ПТП на 12.07.2015 г. ищцата е получила множество травматични увреждания: множество счупвания на таза, счупване на страничния израстък на 6-ти шиен прешлен, охлузвания по лицето, като при болничния 6-дневен престой е извършено наместване на счупените тазови кости и е проведена инфузионна, антикоагулантна, седативна и обезболяваща терапия; лечението е продължило амбулаторно и в хоспис – до 10.09.2015 г., а общият лечебен и възстановителен период е пет месеца, като през първите два месеца болките са били по-интензивни; за първите три месеца пострадалата е имала нужда от чужда помощ; понастоящем има затруднение при клякане, тичане и изкачване на стълби, но състоянието й е стабилизирано, независимо от малки остатъчни деформации, водещи до болки при влажно и студено време. Въззивният съд е приел, че болките в 5-ти и 6-ти гръдни прешлени се дължат на дегенеративни промени, които не са в следствие на произшествието. Отчитайки вида и естеството на получените травми, възрастта на пострадалата – 54 годишна към момента на ПТП, продължителността на лечебния и възстановителен процес и понесените болки и страдания, решаващият въззивен състав е приел за справедливо определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. За да отхвърли въззивната жалба на ищцата съдът е съобразил сравнително краткия период на лечение и възстановяване – 5 месеца, като лечението не е включвало оперативни интервенции, както и недоказаността на част от сочените от ищцата увреждания. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсват изрично формулирани материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото и по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от посочената задължителна практика на ВС. Видно от съдържанието на инкорпорираното в жалбата изложение е, че всъщност са изложени оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон, без да е съобразена разликата между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл.281, т.3 ГПК. Върху липсата на тъждество между тези основания е акцентирано и в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въз основа на дадените задължителни за съдилищата постановки в този акт на нормативно тълкуване, следва да се приеме, че е недопустимо обосноваване на искането за допускане на касация с доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, като произнасянето по касационните оплаквания не попада в обхвата на производството по селекция на жалбите. Дори и да се приеме, че ВКС следва да конкретизира въпроса съобразно правомощията си/ т.1 от ТР № 1/2009 г./, то не би могло да се счете за установена първата допълнителна предпоставка. По делото липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии при определяне на справедливо обезщетение по см. на чл.52 ЗЗД. Недоказано е и поддържаното допълнително селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото размерът на обезщетението за неимуществени вреди е обусловен от конкретни за всяко отделно дело обстоятелства, релевантни към общите критерии при прилагане на принципа за справедливост. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение