Определение № 5968 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1871/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Д. П., чрез адв. Х. П., против въззивно решение № 151 от 14.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2921/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 266143 от 19.10.2021 г., допълнено с решение № 261902 от 07.06.2022г., постановени по гр. д. № 10900/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, в която са отхвърлени исковете на Р. Д. П. против „Банка ДСК“ АД с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за вземане в размер на 117 096,09 лв. – главница, както и в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 439, ал. 1 ГПК за законната лихва върху сумата от 117 096, 09 лв. за периода от 11.03.2017 г. до 11.03.2020 г., като недопустимо, прекратено е производството по делото и са присъдени разноски. Касаторът обжалва решението, като неправилно и необосновано. Счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от насрещната страна по касация „Банка ДСК“ АД, подаден чрез процесуален представител юрк. М. Б.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд е приел, че решението в обжалваната част, е постановено по недопустим иск. Аргументирал се е, че предявените искове по чл. 439, ал. 1 ГПК се основават на факт, които е бил известен на ищеца и който е могъл да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Преклудират се и възраженията, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, в случая за главницата и законната лихва. Искът е допустим само когато се основава на факти, настъпили след приключване на делото, по което е издадено изпълнителното основание. От доказателствата, съдържащи се в изп. д. № 214/2020 г. по описа на ЧСИ Г. Д. е видно, че заповедта за незабавно изпълнение е връчена на Р. Д. П. на 14.05.2020 г. от съдебния изпълнител по местоработата й заедно с призовката за доброволно изпълнение при съобразяване на разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК. До този момент не е имало валидно връчване на заповедта за незабавно изпълнение по останалите изпълнителни дела. От горната дата започва да тече срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК, който изтича на 28.05.2020 г. /редакция преди измененията в ДВ бр. 100/2019 г./ Не е спорно, че длъжникът не е подал възражение срещу нея. Тя е влязла в сила на 29.05.2020 г. и от този момент се е стабилизирала на основание чл. 416 ГПК. Периодът, в който се твърди, че погасителната давност е изтекла по отношение на вземанията на кредитора, е с начален момент 13.09.2013 г. до налагането на запора върху трудовото й възнаграждение 23.07.2020 г. на основание чл. 450, ал. 3 ГПК. Това е изпълнителното действие, което е предприето от съдебния изпълнител и което може да прекъсне погасителната давност. Следва да се посочи, че началният, момент, от който погасителната давност е започнала да тече е 02.07.2012 г., когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем от банката. Подаването на заявлението не спира давността и тя продължава да тече. Твърденият юридически факт на изтекла погасителна давност е настъпил преди влизането в сила на заповедта за изпълнение /29.05.2020 г./ и нейното стабилизиране. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Допустим ли е процесуално иск по чл. 439 ГПК, при неподадено възражение срещу заповедта за изпълнение?”; 2. „Кога приключва съдебното дирене в заповедното производство – при снабдяването на кредитора със заповед за изпълнение и изпълнителен лист или когато заповедта за изпълнение влезе в сила – чл. 416 ГПК?“ и 3. „Какви са последиците за кредитора, ако е изтекла абсолютната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД от датата на издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист до предявяване вземането пред съдия изпълнител?”. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в решение № 50295 от 23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. на ВКС, IV г. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е обуславящ, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с трайната непротиворечива практика на ВКС, която е служебно известна на съда, че с изтичането на срока по чл. 414 ГПК и влизане в сила по реда на чл. 416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при стабилизиране на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила /така решение № 22 от 10.03.2022 г. по гр. д. № 1112/2021 г. на ВКС, III г. о. и цитираните в него решение № 781 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. o. и определение № 635 от 30.11.2015 г. по ч. т. д. № 2032/2015 г. на ВКС, I т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/. Ако длъжникът е разполагал с възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, но не го е упражнил надлежно и в срок, то се преклудира. Ако длъжникът е подал възражение срещу заповедта, но като ответник по иска по реда на чл. 422 ГПК не е упражнил в срок своите възражения срещу предявените от кредитора вземания, тази негова възможност се преклудира /т. 17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 129 от 09.01.2015 г. по т. д. № 469/2012 г. на ВКС, І т. о. /. В случая изложените в исковата молба факти, на които са основани предявените искове не са от категорията на предвидените в чл. 439 ГПК, тъй като нямат качеството на новонастъпили /настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение/ факти. Затова исковите претенции са били недопустими. Нормата на чл. 439 ГПК е ясна. Настоящият съдебен състав напълно споделя практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения и определение, като счита, че няма основание за нейната промяна. В обобщение, по първия въпрос не се осъществява поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият и третият въпроси не покриват изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на тези въпроси не би променил изводите на въззивния съд за недопустимост на исковете. За яснота следва да се посочи, че давността не се прилага служебно от органа по изпълнението, а само по искане на заинтересуваното лице. Касаторът е имал възможност да се защити срещу незаконосъобразно принудително изпълнение, като подаде възражение срещу заповедта за изпълнение по чл. 414 ГПК, но като не го е направил се е лишил от последиците, които законът свързва с изтеклата погасителна давност. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във вр. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация „Банка ДСК“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., платимо от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение