Определение № 367 от 24.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1100/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Сдружение с нестопанска цел (СНЦ) „Американски университет в България“ и Столична община срещу въззивно решение № 5731 от 30.08.2018 г. по възз. гр. д. № 2194 /2008 г. на Софийски градски съд, с което 1) е обезсилено решение от 13.02.2008 г. по гр.д. № 4085 /2005 г. на Софийски районен съд в частта, с която е уважен предявеният от Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“, конституиран на основание чл.120 ГПК (отм.) като правоприемник на починалата в хода на производството първоначална ищца А. К. Ч. срещу В. А. П. и М. Л. П. иск с правно основание чл.108 ЗС за ревандикация на дворно място с площ от 1770 кв.м., находящо се в [населено място], индивидуализирано в решението и производството по делото в тази част е прекратено; 2) е отменено същото решение в частта, с която е уважен предявеният от Столична община, конституирана като ищец в производството на основание чл.120 ГПК (отм.) като правоприемник на починалата в хода на производството първоначална ищца А. К. Ч. въз основа на частно завещателно разпореждане от 31.10.2001 г., срещу В. А. П. и М. Л. П., иск с правно основание чл.108 ЗС за ревандикация на дворно място с площ от 1770 кв.м., находящо се в [населено място], и вместо това е постановено друго, с което този иск е отхвърлен като неоснователен и въззивният съд е осъдил Столична община да заплати на В. А. П. и М. Л. П. съдебни разноски. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която въззивният съд е прекратил производството по отношение на конституирания във въззивното производство на основание чл.120 ГПК (отм.) Г. Д. П.. Третото лице помагач Г. К. Ц. в писмен отговор поддържа, че касационните жалби са неоснователни. Образувано е и по касационна жалба на Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ срещу решение № 2308 от 29.03.2019 г. по възз. гр. д. № 2194 /2008 г. на Софийски градски съд, постановено в производство по чл.193 ГПК (отм.), с което съдът е оставил без уважение молбата на С. „Американски университет в България“ за допълване на въззивното решение с изрично произнасяне в диспозитива по откритото производство по реда на чл.154 ГПК (отм.) за оспорване истинността на саморъчно завещание на А. Ч. от 25.07.2006 г. в полза на Г. П.. Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени срещу въззивно решение по ревандикационни искове за защита на право на собственост върху недвижим имот, по отношение на които не е налице ограничение за касационно обжалване по чл.280,ал.3 ГПК (ДВ бр. 86 от 2017 г.). За да постанови обжалваните решения, въззивният съд е приел за установено следното: Във въззивното производство като страна по делото е конституиран Г. Д. П., който се е представил за наследник на починалата А. Ч. въз основа на универсално завещание от 25.07.2006 г. То е оспорено относно неговото авторство, поради което и на основание чл.154,ал.3,изр.2 ГПК (отм.) доказателствената тежест да установи неговата автентичност е на ползващото се от завещанието лице. В случая не е проведено такова доказване от Г. П.. Напротив с приетото по делото мотивирано заключение на съдебно-почеркова експертиза, което въззивният съд е обсъдил, за да обоснове защо го кредитира, е установено, че завещанието от 25.07.2006 г. не е написано, нито е подписано от А. Ч.. Поради което не е налице твърдяното материалноправно приемство на Г. Д. П. по отношение на първоначалната ищца А. Ч., той не е неин универсален правоприемник. Доколкото това качество е предпоставка за процесуалната му легитимация, то същият е ненадлежна страна и неправилно конституиран като страна по делото, поради което производството по отношение на него следва да бъде прекратено. Първоинстанционното производство е частично недопустимо като постановено по отношение на ненадлежна страна Сдружение с нестопанска цел (нататък и С.) „Американски университет в България“. При смърт на страна съдът по гражданско дело е длъжен да конституира всички лица, за които знае, че претендират да са призовани към наследяване. В решението си по съществото на спора съдът ще прецени процесуалната легитимация на конституираните наследници и ще прекрати производството по отношение на тези, които не се легитимират като правоприемници на починалия. Когато това стане в хода на въззивното производство съдът следва да обезсили първоинстанционното производство по отношение на тях и да прекрати делото предвид липсата на процесуалните предпоставки по чл.120 ГПК (отм.). В конкретния случай от представеното завещание от 31.10.2001 г., чиято автентичност е оспорена, А. Ч. е завещала имуществата си на различни субекти, като имуществата в Б., между които процесния имот, са предмет на завет в полза на [община]. Валидността на разпореждането в последната му част е оспорена от С. „Американски университет в България“. Спорът между Столична община и С. „Американски университет в България“ досежно валидността на извършения от А. Ч. в пола на Столична община завет е разрешен с влязло в сила решение от 28.02.2013 г. по гр.д. № 3814 /2012 г. по описа на САС, с което е отхвърлен предявеният от С. „Американски университет в България“ срещу Столична община иск с правно основание чл.42,б.„а“ ЗН за прогласяване нищожността на завета на „Т. б.“ в [населено място], в който се включва и процесният имот, на основание чл.42,б.„а“ ЗН. На основание чл.220,ал.1 ГПК (отм.) решението е задължително за страните, техните правоприемници и съда. Затова и на основание чл.16,ал.2 ЗН, въззивният съд е приел, че като страна в производството следва да бъде конституиран заветникът Столична община, а не универсалният правоприемник, доколкото е изключена съвместна материалноправна и процесуалноправна легитимация на заветника на процесния имот и универсалния правоприемник. Така въззивният съд е приел, че надлежна страна е Столична Община и производството по предявен иск от С. „Американски университет в България“ е недопустимо, а първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде обезсилено. По основателността на иска на Столична община с правно основание чл.108 ЗС въззивният съд е приел следното: От събраните по делото доказателства е установено, че А. Ч. (заместена в производството от нейния правоприемник Столична община) е титуляр на правото на собственост въз основа на законово наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ. Основните спорни обстоятелства по делото, релевирани с исковата молба, касаят действителността на разпоредителната сделка, въз основа на която ответниците твърдят противопоставими права. Като се е позовал на разрешенията, приети с ТР № 5 от 2014 г. от 12.12.2016 г. по т.д. № 5 /2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че договорът за покупко-продажба не е недействителен: за 1 /2 идеална част, притежавана от А. Ч. сделката е действителна, а по отношение на 1 /2 идеална част на И. Ч. не е било налице валидно упълномощаване, но договорът за продажба на тази 1 /2 идеална част е потвърден от мнимо представлявания И. Ч. изрично с пълномощно изх. № 2140 /22.09.1995 г., заверено от завеждащия Консулската служба на Република България в П.. За неоснователно е прието възражението за накърняване на добрите нрави и принципа на еквивалентност на престациите при извършване на продажбата на имотите по нотариален ред от пълномощника Г. Ц., тъй като в пълномощното от 15.08.1995 г., А. Ч. изрично е овластила Г. Ц. да продаде имотите в [населено място], като определи както купувача, така и всички останали условия по договора, в това число и цената. В конкретния случай, според въззивния съд отклонението от пазарната стойност и заплащането на цената по данъчна оценка не налага извода за такава неравностойност на престацията, която да води до нищожност на сделката. За неоснователно е прието възражението, че договорът за покупко-продажба е нищожен на основание чл.40 вр. с чл.26,ал.1,пр.2 ЗЗД. От приетото във въззивното производство е установено, че уговорената от пълномощника продажна цена на имота е значително по-ниска от действителната цена на имота към момента на сключване на договора, а продажбата е извършена на цена по данъчна оценка, но фактическият състав, пораждащ недействителност по чл.40 ЗЗД се състои от два елемента: обективен елемент – договорът, сключен от представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на представлявания и субективен елемент – споразумяване между насрещната страна и представителя за увреждане на представлявания. В конкретния случай, като се е позовал на практика на ВКС в решения по чл.290 ГПК, въззивният съд е приел, че по делото не са събрани каквито и да е доказателства за наличието на субективния елемент, а за обективния елемент, въззивният съд приема, че наличието на вреда за представлявания зависи от вътрешните им отношения (съдържанието на обвързващия ги договор за мандат или на другите уговорки между тях). По тези съображения, въззивният съд приема, че сделката не е нищожна поради накърняването на добрите нрави, изразяващо се в злоупотреба с доверие от страна на пълномощника по чл.40 ЗЗД. С допълнителното си решение, постановено в производство по чл.193 ГПК (отм.), въззивният съд е приел, че в случая не се установява пропуск на съда да се произнесе по доказателствата по делото, тъй като в мотивите на въззивното решение оспореното доказателство е обсъдено и е прието, че от страна на Г. Д. П. не е доказана автентичността на оспорения документ. По делото не е предявен инцидентен установителен иск, а оспорването е направено инцидентно и то само във връзка с установяване на материалната легитимация на новоконституирания при условията на чл.120 ГПК (отм.), поради което съдът не дължи произнасяне с отделен диспозитив, а следва да се произнесе с определение или в мотивите на решението си, както е сторено. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: По касационната жалба на С. „Американски университет в България“: Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, по отношение на тази страна са обуславящи единствено въпросите, свързани с правилността на изводите на въззивния съд, че тази страна не е процесуалноправно легитимирана да участва производството по делото (да замести на основание чл.120 ГПК (отм.) починалата в хода на производството първоначална ищца А. Ч.). Видно от изложеното, въззивният съд е разрешил този въпрос в съответствие с разпоредбите на чл.220,ал.1 ГПК (отм.) и чл.16,ал.2 ЗН и установената практика по приложението им. Първият изведен въпрос е: следва ли съдът да приеме конституирането на универсалния наследник по завещание по реда на чл.120 ГПК (отм.) на мястото на починалата страна в хода на производството за недопустимо, да приеме, че заветникът е активно материално и процесуално легитимиран да упражнява правата на наследодателката във висящия процес, независимо, че заветникът не може да упражни възражението за недействителност по чл.42,ал.2 ЗЗД, направено от починалия ищец в исковата молба, тъй като това възражение може да бъде упражнено само от универсален правоприемник? Видно от изложеното за мотивите му, въпросът не е обуславящ по няколко съображения: Въпросът дали заветникът следва да замести починалата първоначална ищца е по допустимост (отговорът му се определя от това дали заветът е действителен), и не е обусловен от въпроса за процесуалните правомощия на заветника, който се отнася до основателността на иска, който подлежи на разглеждане само при извод, че искът (на този ищец) е допустим. Освен това, видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд не е приел и не е следвало да приеме, че правоприемникът на първоначалния ищец не заема процесуалноправното му положение и че съдът не е обвързан да разгледа някои от основанията на иска, наведени от първоначалния ищец. Видно от изложеното, въззивният съд е изложил мотиви за приложението на разпоредбата на чл.42,ал.2 ЗЗД (за изрично потвърждаване от И. Ч. на извършените от А. Ч. действия). Останалите въпроси на този жалбоподател са материалноправни и се отнасят до основателността на иска (до пороците на сключения от пълномощника Г. Ц. през 1997 г. договор, по силата на който ответниците се легитимират като ответници), по който този жалбоподател не е ищец, нито ответник, поради което не са обуславящи. Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване по тази жалба. По касационната жалба на Столична Община: В изложението за допускане на касационно обжалване на Столична община се твърди, че в частта, с която е отхвърлен искът по чл.108 ЗС, решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281,ал.3 ГПК и че са осъществени хипотезите на чл.280,ал.1,.1,т.2 и т.3 ГПК и ал.2 ГПК. Следват доводи за неправилност (такива по чл.281,ал.3 ГПК) на изводите на въззивния съд, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване и не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство, което е по чл.288 ГПК. Такива са доводите за неправилност на изводите на въззивния съд, че не е налице нищожност на първоначално сключената от Г. Ц. сделка поради осъществяване на хипотезата на чл.40 ЗЗД поради договаряне на упълномощения с купувача във вреда на представляваните. Че по делото е безспорно (установено, че продажбата, материализирана в посочения нотариален акт, е 19.24 пъти по –ниска от пазарната, съгласно приетата съдебно-техническа експертиза. Жалбоподателят твърди, че базата, на която съдът прави горния извод, е че липсват доказателства, че Г. Ц. (пълномощникът) и купувачите да са действали с общ умисъл за увреждане на ищеца – собственик, е в противоречие с ТР № 5 /2016 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 615 от 15.10.2010 г. ІІІ г.о. на ВКС, решение № 586 от 01.11.2010 г. по гр.д. № 853/2009 г., ІV г.о. на ВКС. Доколкото от този довод за неправилност може да бъде уточнен правен въпрос по реда на т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, то той не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е приел за установени факти представителката по пълномощие на първоначалната ищца (Г. Ц.) да се е договаряла и споразумяла с другата страна по договора във вреда на представляваната. Такива факти не са установени от въззивния съд, нито са сочени като основание на иска. Според жалбоподателя, постановеното решение противоречи и на задължителната съдебна практика, постановена по чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД и чл.59 З., тъй като разпоредбата забранява сделки с реално определени части от дворищно-регулационни парцели. Въззивното решение противоречи на решение № 348 от 21.04.2010 г. по гр.д. № 4131/2008 г., ІІІ г.о. на ВКС, решение № 470 от 21.06.2010г., гр.д. № 691/2009 г., І г.о. на ВКС. Доколкото от този довод за неправилност може да бъде уточнен правен въпрос, той също не е обуславящ, въззивният съд не го е разглеждал и не е следвало да го разглежда, доколкото не е бил сезиран с такова основание на разгледания иск по чл.108 ЗС. Към това може да се добави, че ищцата изобщо не е твърдяла и по делото не е установено, че към момента на сделката, процесният имот е бил урегулиран. В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е посочил и разпоредбата на чл.280,ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2,предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 5731 /30.08.2018 г. по касационната жалба на Столична община. По касационната жалба на С. „Американски университет в България“: срещу решение № 2308 /29.03.2019 г., постановено в процедура по чл.193 ГПК (отм.): С него е оставена без уважение негова молба за допълване на въззивното решение, като съдът се произнесе в диспозитива на решението по откритото производство по реда на чл.154 ГПК (отм.) за оспорване на истинността на саморъчното завещание в полза на Г. П. и да приеме за установено, че документът е неистински. Във връзка с доводите за неправилност е изведен процесуалноправният въпрос: следва ли съдът да се произнесе с диспозитива на решението по надлежно открито производство по оспорване на документ, ако не се е произнесъл с отделно определение. По този въпрос жалбоподателя сочи противоречие с ТР № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС и с определение и решение № 66 от 25.04.2013 г. по гр.д.№ 807 /2012 г. на ВКС, І г.о.. Настоящият състав намира, че изведеният въпрос е обуславящ, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС. В посоченото тълкувателно решение не е прието, че ако при направено оспорване на истинността на документ съдът не се е произнесъл с определение, дължи произнасяне в диспозитива на съдебното решение. Не е налице и противоречие с посоченото решение № 66 от 25.04.2013 г. по гр.д.№ 807 /2012 г. на ВКС, І г.о., с което е разгледан въпросът как съдът следва да се произнесе по оспорването на официален документ, а в случая въззивният съд се е произнесъл по въпроса за автентичността на частен документ. Към това може да се добави и че процедурата по чл.193 ГПК от 1951 г. (отм.) е част от доказателствения процес и произнасянето на съда по истинността на документ се осъществява с определение по чл.156 ГПК (отм.) или в мотивите на съдебното решение съгласно чл.156,ал.2 ГПК (отм.). Доколкото въззивният съд е направил второто, като е изложил мотиви за основателността на оспорването и за доказателственото значение на неавтентичния документ (обсъдил е автентичността на доказателството в мотивите си, като е приел, че документът не е автентичен и не е основал решението си на него), той е процедирал съобразно установената съдебна практика по приложението на цитираните правни норми. Към това може да се добави и че ако беше предявен от С. „Американски университет в България“ и приет за разглеждане от инцидентен установителен иск (в случая не е), то въззивният съд би следвало да прецени доколко той е допустим, след като е отречено качеството на С. „Американски университет в България“ на ищец по обусловения иск по чл.108 ЗС. Поради което не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване и срещу тази жалба. С оглед изхода от това производство касационните жалбоподатели нямат право на разноски, ответниците не са поискали присъждането на разноски и не са представили списък и доказателства за такива, а съгласно чл.78,ал.10 ГПК на третото лице помагач не се присъждат разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното, съдът