Определение № 5199 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4411/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Ю. Ю. К., чрез адвокат Г. К., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Благоевград №357/08.07.2024г. по в.гр.д.№445/2024г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на материалния закон. Ответникът по касационната жалба А. С. Т., редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение, въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Петрич, с което е признато за установено, че Ю. Ю. К. дължи на А. С. Т. сумата от 5 100 евро – главница по договор за заем, сключен на 20.04.2017г. в [населено място], с падеж на задължението – след 30.12.2017г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.12.2022г. до окончателното плащане, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 1057/30.12.2023 г. по ч.гр.д. № 1773/2022г. на Районен съд – Петрич. За да постанови този резултат, съдът приел, че предявеният иск е по реда на чл.124 вр. чл.415 от ГПК и е допустим. Приел, че със сключения на 27.01.2015 г. Договор за инвестиции, сътрудничество и съвместна дейност, Ю. Ю. К., от една страна и А. В. Т. и А. С. Т., от друга, постигнали съгласие за сътрудничество в областта на селското стопанство. Договорили закупуването на 25 крави и 25 телета, които да се отглеждат във фермата, като залог за вложените инвестиции до прекратяване на договора или при неговото изменение. Предвидили, че 50 % от печалбата инвеститорът можел да получава на всеки 6 месеца, както сметне за необходимо. Определили размера на инвестицията на 25 000 евро, като направили изявление за предаването ѝ при сключване на договора. Уговорили двугодишен срок за неговото действие, с възможност за последващото му удължаване до 2020г. – 2022г. Съдът установил още, че след подписите на страните в споразумението, следвали допълнителни ръкописно изписани текстове, със съдържание, както следва: „На 28.10.2016г. получих 14 000 (четиринадесет хиляди лева)“ с положен подпис; „Днес, 27.06.2016г. аз, Т. А. С., получих от К. Ю. 2 000 (две хиляди) евро, като процент по настоящия договор“, с положен подпис и отбелязване в скоби А. С. Т.; „На 30.09.2016 г. аз, Т. А. С., получих от К. Ю. 2 500 (две хиляди и петстотин) евро, като процент по настоящия договор“ с положен подпис и отбелязване в скоби А. С. Т.; „Договорът се удължава до 27.01.2018 г.“ с положен подпис. Въз основа на изложеното съдът направил следните изводи: сумата за инвестицията от 25 000 евро била предадена при неговото сключване; ответницата Ю. К. поела задължение да осигури паша, отглеждане, изхранване и други необходими неща за кравите и телетата във ферма № 2850-0283 в [населено място], както и да предостави печалбата за 2015г. – 2016г. до 15.05.1016г., след приспадане на разходите и данъците. Страните уговорили още кравите да останат във фермата, а телетата да бъдат продавани след 01.05.2016г., като печалбата бъде разделена на половина с инвеститора. Приел, че с допълнение към договора инвестиции, сътрудничество и съвместна дейност № 6/27.01.2015г., А. С. Т. и ответницата Ю. Ю. К., сключили договор за заем, с който заемодателят А. С. Т. предал на заемателя Ю. Ю. К. сумата от 5100 евро, еквивалентна на 9945 лева, за срок до 30.12.2017г. Със същия заемателят се задължил да върне даденото (чл. 1 от договора) след изтичане на уговорения срок. В чл.2 от договора страните направили изявление за предаване на заемната сума в деня на сключването му, като придали на договора характер на разписка за реалното предаване. Отбелязал още, че било договорено заемът да бъде обезпечен със запис на заповед, издаден от заемателя за сумата 12 500 (дванадесет хиляди и петстотин) евро, еквивалентна на 24 375 (двадесет и четири хиляди триста седемдесет и пет) лева (чл.11 на част V – „Обезпечение на заема“), който обезпечавал 3 броя договори за заем, включително. Съдът приел, че по делото са безспорно установени и следните обстоятелства: Ю. К. стопанисвала животновъден обект с рег. № [ЕГН] (....), находящ се в землището на [населено място]; през 2016 г., в района на [населено място], били установени огнища на заразна болест (нодуларен дерматит) по едрите преживни животни, наложили предприемането на противоепидемични мерки, сред които: забрана за търговия с такъв вид животни и мерки за принудителното умъртвяване на всички едри преживни животни в [община], болни от болестта заразен нодуларен дерматит, както и на контактните с тях животни в констатираните огнища на болестта. По отношение доходите от осъществяваната в животновъден обект с рег. № [ЕГН] (....) дейност, съдът кредитирал представените по делото годишни данъчни декларации по чл. 50 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица за данъчна година 2017 г., подадени от А. Т. и А. С. Т.. Посочил, че със същите деклараторите обявили получения от тях доход на територията на страната в размер на 12 223,94 лв., върху който заплатили дължимия данък. Декларирали и останалите непогасени остатъци от предоставените на Ю. Ю. К. заеми, както следва: в размер на 24 447,88 лв. по договори от 2015 г. и в размер на 36 671,81 лв. по договор от 2017 г. Въззивният съд констатирал, че между страните по делото са постановени и влезли в сила решения, както следва: 1/ по гр.д. № 694/2018 г. на РС – Петрич за отхвърляне на предявения от А. С. Т. срещу Ю. К. иск за признаване за установено, че К. дължи на Т. сумата от 24 375 лева – неплатена главница по запис на заповед, издаден на 20.04.2017г. от Ю. К., платим на предявяване и предявен на 10.01.2018г., ведно със законната лихва от 26.04.2018г. до изплащането; и 2/ по гр.д. № 116/2018 г. на ОС – Благоевград за отхвърляне на предявения от А. С. Т. срещу Ю. К. иск за признаване за установено, че К. дължи на Т. сумата от 48 750 лв. по запис на заповед от 27.01.2017г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението по чл.417, т.10 ГПК – 26.04.2018г. до окончателното изплащане на главницата, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение № 762/30.04.2018г. по ч.гр.д.№ 488/2018г. по описа на РС – Петрич. Въз основа на така установената фактическа обстановка, въззивният съд направил извод за неоснователност на възражението за недопустимост на производството, поради отвод на пресъдено нещо. Развил съображения, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска. Отбелязал, че с решенията, на които се позовава Ю. К. (по в.гр.д. № 155/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград и по гр.д. № 694/2018 г. на Районен съд – Петрич) са отхвърлени исковете на А. Т. срещу Ю. К. за връщане на суми по два записа на заповед, с дати на издаване 20.04.2017г. и 27.01.2017г. Доколкото в същите липсвало произнасяне по договора за заем от 20.04.2017г., предмет на производството, съдът направил извод, че процесният спор не е разрешен със сила на пресъдено нещо. В тази връзка отчел и обстоятелството, че по посочените дела били наведени доводи, че записите на заповед обезпечавали изпълнението на сключения между страните договор за съвместна дейност от 27.01.2015г., но не било установено същите да са издадени за обезпечаване на процесния договор за заем. С оглед констатираното разминаване на наименованието на документа (договора, предмет на иска) и съдържанието му, съдът приел, че следва да бъде даден превес на постигнатите между страните уговорки, които съответстват на заемно правоотношение. Направил извод, че на 20.04.2017г. между страните бил сключен валиден договор за заем, за сумата от 5 100 евро, за срок до 30.12.2017г., съдържащ изявление за предаването ѝ в деня на подписването му и настъпил падеж на задължението за връщане на сумата. Развил съображения, че по делото не са представени доказателства за изпълнение на задължението на заемополучателя, доколкото представените вносни бележки касаят други отношения между страните: от 07.11.2016г. за сумата от 4 000лв. – Договор от 27.01.2015г.; от 28.10.2016г. за сумата от 4 000лв. – вноска по договор от 27.01.2016г. и отбелязване на ръка Договор от 27.01.2015г. и нареждане/разписка от 28.10.2016г., в която не било посочено основание. Съдът обосновал извод и за липса на връзка между процесния договор за заем и този за съвместна дейност сключен между страните, предвид липсата на събрани доказателства за това обстоятелство и с оглед съдържанието на договора за съвместна дейност, в който страните изрично посочили, че сумата на инвестицията от 25 000 евро е предадена в деня на подписването му. Намерил за неоснователно и възражението за симулативност на договора за заем, тъй като по делото липсват доказателства за привидност на изразеното в документа съгласие, респ. за това, че същият има за цел изпълнение на задълженията по договора за инвестиции и сътрудничество. При формиране на изводите си въззивният съд не кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, тъй като показанията на свид. Подгорна били опосредени от получената на информация от ищцата, а показанията на свид. К. (съпруг на ответницата/жалбподател) не били подкрепени от останалите доказателства. Направил извод и за частичната им недопустимост на същите – за установяване договори над 5 000лв., както и за установяване на съдържание различно от това в подписания между страните договор. Съдът намерил за неоснователно и възражението за погасяване на процесното вземане по давност. Приел, че погасителната давност за същото е петгодишна (по чл.110 от ЗЗД) и започва да тече от падежа на задължението – 31.12.2017г., като заявлението за издаване заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК е подадено на 29.12.2022г., преди изтичане на срока. Касаторът е направил искане за допускане на касационно обжалване поради недопустимост на решението и противоречието му с решение №50139/11.04.2024г. по т.д.№1414/2022г. на ВКС, І т.о. Обосновал го е с доводите, че съдът се е произнесъл по възражения, които не са били посочени във въззивната жалба: за допустимостта на предявения иск, като предявен в противоречие с клаузата на чл.11 от договора; за симулативност на договора, както и за погасяване на вземането по давност. Трайно установена е практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.270, ал.3 от ГПК. Съгласно дадените в същата разяснения, решението е недопустимо, когато е произнесено по непредявен иск; когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. Произнасянето по възражения на страните, които не са били поставени за разглеждане с въззивната жалба не могат да доведат до недопустимост само на това основание. Когато съдът е разгледал доводи относно правилността на обжалвания пред него съдебен акт, извън неговата валидност и допустимост в обжалваната му част, както и извън хипотезите на приложение на императивна материалноправна норма или за защита интереса на определени частноправни субекти, същият е допуснал процесуално нарушение на разпоредбата на чл.269 от ГПК, което извън посочените по-горе хипотези не води до недопустимост на решението. В конкретния случай, с въззивната жалба касаторът е навел твърдения за това, че постигнато между страните съглашение е с различно съдържание от обективираното в процесния договор за заем, а съдът следи служебно за допустимостта на решението в обжалваната му част, каквато проверка е направила въззивната инстанция. С разглеждането на тези възражения въззивният съд не е излязъл извън предмета, с който е бил сезиран. Единственият разгледан от съда довод, извън тези посочени в жалбата, е за погасяване на процесното вземане по давност, но същият не се отразява на крайния резултат по спора. С оглед на изложеното, не е налице предвиденото в чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. В изложението за допускане на обжалването касаторът е поставил следните правни въпроси: 1/ Какви критерии и начин на тълкуване по чл.20 от ЗЗД следва да спазва въззивната инстанция при спор относно съдържанието на два, сключени между страните договора, когато единият договор е такъв за инвестиции за сътрудничество и съвместна дейност, съгласно чието съдържание страните формират гражданско дружество по чл.357 от ЗЗД и сл., а вторият е Допълнение към договора за сътрудничество инвестиции и съвместна дейност, чието съдържание обаче отговаря на договор за заем по чл.240 от ЗЗД; 2/ Какви критерии трябва да следва въззивната инстанция, за да установи наличие или липса на връзка между два, сключени между страните договора, когато единият договор е такъв за инвестиции за сътрудничество и съвместна дейност, съгласно чието съдържание, страните сформират гражданско дружество по чл.357 и сл. от ЗЗД, а вторият е Допълнение към договора за сътрудничество инвестиции и съвместна дейност, чието съдържание обаче отговаря на договор за заем по чл.240 от ЗЗД; 3/ Ответникът има ли задължението да докаже връзката между два, сключени между страните договора, когато единият е такъв за инвестиции, сътрудничество и съвместна дейност, съгласно чието съдържание, страните формират гражданско дружество по чл.357 от ЗЗД и сл., а вторият е допълнение към договора за инвестиции, сътрудничество и съвместна дейност, чието съдържание отговаря на договор за заем е всъщност изготвено с цел писмено доказателство за направена вноска по чл.358, ал.1 от ЗЗД. Навел е довод за разрешаването им от възивния съд в противоречие с установената практика на ВКС относно тълкуването на договора по реда на чл.20 от ЗЗД, способите за тълкуване и начина на тълкуване, част от която е решение №50036/12.06.2023г. по гр.д.№5044/2021г. на ВКС. Твърди още, че въззивното решение е постановено без да е извършен пълен анализ на доказателствата и съдържанието на представените по делото договори; при неправилен отказ да се кредитират показанията на свидетеля К.. Претендира обжалването да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Поставените въпроси са некоректно зададени, тъй като същите съдържат изводи, които не кореспондират с мотивите на въззивния съд. В обжалваното решение съдът не е приел, че сключеният между страните договор за съвместна дейност има характер на договор за гражданско дружество, нито че процесният договор за заем е допълнение към него и е съставен за доказване извършването на вноската по чл.358, ал.1 от ЗЗД. Съдът е определил вида на договора, предмет на иска и го е квалифицирал като договор за заем, след съобразяване на конкретните уговорки между страните и отразената в съдържанието на документа воля, като не се е отклонил от формираната и установена практика на ВКС по приложение на чл.20 от ЗЗД. Независимо, че не е посочил характера на договора за съвместна дейност, това обстоятелство не се отразява на крайния му извод за основателността на предявения иск, предвид решаващия му мотив за липса на връзка между него и договора за заем, чето изпълнение се претендира. Съдът е формирал вътрешното си убеждение и е обосновал изводите си след анализ на събраните по делото, и допустими доказателства. Доводите за липса на цялостно обсъждане на доказателствата и за неправилен отказ за кредитиране на свидетелските показания са въведени като оплаквания за необоснованост на решението, които са предмет на разглеждане по същество на спора, след допускане на обжалването. По отношение на тези въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Касаторът е поставил и въпросът: Какви са задълженията на въззивната инстанция, когато подлага на анализ свидетелските показания на съпруг на страната по делото и какви критерии трябва да спазва съдът, когато ги анализира. Твърди, че същият е разрешен в противорчие с практиката на ВКС в решение №315/30.05.2024г. по гр.д.№2397/2023г. на ІІ г.о.; решение №50095/03.04.2024г. по гр.д.№1318/2022г. на ІІ т.о. Претендира обжалването да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Формулираният от страната въпрос е свързан с начина, по който съдът следва да кредитира свидетелските показания в хипотезата на чл.172 от ГПК при евентуална заинтересованост на свидетел. По него е налице трайно установена практика на ВКС, част от която е решение №207/17.03.2021 г. по гр.д.№165/2020г. на ВКС, IV г.о., както и решенията посочени от касатора. Според същата, в хипотезата на чл.172 от ГПК законодателят е създал предположение относно посочените лица за възможна тяхна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко друго лице, което има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Разяснено е, че във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. В тези хипотези, съдът е длъжен да извърши преценка на обективността на показанията, доколко поведението на свидетеля и данните по делото за неговата заинтересованост и предварителна предубеденост, са повлияли на достоверността на показанията му. Разяснено е още, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на същите да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Показанията на тези свидетели, както и на всички разпитани по делото свидетели, които са относими и допустими, следва да се преценяват от съда съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Съдът следва да съпостави данните за осъществяването на релевантните за спора факти, като прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения; да изложи съображения налице ли са основания, въз основа на които да не даде вяра на показанията на някой свидетел, както и да формира изводи дали свидетелските показания са достоверни, основани на лични и непосредствени впечатления. Въззивният съд е постановил решението си при съобразяване на посочените разрешения. В същото съдът е посочил кои от показанията на разпитаните по делото свидетели са допустими, с оглед установените в ГПК ограничения, преценил е кои от тях да не кредитира при формиране на правните си изводи, тъй като не почиват на преките им и непосредствени впечатления. Показанията на свидетеля попадащ сред посочените в чл.172 от ГПК лица, съдът е преценил в съвкупност със събраните по делото доказателства, като е направил извод, че същите не са подкрепени от останалите събрани доказателства. С оглед на изложеното, по отношение на този въпрос не е налице посочената от страната допълнителната предпоставка за допускане на обжалването. В изложението на основанията за допускане на обжалването са поставени и въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, при изложени твърдения за разрешаването им от въззивния съд в противоречие с решение №107/19.02.2024г. по гр.д.№3881/2022г. на ВКС, ІV г.о.: Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по възражения срещу правилността на решението на първоинстанционния съд, когато такива не са направени с въззивната жалба. Въпросът е свързан с обема на правомощията на въззивната инстанция очертан с разпоредбата на чл.269 от ГПК. По него е налице трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава (ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №292/16.10.2018г. по т.д.№3148/2017г. на II т.о.; решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г. на І г. о.; решение № 232 от 27.09.2016 г. по гр. д. № 1083/2016 г. на ІV г. о., решение № 477 от 23.01.2013г. по гр. д. № 1648/2011 г. на ІV г.о. и др.). Според даденото в същата разрешение, принципът на диспозитивното начало (чл.6 от ГПК) предвижда, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Съдът се произнася в рамките на определените с исковата молба вид и обем на търсена защита, както и по направените от ответника възражения. Според ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията в обсега на въззивната дейност, очертани в чл.269 от ГПК, се отнасят само до установяване на фактическата страна по спора, като същите не намират приложение при подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. В конкретния случай, както беше посочено по-горе, въззивният съд е излязъл извън предметните предели на доводите, с които е бил сезиран произнасяйки се по възражението за погасяване на вземането по давност, но същото не се е отразило на крайния резултат по спора. Ето защо, по този въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването – противоречие с практиката на ВКС. Следващите въпроси, които са формулирани в изложението са: 1/Кои са основанията за извършване на нова правна квалификация от въззивната инстанция; 2/Дали обстоятелствата наведени в писмения отговор, а именно, че фактите и обстоятелствата, на които се основава иска – това, че договорите приложени по делото, тяхното съдържание, обстоятелствата, при които са сключени; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му, са такива, които се разглеждат по същество на спора или могат да бъдат критерии за правната квалификация на иска; и 3/Как се определя правната квалификация на предявения иск и при наличието на кои условия, въззивната инстанция следва да приеме нова правна квалификация, различна от приетата от районния съд. Тези въпроси са свързани с задължението на въззивния съд, като съд по същество, да изведе свои собствени фактически и правни изводи, въз основа на които да прецени основателността на иска, и възможността му да преквалифицира претенцията. По тях също е налице установена и непротиворечива практика на ВКС (решение №249/23.07.2010г. по г.д.№92/2009г. на ІV г.о.; решение №77/08.03.2011г. по г.д.№127/2010г. на ІV г.о.; решение №5/20.02.2012г. по г.д.№658/2011г. на ІІІ г.о.; решение №277/22.11.2018г. по г.д.№4702/2021г. на IV г.о. и др.), според която предмет на делото е спорното материално субективно право (претендирано или отричано от ищеца), очертано от основанието и петитума на иска. Съдът определя правната квалификация на искането въз основа на фактическите твърдения, с които страната е обосновала наличието на твърдяното материално право, без да е обвързан от дадените становища и квалификация. Съдът е длъжен да разгледа и да се произнесе по предмета, с който е сезиран в исковата молба (уточнен след дадени указания) или изменен след надлежно направено искане. Разяснено е още, че когато съдът е разгледал въведените в производството факти, по заявения петитум и по отношение на страните в производството, не е налице произнасяне по непредявен иск, дори правната квалификация на същия да е неправилна. При разглеждане на делото въззивната инстанция не се е отклонила от тези разрешения. Дадената от съда правна квалификация на предявения иск съответства на наведените в исковата молба твърдения и формулирания от ищеца петитум. Въпросите са обосновани с доводите на касатора за неправилно определяне на вида и характера на сключения между страните договор за инвестиционна дейност, върху който е изградена защитната му теза за не дължимост на процесната сума. Както беше посочено по-горе, обстоятелството, че съдът не е определил правилно вида на този договор не се отразява на крайния резултат по спора, с оглед формираните решаващи мотиви по същество на спора за липса на връзка между него и процесния договор за заем, чието изпълнение се претендира. По отношение на тези въпроси не са налице както общата (чл.280, ал.1 от ГПК), така и посоченото от касатора специално основание за допускане на обжалването – чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че в изложението на основанията за допускане на обжалването е направено смешение между основанията за допускане на обжалването. Касаторът е навел твърдения за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК (противоречие с практиката на ВКС), но е посочил текстовете на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, в които са предвидени основанията „противоречие с актовете на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз“ и „от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото“. Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложение на посочените разпоредби, обжалването може да бъде допуснато в тези хипотези, когато поставените въпроси са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2 или когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването ѝ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). В конкретния случай, касаторът не е навел твърдения за противоречиво разрешаване на поставените въпроси с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, нито за значението на въпросите за точното прилагане на закона и развитие на правото. По същите е налице формирана съдебна практика, която е ясна и не се нуждае от тълкуване или осъвременяване, поради което не е налице основание за допускане на обжалването и на тези основания. С оглед на изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора общи и допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,