Определение № 1340 от 30.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 133/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД срещу решение №257 от 07.10.2024 г. по в.т.д. № 254/2024 г. на Варненски апелативен съд, III състав, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №55 от 03.02.2024г. по т.д. №340/2023г. на Варненски окръжен съд, „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД е осъдено да заплати на Г. Т. Т. на основание чл. 432, ал.1 от КЗ обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря му К. Г. Т. в резултат на ПТП, осъществено на 28.09.2019г., за разликата над 35 000 лева до пълния присъден размер от 135 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 23.10.2020г. до окончателното изплащане на обезщетението. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е занижил приноса на пострадалата от 25% на 20%. Поддържа, че съдът неточно е приложил въведения с чл.52 от ЗЗД критерий за справедливост като е определил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, без да съобрази социално - икономическата обстановка в страната и обичайно присъжданите обезщетения за сходни случаи. Претендира и присъждане на разноски. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно степента на съпричиняване на пострадалия във вредите, длъжен ли е /съдът/ да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя касателно въведеното възражение за съпричиняване от пострадалата, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал.2 и ал.3 от ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално правни норми? 2. Длъжен ли е съдът да отчита емпиричните правила за ефективността на предпазните колани и изводите на вещото лице по конкретния случай и спрямо тях да определя принос на пострадалия в настъпването на вредоносния резултат? 3.Длъжен ли е съдът да съобразява справедливия размер на обезщетение с икономически показатели като МРЗ, осигурителен доход и БВП, въпреки липсата на методика, която да бъде прилагана по еднакъв начин от съдилищата? Преценката за тези обстоятелства, част ли е от критериите, изпълващи съдържанието на критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД? 4. Длъжен ли е съдът да отчита при определяне на справедлив размер на обезщетението датата на настъпване на деликта и към този момент да взема предвид каква е била степента на развитост на социално - икономическата обстановка в страната, нивата на присъжданите обезщетения от съдилищата по сходни случаи? Кои са критериите, които съдът е длъжен да изследва при преценка на тези обстоятелства? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 157 от 11.02.2016г. по т.д. №3638/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. №5488/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 42 от 09.06.2014г. по т.д. №799/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. №2366/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 197 от 23.12.2014г. по гр.д. №7364/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 146 от 13.11.2015г. по т.д. №2687/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.; въпросът по т.2 е решен в противоречие с приетото в решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 165 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 93/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 39 от 16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., а въпросът по т.3 – в противоречие с ППВС 4 от 1968 г. Касаторът въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Ответникът по касация Г. Т. Т., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговата дъщеря, вследствие на ПТП от 28.09.2019г., възлиза на 250 000 лева. Позовал се е на събраните свидетелски показания, видно от които пострадалата К. Г. Т. е била единствено, дългоочаквано дете в семейството на ищеца и между нея и родителите й са съществували отношения на взаимност, обич и доверие, както и на заключението на вещото лице – психолог, съгласно което у ищеца се наблюдава ясна реакция на скръб или т.н. траурна реакция, последваща психотравменото събитие – смъртта на неговата дъщеря, която реакция е била изключително интензивна в началото, но на настоящия етап е във фаза приемане на случилото се, с уточнение, че приемането не означава преодоляване на болката и страданието. Посочил е, че поради настъпилия деликт е отнет животът на най-близкото същество на ищеца – отглеждано единствено дете, преди еманципирането му и отделянето от семейството, в крехката възраст от 21 години, а това събитие е довело до драстична промяна в душевния свят на ищеца, в нагласите му за живот и очакванията. Съобразил е и лимитите на застрахователната отговорност, посочени в чл.492 КЗ, доколкото са израз на обществено - икономическите условия в страната и на общественото разбиране за справедливост, като е изтъкнал, че икономическата конюнктура в страната представлява само помощен критерий при определяне размера на обезщетението. Поради гореизложеното е намерил, че обезщетение в размер на 250 000 лв. отговаря на общите и специфични за случая критерии за справедливост, както и на икономическата обстановка към датата на деликта. Относно възражението за съпричиняване апелативният съд е приел за доказано нарушаването на правилата за движение, а именно чл. 137а от ЗДвП - непоставяне на обезопасителен колан, от пострадалата К. Т.. Обсъдил е приетите по делото заключения на комплексните съдебномедицински и автотехнически експертизи, назначени съответно в първоинстанционното и въззивното производство. Позовал се е на извода на вещите лица, че настъпването на смъртта е в причинна връзка с комбинираната травма глава-гърди-корем, въпреки че не може да се разграничи кои наранявания са получени в купето на моторното превозно средство и кои при изпадане на тялото извън лекия автомобил. Съобразил е и становището на вещите лица, че с най-голяма вероятност тежките увреждания са причинени в купето, а по-леките извън него, при изпадане на тялото на пострадалата. Отбелязъл е констатациите на вещите лица, че дясната предна седалка е намерена цяла и изправена, в естественото й положение, без пречупване. Отчел е посоченото от в.л. Д. и в.л. М., че в резултат на първия удар в ската /по-лекия/, при ползване на колан тялото на пасажера би се преместило незначително напред 7-10 см., а при силния втори удар, в задната част на автомобила, ползването на колан би предотвратило контакт на тялото при движението му назад-напред, съответно травмите биха били по-леки. Сравнил е становището на в.л. М., съгласно което пострадалата е нямало да понесе в тази степен нито гръдните и коремни травми, нито камшичния удар, тъй като тялото би било фиксирано към седалката, която е щяла да поеме силата на удара в дървото, с това на в.л. Д., който допуска, че летален изход би могъл да настъпи и при поставен колан именно поради установената шийна травма – счупване на 4-ти шиен прешлен с контузия на гръбначния мозък. Изтъкнал е, че и двете вещи лица допускат, че при поставен колан е съществувала възможност да се избегне леталния изход за пострадалата. Също е взел предвид липсата на данни автомобилът да е силно деформиран в предната си част, което категорично би обусловило наранявания на пътника и при ползване на колана. С оглед на гореизложеното е определил, че липсата на предпазен колан е оказала пряк принос към получените увреждания, възлизащ на 20%, с които следва да бъде намалено обезщетението до 200 000 лв., от които е приспаднал платената извънсъдебно сума в размер на 65 000 лв. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият въпрос относно задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК и вторият относно задълженията на съда да съобразява данните от заключенията на назначените съдебни експертизи при определяне на приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат са обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №60155/16.08.2021г. по гр. д. №3441/2020г. на ВКС, IV г.о., решение №72/25.06.2018г. по гр. д. №1934/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №247/06.01.2020г. по гр. д. №540/2018г. на ВКС, III г.о., решение №52/07.06.2017г. по гр. д. №3463/2016г. на ВКС, I г.о. и други, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Съгласно задължителните разяснения в ППВС №5/1979г. съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточни или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 от ГПК Решение №58 от 13.02.2012г. по гр.д. №408/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. №3194/2013г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 324 от 13.07.2011г. по гр.д. №378/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 57 от 06.07.2016г. по гр.д. №5932/2015г. на ВКС, ГК, ІI г.о и други. В тях се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Доколкото съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /дори и когато страната не е направила възражение срещу него/ и на база изходни данни от него сам формира други крайни изводи, той трябва да изложи подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати, като получаването им трябва да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респективно проверен при обжалване. В настоящия случай въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и определяне на размера на съпричиняване от страна на пострадалата. Въззивният съд подробно е обсъдил становищата на вещите лица относно претърпените телесни увреждания поради липсата на поставен предпазен колан и вероятността за тяхното намаляване и избягване на летален изход при изпълнение на задължението по чл.137а от ЗДвП. Съдът е обсъдил подробно тези становища, съпоставил ги е и е направил собствена преценка относно приноса на пострадалата. Изложил е аргументи защо кредитира заключението на вещите лица от състава на приетата в първоинстанционното производство СМТЕ, които допускат, че при поставен колан е съществувала възможност да се избегне леталния изход за пътничката в автомобила, както и защо не кредитира изложената от вещите лица от назначената във въззивното производство повторна СМАТЕ теоретична възможност тежките травми в гръдната и коремна области, вследствие на които е настъпила смъртта, да се получат и като резултат от коланна травма, т.е. и при поставен предпазен колан. Изтъкнал е, че предвид механизма на произшествието, свързано с множество различни по посока и интензитет удари и при липсата на пречупване на дясна предна седалка, на която е била пътничката К. Т., може с основание да се заключи, че ползването на предпазен колан /с който автомобилът е бил снабден/ би предпазило тялото на пострадалата от удари с детайлите от купето на автомобила, вкл. и най-вече в областта на гърдите и корема. Позовал се е и на съвпадащите показания на вещите лица, а именно че определящи за смъртта са получените в купето на автомобила наранявания, а не тези, получени при изпадане на тялото на пътничката от него. Въз основа на този подробен анализ на данните от заключенията на приетите експертизи е обосновал извода, че пропускът на пострадалата да се обезопаси с колан е оказал пряк принос към получените тежки, несъвместими с живота увреждания, а за да определи размера на този принос на 20% е приел, че при съпоставяне на поведението на водача на автомобила и на пострадалата, водещо за настъпването на вредите е именно поведението на водача. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и обстоятелства по делото, както и да мотивира своя акт, не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съобразена е и постоянната практика в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС на РБ - решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., и др., че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Трети и четвърти въпрос следва да бъдат разгледани заедно, доколкото касаят критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. По тези въпроси, макар и да са значими за изхода на делото, не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС. Като критерии за размера на обезщетението в случай на причинена смърт съдебната практика възприема момента на настъпване на смъртта, възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Възприето е и разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. №3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил именно възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът е съобразил, че икономическата конюнктура в страната представлява само помощен критерий при определяне размера на обезщетението, доколкото формира и обществените нагласи за справедливост на даден етап от развитие на обществото, а нейно проявление са и предвидените в КЗ лимити на отговорност на застрахователя. Отчел е разпоредбата на чл.492 от КЗ, както и че посочените лимити в нея са останали непроменени след измененията с ДВ, бр.101/2018г., включително до настоящия момент. Противно на твърденията на касационния жалбоподател, преценката на размера на обезщетението е извършена въз основа на икономическата обстановка в страната към датата на деликта, като съдът изрично е посочил, че ориентир за нея са както официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и пр., така и нормативно установените нива на застрахователно покритие при застраховка „Гражданска отговорност“ в чл.492 от КЗ, независимо че последните са само помощен критерий. С оглед оплакването на касационния жалбоподател, че въззивният съд не е съобразил съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип, следва да се посочи, че разликата в присъжданите размери по делата за обезщетения за неимуществени вреди произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по всеки отделен спор. Следователно, при наличие на практика на ВС и ВКС, в съответствие с която въззивният съд се е произнесъл, е изключено приложното поле на въведените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. на адв. М. С. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1500 лв., което се явява съответно на фактическата и правна сложност на спора и вида на извършените от адвоката процесуални действия. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд