Определение № 5667 от 05.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2960/2024 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца К. Г. Т. срещу въззивно определение № 575 от 26.07.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 448/2024 год. по описа на ОС – Ловеч, с което е потвърдено разпореждане /наименовано „определение“/ № 72 от 21.05.2024 год., постановено по гр. дело № 99/2024 год. по описа на РС – Трявна, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната исковата молба на К. Г. Т.. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. Касаторът моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени и обобщени от съда, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК: 1/ За задълженията на съда да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита и съдействие на имуществени права, като определи предмета на спора? 2/ При предявен иск с правна квалификация чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ, при висящо производство и служебния достъп до ЕИСС, следва ли по аргумент от § 1 от ДР на ЗОДОВ да се прилага процедурата по размяна на книжа по чл. 131 ГПК, с оглед на това, че самият ответник е орган на съдебната власт, в частност съответният съд – като процесуален субституент на държавата или следва директно делото да бъде насрочено в открито заседание, каквато е практиката на административните съдилища и част от гражданските? 3/ Разпоредбата на чл. 143, ал. 2 ГПК следва ли да намери приложение, след като ищецът се запознае в цялост с доказателствата, представени от ответника /копие от производството по висящото дело/ и защитните съображения /доводи и възражения/, или след изготвяне на доклада по делото и указанията, дадени със същия? 4/ Длъжен ли е ищецът в обстоятелствената част на исковата молба по чл. 2б ЗОДОВ да възпроизведе цялото забавено висящо производство и да посочи конкретното действие или бездействие на ответника, като основание за редовност на исковата молба, респ. допустимост на предявения иск? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 53 от 18.06.1970 год. на ВКС по гр. дело № 28/1970 год., ОСГК, Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГТК, решение № 30 от 03.02.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1701/2021 год., ІV г. о, ГК, решение № 60291 от 20.12.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1406/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 161 от 15.03.2021 год. на ВКС по гр. дело № 105/2020 год. на ВКС, ІІІ г. о., ГК, определение № 1060 от 07.03.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 453/2024 год., ІV г. о., ГК и определение № 3624 от 15.07.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2508/2024 год., ІV г. о., ГК, както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Въпросите са поставени в контекста на оплакванията на касатора, че въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка дали исковата молба отговоря на изискванията за нейната редовност и че на практика е налице отказ от правосъдие. Релевират се и основанията за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност. Евентуалната недопустимост на обжалваното определение е основана на твърдението за изначално наличие на предпоставките за отстраняване от разглеждане на делото на съдиите от съда, срещу който ищецът бил предявил претенцията си за обезщетение за неимуществени вреди, а очевидната неправилност – на твърдението, че е нарушено правото на достъп до съд. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че ищецът е подал искова молба, с която е предявил срещу РС – Габрово иск за сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, насдтъпили в резултат на нарушение на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на НЧХД №1093/2023 год. по описа на РС – Габрово, по което е тъжител, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане на вземането, но не е конкретизирал в какво се изразява поведението на ответника, вследствие от което на настъпили твърдените вреди; на какъв етап е същото и приключило ли е с окончателен съдебен акт; дали противоправното ответно поведение се изразява в забавяне на делото чрез бездействие и нерешаването му в разумен срок и в какво конкретно се изразява бездействието – какви действия не са били предприети своевременно. Посочил е, че с определение №561 от 04.04.2024 год., постановено по гр. дело №578/2024 год. по описа на РС – Габрово, производството по делото е било прекратено и същото е било изпратено на РС – Трявна, на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. С разпореждане №151 от 02.05.2024 год., постановено по гр. дело №99/2024 год. по описа на РС – Трявна, исковата молба е била оставена без движение, като на ищеца е било указано в едноседмичен срок да отстрани констатираните нередовности, като изложи обстоятелствата, на които се основава претенцията му. Ищецът не изпълнил дадените му указания в определения срок, поради което и с обжалвания първоинстанционенн акт исковата молба е била върната. С определение № 541 от 15.07.2024 год. по в. ч. гр. дело № 251/2024 год. по описа на ОС – Габрово, производството, образувано по частната жалба на ищеца срещу определение № 72 от 21.05.2024 год. по гр. дело № 99/2024 год. по описа на РС – Трявна, е било прекратено поради отвод на всички съдии от ОС – Габрово и е било изпратено на АС – Велико Търново за определяне на друг, равен по степен, съд за разглеждане на делото. С определение № 472 от 22.07.2024 год., постановено по в. ч. гр. дело № 393/2024 год. по описа на АС – Велико Търново, в. ч. гр. дело № 393/2024 год. е било изпратено на ОС – Ловеч, на основание чл. 23, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е изложил съображения, че според чл. 129, ал. 1 – 3 ГПК, за съда съществува задължение да проверява редовността на исковата молба, като в случай, че тя не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, на ищеца се указва да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности. Когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, исковата молба заедно с приложенията се връща. Изпълнението на това законоустановено задължение на съда обезпечава по-нататъшното развитие на производството, както и приключването му с валиден, допустим и правилен съдебен акт. В този смисъл при констатиране на неяснота в обстоятелствената част на иска още на този етап на производството, както и впоследствие в хода на производството, съдът е длъжен да укаже на ищеца да изясни същата. Като е възприел изводите на първоинстанционния съд за наличието на нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на описание на обстоятелствата, на които се основава релевираната претенция и е констатирал, че ищецът е бил предупреден за санкционната последица по чл. 129, ал. 3 ГПК, но указанията не са били изпълнени в определения срок, въззивният съд е формирал извода, че правилно исковата молба е била върната. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно приетото съответно в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивния акт, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Служебното задължение на Върховния касационен съд да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се констатира вероятност обжалваното въззивно определение да е недопустимо. В Тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2023 год., ОСГТК, е посочено, че безпротиворечиво в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК се приема, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Следователно, евентуалното наличие на нарушение по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, не би обусловило твърдяната от касатора евентуална недопустимост на въззивното определение. Отделно от това следва да се посочи, че ответник по делото е РС – Габрово, а първоинстанционният съдебен акт е постановен от РС – Трявна, респ. въззивният акт – от ОС – Ловеч. Обжалваното определение е постановено при надлежно упражнено от настоящия касатор право на частна жалба срещу твърдения от него порочен първоинстанционнен акт по връщане на подадената от него искова молба, те. който е преграждащ развитието на производството. В тези предметни предели – относно процесуалната законосъобразност на преграждащият акт, е и произнасянето на въззивния съд. Следователно не е налице Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен в изложението въпрос, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В цитираното в изложението определение № 3624 от 15.07.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2508/2024 год., ІV г. о., ГК и в определение № 276 от 31.05.2010 год. на ВКС по ч. гр. дело № 162/2010 год., ІІІ г. о., ГК, е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК и принципа на диспозитивното начало, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявения иск въз основа на фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и само когато същите са неясни или се констатира противоречие между тях, съдът следва да даде указания за уточняването им и отстраняване на допуснатата нередовност. Правомощието по чл. 129, ал. 2 ГПК следва да се упражнява, когато обективно са налице основания за това. Противното би довело до отказ от правосъдие, което е недопустимо, доколкото според разпоредбата на чл. 2 ГПК, съдът е длъжен да разгледа и разреши всяко искане за защита на лични или имуществени права, когато се твърди, че те са накърнени, в случай че е надлежно сезиран. Въззивният съд се е отклонил от цитираните разрешения на съдебната практика, а отделно от това не е извършил и самостоятелна преценка дали исковата молба отговаря на изискванията за редовност, респ. дали дадените от първоинстанционния съд указания по чл. 129, ал. 2 ГПК са били дължими /съответстващи на закона/, доколкото според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГТК, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Исковата молба на касатора срещу РС – Габрово изначално съдържа изложение на всички необходими твърдения /обстоятелства/, за да индивидуализира вземането за обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 6 000 лв., което намира своето правно основание в чл. 2б ЗОДОВ – претендира се ангажирането на отговорност на ответника за вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на НЧХД № 1093/2023 год. по описа на РС – Габрово, образувано по тъжба на касатора, понастоящем висящо /виж чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ/, по което не е проведено нито едно открито съдебно заседание. Следователно първоинстанционният съд е бил длъжен да разпореди осъществяването на процедурата по размяна на книжа – чл. 131 ГПК. Когато преценката на първоинстанционния съд за наличието на нередовности на исковата молба е неправилна, неизпълнението на указанията, дадени на ищеца по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, не е основание за връщане на исковата молба. Поради това и обжалваното въззивно определение, което е постановено в нарушение на чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК, следва да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение