Определение № 266 от 08.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 246/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД срещу въззивно решение № 1453 от 21. 11. 2022 г., постановено от Окръжен съд - Пловдив по в.гр.д. № 2148 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 134 от 20. 05. 2022 г., постановено от Районен съд – Асеновград по гр.д. № 1441 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора против К. Б. П., ЕГН: [ЕГН], искове за признаване за установено, че същата дължи сумата 7035.96 евро, представляваща просрочена главница, сумата 1096.74 евро, представляваща частична договорна лихва, сумата 466.86 евро, представляваща наказателна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04. 02. 2020 г. до окончателното изплащане на задължението, по договор за банков кредит № 006LD-R-000707/30. 07. 2009 г., за събиране на които е издадена заповед за изпълнение № 113 от 14. 02. 2020 г. по ч.гр.д. № 219/2020 г. по описа на Районен съд - Асеновград, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно и постановено в противоречие с тълкувателната практика на ВКС.

Твърди се несъобразяване на въззивния съд с нарушаването от страна на първоинстанционния такъв, на императивни правни норми, което според касатора въззивната инстанция следва и служебно да констатира и коригира, независимо при това от липсата на конкретни оплаквания в изложената насока във въззивната жалба.

Конкретно се сочи, че първоинстанционния съд е нарушил разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, като не е направил никакво разпределение на доказателствената тежест и не е направил отделен доклад по делото, в който да е разпределена същата, касаеща доказването на предоставената от кредитора на кредитополучателя преддоговорна информация за кредита, в противоречие с т. 2 от задължителното за съдилищата ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.

Претендира се и неосигуряване от страна на въззивния съд, на правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение, по аргумент от 262, ал. 1 във вр. с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според които непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност.

Твърди се, че първоинстанционният съд не се е запознал с представените с исковата молба общи условия към процесния договор за кредит, поради което и решението му не е съобразено със събраните по делото доказателства - обстоятелство, което обаче не е съобразено от въззивния съд в обжалваното му решение, въпреки нарочното му посочване във въззивната жалба.

Поддържа се нарушаване от страна на първоинстанционния съд и на императивната норма на чл. 7, т. 10 от Закона за потребителския кредит /отм./, която изисква посочване на разходите, които не са включени в годишния процент на разходите /ГПР/, каквито обаче разходи в конкретният процесен случай според касатора няма – нещо, което на свой ред обуславя незаконосъобразност на първоинстанционното решение, несъобразена и необсъдена и от въззивния съд в обжалваното му такова – отново нарушение на цитираната, задължителна за съдилищата тълкувателна практика на ВКС.

Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на такова по спора, с което предявените от касатора искове да бъдат уважени, при условията на евентуалност – делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане с указания за разпределяне на доказателствената тежест и даване на възможност за събиране на нови доказателства съобразно същата, претендират се направените за касационното обжалване разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпросите:

1. Следва ли въззивният съд, след като установи, че първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест в нарушение на императивната правна норма на чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, дори и това нарушение да не е упоменато във въззивната жалба, да направи разпределение на доказателствената тежест във въззивното производство и да даде възможност на страните да представят доказателства във връзка с разпределението на подлежащите на доказване факти!

2. Следва ли въззивният съд, след като установи, че първоинстанционният съд е приложил грешно императивна правна норма да разгледа делото по същество, съобразно събраните по делото доказателства, независимо от факта, че във въззивната жалба не е посочена конкретна правна норма, която първоинстанционният съд е приложил неправилно.

По отношение и на двата въпроса се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, изложена в ТРОСГТКВКС № 1/09. 12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., в обосноваване на което твърдение се възпроизвеждат оплакванията, изложени в касационната жалба.

Само с общо твърдение, без да се обосновава, се заявява очевидна неправилност на решението по см на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените от касатора искове в отхвърлената им и с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

Във въззивната жалба се твърди неправилност и необоснованост на съдебния акт, който според жалбоподателя не е съобразен с доказателствата по делото, без да се навеждат конкретни доводи. Въззивната проверка за правилност на решението се извършва само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Въззивният състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материалноправни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09. 12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на решението само по посоченото в жалбата основание. Съдът има право да се занимае само с конкретните доводи, наведени във въззивната жалба за неправилност на съдебното решение. Такива конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение във въззивната жалба не са посочени. Ето защо съдът няма право да се произнася служебно по правилността на обжалваното решение. Празнотите в жалбата не могат да се заместят с писмена защита /каквато е представена по делото/, защото тя не може да замести изискването на закона за посочване на конкретните основания за неправилност в жалбата. Нещо повече - насрещната страна се лишава от възможността да направи възражения и да се защити срещу доводите. При това положение въззивният съд е длъжен да приеме решението за правилно и да го потвърди при липса на нарушена императивна материалноправна норма.

Единственото твърдение, въведено от жалбоподателя, е, че съдебният акт не е съобразен със събраните по делото доказателства, без да се посочват конкретни основания. Доводът не може да се сподели. Съдът е обсъдил всички доказателства по делото, може да се установи по какъв начин е формирана волята му, изводите му кореспондират със събрания доказателствен материал, като следва да се отбележи и това, че решението не се обжалва изцяло.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В конкретният случай според настоящия касационен състав по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият въпрос на касатора е правен, но не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като несъответен на действителните обстоятелства по делото. Видно от материалите в първоинстанционното производство, макар и немногословно, но първоинстанционният съд е извършил разпределение на доказателствената тежест в процеса, а ако и доколкото касаторът, като страна в производството е считал, че това разпределение не е достатъчно подробно и/или ясно, то е можел да възрази срещу доклада по делото още пред първоинстанционния съд и/или да изложи оплакване в тази насока във въззивната си жалба, което същият не е сторил. Напротив – в първото по делото заседание, в което съдът е докладвал делото /част от доклада е разпределянето на доказателствената тежест между страните/, процесуалният представител на касатора изрично е заявил, че няма възражения по доклада.

Дори и да се приеме обратното – че въпросът е годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на него не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС. В т. 2 от цитираното и от касатора ТРОГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ясно е посочено, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Тези, така залегнали в тълкувателната практика на ВКС постановки, са точно съобразени от въззивния съд в обжалваното му решение.

Изложеното се отнася и до втория въпрос на касатора, който е правен, но не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., отново като несъответен на действителните обстоятелства по делото. Видно от действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, въззивният състав в същите нарочно е изложил, че при извършената от него служебна проверка не констатира нарушения на императивни материалноправни норми, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09. 12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На свой ред преценката за правилността на този извод на съда е относима към правилността на въззивното решение, а не към наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

Както по отношение и на първия въпрос, дори и да се приеме, че вторият такъв съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на него отново не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от обосноваването му от страна на касатора и от съответстващите му оплаквания в касационната жалба, същите се свеждат до твърдение за неприложени служебно от страна на въззивния съд императивни, но процесуални норми, задължителният начин за процедиране в каквито случаи от страна на въззивния съд, се изложи по-горе в частта от настоящите мотиви относно първия въпрос /срв. т. 2 от ТРОГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г./. Възпроизведеното от касатора във втория му въпрос и обосноваването му, с твърдения че не е съобразено от въззивния съд, съдържание на мотивите към т. 1 от същото тълкувателно решение, е относимо към приложима по делото императивна, но материалноправна норма. Що става въпрос за изложените от касатора едва в касационната му жалба, оплаквания за неправилно прилагане от страна на първоинстанционния съд, на твърдяната да е императивна, норма на чл. 7, т. 10 от Закона за потребителския кредит /отм./, която изисква посочване на разходите, които не са включени в годишния процент на разходите /ГПР/, каквито обаче разходи в конкретният процесен случай според касатора нямало, това си остават само негови правни твърдения по делото, подкрепящи защитната му теза, но несподелени от инстанциите по съществото на спора.

Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това - при обикновен прочит, при който този порок също следва да е виден - да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. В процесния случай, освен че не се обосновава с конкретни твърдения на касатора в изложената насока, по делото не се и установява изцяло бланкетно претендираната от него очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото според касационния състав съдържанието на същото не разкрива която и да било от възможните нейни проявни форми. Поради изложеното решението не следва да се допусне до касационно обжалване и на само общо заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а процесуалният представител на ответника по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение