Определение № 785 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1773/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на М. П. П., с адрес в [населено място], чрез адв. М. Д., против въззивно решение № 721 от 5 юни 2019 г., постановено по в.гр.д. № 248/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив, с което е потвърдено решение № 3823 от 13 ноември 2018 г., постановено по гр.д. № 5785/2018 г. по описа на районния съд в гр. Пловдив, с което е уважен предявеният от В. Д. П. срещу М. П. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне до размера от 1/6 ид.ч., съставляващи наследствената квота на В. П. от наследството на починалия му баща Д. П. П., на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 19 от 08.08.2014 г., том 2, рег. № 3623, нот.д. № 193/2014 г., на нотариус М. С., рег. № на НК, с който М. Т. П. и Д. П. П. са прехвърлили на М. П. П. собствеността върху притежавания от тях в режим на съпружеска имуществена общност апартамент с идентификатор № **, с административен адрес в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „Б”, ет. 6, ап. 19/46, с площ от 116,75 кв.м., ведно с прилежащото му избено помещение № 19 с площ от 7,49 кв.м., със складово помещение с площ от 2,55 кв.м. и с 1,682 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, и в тежест на касатора са присъдени разноски.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се изводът на въззивния съд, че представените от ответника документи не могат да послужат като „начало на писмено доказателство”, тъй като не изхождали от насрещната страна по сделката. Тези доказателства не били тълкувани в тяхната съвкупност и взаимосвързаност. Твърди се, че представената служебна бележка, издадена в уверение на това, че П. Д. П. е бил включен в ЖСК „Д. м.” и е избрал апартамент във вх. „Б“, ет. 5, с площ от 119,6 кв.м., била издадена преди 22.03.1995 г. Неправилно било прието, че тази служебна бележка касае друг апартамент, тъй като не било отчетено, че шестият етаж се явявал пети жилищен, а незначителната разлика в квадратурата вероятно била резултат от техническа грешка или грешка в пресмятането. Предвид това, по категоричен начин било доказано, че бащата на касатора (П. П.) бил първоначалният член-кооператор в ЖСК „Д. м.” и впоследствие бил заменен от майка си М. П.. Освен това от представените вносни бележки се установявало, че М. П. е правила вноските за сина си П. П.. Сочи се, че множеството представени писмени документи, част от които подписани и изхождащи от привидния собственик М. П., а друга част изхождащи от трето лице (ЖСК „Д. м.“), са годни да се приемат за „начало на писмено доказателство“, което да позволи доказването на симулативността на сделката със свидетелски показания. Приемайки, че представените документи следва по несъмнен начин да удостоверяват действителните отношения между страните, съдът неправилно приписал на „началото на писмено доказателство“ част от същностните характеристики на обратното писмо. В нарушение на чл. 266 ГПК въззивният съд не приел като доказателство приложената към въззивната жалба бележка от М. П., адресирана до П. П., от която се установявало, че тя признава сина си за собственик, като не бил допуснат и свидетел, който да установи, че посоченото доказателство било новооткрито. Необоснован бил изводът за недоказаност на мандата за симулация. Освен това се оспорва и изводът за неизпълнение на договора от страна на ответника, като в тази връзка се поддържа, че той е полагал грижи за своя дядо чрез баща си П. П.; че към момента на сключване на договора прехвърлителят е бил наясно с обстоятелството, че приобретателят живее постоянно в чужбина; че нямало данни прехвърлителят да е бил недоволен от получените грижи и да се е нуждаел от повече грижи или по-голяма издръжка. Неправилно било прието, че полаганите от П. П. грижи не следва да се считат за изпълнение на задължението на М. П. за издръжка и гледане поради липса на изрично възлагане от страна на приобретателя. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В срока за отговор ответникът В. Д. П., с адрес в [населено място], не взема становище по жалбата.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приема за установено, че процесният недвижим имот е придобит от М. Т. П. и съпруга ѝ Д. П. П. въз основа на констативен нотариален акт от 1997 г. за собственост на недвижим имот, построен от ЖСК върху държавна земя. От доказателствата по делото се установява, че М. П. е член-кооператор на ЖСК от 08.04.1996 г., както и че управителния съвет на ЖСК е свикал общо събрание, на което е направил разпределение на жилищата. За недоказано е прието направеното с отговора на исковата молба възражение за персонална симулация, а именно, че договорът за прехвърляне на имот срещу задължението за издръжка и гледане е привиден, тъй като процесният имот никога не е бил собственост на прехвърлителите, а на П. Д. П. (син на прехвърлителя и баща на приобретателя), който e участвал в ЖСК, като с процесния договор прехвърлителите изпълнили волята му да прехвърлят безвъзмездно имота на сина му. Доколкото ответникът не излага твърдения за съществуването на обратно писмо, нито представя такъв документ, е посочено, че е необходимо „начало на писмено доказателство“, за да бъдат допуснати свидетелски показания за доказване на всяка една от двете привидни сделки - привидна симулативна сделка между явната и привидната страна и мандат за симулация, като изискването на чл. 165, ал. 2 ГПК следва да е спазено по отношение и на двете привидни сделки, за да може последиците на прикритата сделка да бъдат приложени в отношенията между страните. Споделени са изводите на районния съд, че представените от ответника писмени доказателства – уведомителни писма, вносни бележки и квитанция, служебна бележка, нямат характер на „начало на писмено доказателство“, които да правят допустимо събирането на гласни доказателства за установяване привидността на сделката за придобития от ЖСК имот, тъй като същите не изхождат от насрещната страна и от прегледа им като съдържание не се установява да удостоверяват по несъмнен начин отношенията между страните, които да правят вероятно твърдението за персонална симулация, а в случая от представените документи се извличали само отделни елементи по твърденията. Прието е, че представената от ответника служебна бележка без поставена дата на издаване не удостоверява наличието на членствени права между ЖСК „Д. м.“ и П. П., а посоченият в нея апартамент се различава по разположение и по квадратура от процесния; че представените квитанции и вносни бележки удостоверяват внасянето на парични суми, но не съдържат изявление на ЖСК „Д. м.“, което да прави вероятно основателно твърдението за привидност; че приложените уведомителни писма касаят покана за плащане на определени парични суми към ЖСК, но не става ясно за какво са дължими тези суми, както и, ако са за придобиване право на собственост върху жилище, за кое конкретно жилище са внасяни. Поради липсата на доказателства, изхождащи от ЖСК „Д. м.“, че към 1997 г. П. П. е бил член-кооператор и за него е бил отреден апартамент № 4 на шести етаж във вх. „Б“ на жилищен блок **, със застроена площ от 116,75 кв.м., въззивният съд е приел, съобразно правилото на чл. 165, ал. 2 ГПК, че не са допустими свидетелски показания за разкриване на симулацията. Освен това е посочено, че дори да се приеме, че е налице „начало на писмено доказателство“, липсата на доказателства за симулация в мандатното правоотношение, което се твърди да съществува между М. П. (привидна страна) и П. П. (скрита страна), има за последица невъзможност за разкриване на персоналната симулация. За недоказано се приема и изпълнението на задължението за предоставяне на издръжка и гледане на прехвърлителя Д. П.. От изслушаните по делото свидетелски показания е установено, че никой не е полагал грижи за прехвърлителя; че ответникът живее и работи в чужбина от 2007 г. и се прибира в България по три пъти годишно; че подаръците, които приобретателят е правил на прехвърлителя при епизодичните им срещи не могат да доведат до извод за предоставяне на нужните грижи и за задоволяване на ежедневните потребности на прехвърлителя от храна, отопление и медицинско обслужване. За неоснователно е прието възражението на ответника, че покойният прехвърлител е бил доволен от предоставения му обем грижи, предвид липсата на доказателства за постоянно ежедневно и точно изпълнение на задълженията по договора от страна на приобретателя. Прието е, че когато нуждата на кредитора от грижи и издръжка според уговореното е останала неудовлетворена, е налице съществено неизпълнение, което поражда право за разваляне на договора. Обстоятелството, че П. П. е полагал грижи и е издържал родителите си, се счита за ирелевантно, предвид липсата на данни М. П. да е възложил на баща си да се грижи за прехвърлителя в изпълнение на договора, както и кредиторът да е бил съгласен да ги приеме вместо личното полагане на грижи и даване на издръжка от длъжника. Поради това е прието, че полаганите от П. П. грижи са били в изпълнение на моралния му дълг да се грижи за възрастните си родители.

Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.

Първо се поставя въпросът какъв е обемът на дължимите издръжка и грижи при отчитане на потребностите на кредитора и неговата способност да се справя сам и възможността дължимото да бъде изпълнено от трето лице, без такава възможност да е уговорена изрично, когато при сключването на договора прехвърлителят е знаел, че приобретателят живее в друго населено място. Съгласно трайно установената практика на Върховния касационен съд (решение № 20 по гр.д. № 2298/2018 г., IV г.о., решение № 863 по гр.д. № 1534/2009 г., IV г.о., решение № 174 по гр.д. № 7500/2013 г., III г.о., и др.), съдържанието на насрещните права и задължения по договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане се определя по съгласие на страните, които съгласно чл. 9 ЗЗД могат свободно да определят това съдържание, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. При тълкуването на волята на страните съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Ако в нотариалния акт задължението на приобретателя е описано като издръжка и гледане, издръжката включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя (без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си), и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговата нужда и възможностите му да се справя сам. Поетото задължение за издръжка и гледане е единно и неделимо и следва да се осъществява чрез престиране на грижа и издръжка ежедневно, редовно и в пълен обем, докогато е необходимо. Издръжката, ако не е уговорено нещо различно, се дължи винаги в пълния ѝ обем и независимо дали продавачът по алеаторния договор има собствени средства за издръжка. За да бъде изправен, длъжникът трябва ежедневно да предоставя издръжка, включваща изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други, както и и полага грижи за здравето, хигиената и домакинството на кредитора (според нуждата и възможностите му да се справят сам). Изпълнението може да се осъществява и чрез трето лице, ако кредиторът приема същото и ако изрично не е уговорено, че грижите ще се осигуряват лично от приобретателя. Макар да се сключват с оглед личността на задълженото лице, няма законово ограничение, поетите задължения да се изпълняват и от трети лица. Такова изпълнение не влиза в противоречие с правното естество на договора, тъй като прякото изпълнение на задълженията от приобретателя не налага лично той да извършва всички действия. В преобладаващата им част по вид и естество задълженията са заместими, поради което уговорката, че изпълнението на договора може да се поеме и чрез трето лице, не опорочава този вид договори. В настоящия случай, след съвкупна преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е установил, че ответникът пребивава в чужбина от 2007 г, като се връща в България три пъти годишно; че не е полагал лично реални, ежедневни грижи за прехвърлителя, нито му е осигурявал издръжка, нито е поддържал контакт с него; че такива грижи не са полагани и чрез трето лице, тъй като не е установено приобретателят да е възложил на баща си изпълнението на задълженията си по договора; че грижите, които П. П. е полагал за Д. П. за били изпълнение на моралния дълг за грижа към възрастен родител, а не изпълнение на процесния договор (такова възлагане не се твърди и от П. П. в показанията му пред съда). Поради това, съобразявайки цитираната практика на касационния съд, въззивната инстанция е достигнала до извод за неизпълнение от страна на ответника на поетото задължение за издръжка и гледане. Не се констатира противоречие и с изрично соченото от касатора решение № 20 по гр.д. № 2298/2018 г., IV г.о., според което, в случай че кредиторът по договора за прехвърляне на собственост върху имот срещу задължението за издръжка и гледане приеме предоставеното изпълнение от трето лице, длъжникът се освобождава от задължението си, без значение дали третото лице е натоварено да изпълни от длъжника, или изпълнява по своя воля, доколкото в настоящия случай не е установено изпълнение на задълженията по договора от трето лице.

Предвид решаващия извод за пълно неизпълнение на задължението за издръжка и гледане лично от приобретателя или от трето лице, необуславящ се явява въпросът може ли наследник да развали договор за издръжка и гледане с мотив, че наследодателят не бил гледан и издържан от задълженото лице, ако наследодателят приживе е бил доволен от полаганите спрямо него грижи от задълженото лице, полагани лично или чрез трето лице.

Поставени са и следните въпроси, свързани с приложението на чл. 165, ал. 2 ГПК: каква е разликата между пълен и непълен обратен документ и допустимо ли е изявление във вносна бележка да бъде прието от съда за „начало на писмено доказателство” по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, което да обуслови допускане на свидетелски показания за доказване, че изразеното в документ съгласие е привидно; допустимо ли е сбор от изявления от различни документи в своята съвкупност да се приемат за „начало на писмено доказателство” по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, което да обуслови допускане на свидетелски показания за доказване, че изразеното в документ съгласие е привидно. Въпросът относно разликата между пълен и непълен обратен документ не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е излагал мотиви в тази насока. Останалите въпроси са относими, но не дават основание за допускане на касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 165, ал. 2 ГПК въвежда изключение от забраните по чл. 164, т. 2 и т. 6 ГПК да се доказва симулативност на материализираното в документа изявление, като това изключение е допустимо, когато страната, твърдяща симулацията, представи писмено доказателство, правещо твърдението ѝ вероятно. Документът, съставляващ начало на писмено доказателство, следва да изхожда от насрещната страна (или да удостоверява изявленията ѝ пред държавен орган) и да създава убеждение за вероятност на твърдението за привидност на материализираното в документ изявление. Под другата страна по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК се има предвид лицето, което лично или чрез представител е участвало в сделката. При начало на писмено доказателство, свидетелски показания са допустими за установяване привидността на съдържащите се в документа изявления, и за установяване на действителната воля на страните при сключване на симулативната сделка (решение № 206 по гр.д. № 824/2011 г., IV г.о., както и сочените от касатора решение № 251 по гр.д. № 7253/2013 г., I г.о., и решение № 55 по гр.д. № 214/2009, III г.о.) Не може да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на цитираната практиката на ВКС, приемайки че представените от ответника уведомителни писма, вносни бележки и квитанция, служебна бележка, не отговарят на изискванията за „начало на писмено доказателство“, доколкото същите не изхождат от насрещната страна и от прегледа им като съдържание не се налагат извод за вероятна персонална симулация. Следва още да се отбележи, че в практиката си (сравни решение № 206 по гр.д. № 1338/2010 г., III г.о.) ВКС приема, че доколкото има възможност изявленията, които правят вероятно твърдението за симулация, да се съдържат в множество писмени доказателства, в този случай следва да се прилага общото правило, че писмените доказателства се обсъждат във връзка едни с други, но ако нито един от документите не отговаря на изискването да материализира съдържателно изявление, свързано с привидността на съгласието и изходящо от страната, на която симулацията се противопоставя, извод за вероятност по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК не може да бъде изграден, поради което свидетелските показания са недопустими.

Не е налице и основанието „очевидната неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, която касаторът основава на твърденията си за извършени нарушения на чл. 165, ал. 2 ГПК. Предвид изложените по-горе констатации за съблюдаване на трайно установената практика на касационния съд по приложението на цитираната разпоредба, тези доводи на касатора се явяват неоснователни. Освен това настоящият състав не открива друга квалифицирана форма на неправилност в мотивите на въззивния съд, която да се установява без да има необходимост от преценка на събраните доказателства и доводите на страните.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,