Определение № 50504 от 10.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1994/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Й. Н. срещу Решение № 191/18.04.2022 г., постановено по в. т. д. № 872/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, ТО, Трети търговски състав, с което е потвърдено Решение № 260292/19.08.2021 г., постановено по т. д. № 198/2020 г. на ОС-Стара Загора, в частта, в която настоящият касатор е осъден да заплати солидарно с П. Ж. Н. на „Юробанк България“ АД (правоприемник на „ДЗИ Банк“ АД) следните суми, дължими по Договор за банков кредит № 105/26.10.2005 г.: 1) 39874,51 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва върху нея от подаване на исковата молба - 30.07.2020 г., до окончателното ѝ заплащане; 2) 12315,33 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 20.08.2017 г. до 03.12.2019 г.; 3) 3247,05 лв., представляваща мораторна лихва, изтекла за периода от 14.01.2020 г. до 12.03.2020 г.; 4) 2050,01 лв. - мораторна лихва, изтекла за периода от 15.05.2020 г. до 27.07.2020 г.; 5) 118,38 лв. – застрахователна премия за периода от 04.01.2018 г до 27.07.2020 г.; 6) 371,25 лв. - банкови такси и 7) 156 лв. - нотариални разходи. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искове са уважени срещу солидарния длъжник П. Ж. Н. (кредитополучателя). Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост. Счита, че в случай че въззивният съд бе тълкувал клаузите на договора за банков кредит в съвкупност - една с друга (систематически) и с оглед на неговата непосредствена цел (телеологически), както предписва правната норма, уредена чл. 20 ЗЗД, въззивният съд би достигнал до правилния правен извод, че действителната воля на страните по кредитния договор е била между кредитополучателя и солидарния длъжник да възникне не обикновена солидарна отговорност (по смисъла на чл. 121-127 ЗЗД), макар и в съдържанието на договора въззивникът да е назоваван „солидарен длъжник“, а да бъде учредено лично обезпечение – поръчителство, което е акцесорно по своето правно естество и е насочено към гарантиране на точното изпълнение на чужди парични задължения – на главния длъжник (кредитополучателя). В този смисъл, поддържа, че поетата от него акцесорна отговорност като поръчител е прекратена на основание чл. 147 ЗЗД – с изтичане на 6-месечния преклузивен срок от възникване на изискуемостта на главното задължение, за точното изпълнение на което е било учредено това лично обезпечение. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът обосновава със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следния материалноправен въпрос: „Основен критерий относно това дали е налице – солидарен длъжник или поръчител, е дали длъжникът гарантира изпълнението на свой дълг или това на чуждо задължение?“. По този въпрос твърди противоречие с Решение № 213/6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 654/8.01.2008 г. на ВКС по т. д. № 320/2007 г., II о., ТК, Решение № 161/10.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 47/2005 г., II гр. о. Без да е и изложил конкретни правни доводи, с посочване на правната норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поддържа, че поставеният материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът не е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че облигационните правоотношения между банката и солидарните длъжници са възникнали по силата на Договор за банков кредит от 26.10.2005 г., като касаторът е подписал договора в качеството на солидарен длъжник. В изпълнение на поетото правно задължение по кредитния договор банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 49500 лв., като тази сума е постъпила по неговата разплащателната сметка. Апелативният съд се е произнесъл по наведения във въззивната жалба основен правен довод за неправилност на първоинстанционното решение – дали той отговаря солидарно с кредитополучателя при възникнала обикновена солидарна отговорност по смисъла на чл. 121-127 ЗЗД или за чужди парични задължения като поръчител (по чл. 138 и сл. ЗЗД), като се приеме, че твърдяната акцесорна отговорност е била прекратена с изтичането на уредения в чл. 147 ЗЗД 6-месечен преклузивен срок. Въззивният съд, тълкувайки клаузите, уговорени в кредитния договор, е достигнал до правния извод, че действителната обща воля между страните е била да възникне обикновена солидарна отговорност между кредитополучателя и солидарния длъжник-касатор, който отговаря за изпълнение на породените парични задължения по кредитното правоотношение на собствено правно основание, а не като поръчител – за чуждо правно задължение. При изясняване на действително изразена воля на страните в клаузата, уговорена в чл. 6, ал. 1 от договора за банков кредит – „На основание чл. 101, във връзка с чл. 121-чл. 127 ЗЗД да отговаря солидарно с кредитополучателя, в качеството си на СОЛИДАРЕН ДЛЪЖНИК за изпълняване на задълженията му по погасяване на всички дължими суми по настоящия договор“, апелативният съд е счел, че постигнатото съгласие между страните е ясно и не поражда двусмислие, тъй като въззивникът е поел задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя и в качеството си на солидарен длъжник да изпълнява всички задължения, произтичащи от сключения между банката и кредитополучателя договор за банков кредит. Приел е, че солидарно отговорният длъжник е встъпил в дълг по смисъла на чл. 101 ЗЗД, т.е. той се явява съдлъжник по договора за банков кредит. До този правен извод е достигнал и при извършеното лексикално тълкуване на клаузата на чл. 6, ал. 1, т. 1 от договора, в която е посочено, че правното основание на солидарността е чл. 101 ЗЗД (встъпване в дълг), във вр. с чл. 121-чл. 127 ЗЗД, като тези разпоредби регламентират обикновената солидарна отговорност. Изяснявайки правната същност на правния институт на поръчителството като обезпечителна сделка (поръчителят отговаря за изпълнението на чужд дълг, т.е. обезпечава изпълнението на едно чуждо задължение), въззивният съд е заключил, че от предметното съдържание на договора за банков кредит се установява не учредяване на лично обезпечение, което е акцесорно (поръчителство), а възникване на обикновена солидарна отговорност, при която солидарният длъжник не отговаря за чуждо задължение, а на собствено правно основание, тъй като е поел да изпълни задълженията по договора за банков кредит като солидарен длъжник. При тези мотиви е достигнал до правното съждение, че в конкретния случай поетите от солидарния длъжник парични задължения не са прекратени на основание чл. 147 ЗЗД – с изтичане на 6-месечния преклузивен срок от настъпване изискуемостта на правните задължения на кредитополучателя. При тълкуване на действителната обща воля на страните по обезпечителното съглашение апелативният съд е счел, че жалбоподателят не е придобил качеството на поръчител по процесното кредитно правоотношение единствено поради факта, че усвоеният кредит е постъпил в патримониума на кредитополучателя, а не в този на въззивника, поради което както кредитополучателят, така и другият солидарен длъжник отговарят на собствено правно основание – при породена обикновена солидарна отговорност. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Макар и поставен абстрактно, материалноправният въпрос нито е обусловил правното съждение на въззивния съд при уважаване на предявените срещу солидарния длъжник кумулативно обективно съединени осъдителни искове, нито е решен в противоречие с практиката на ВКС. Апелативният съд не е отрекъл принципното разграничение между обикновената солидарна отговорност по чл. 121-чл. 127 ГПК и поръчителството, като изрично е изяснил (позовавайки се на формирана по отменения ГПК практика на ВКС с Решение № 654/8.01.2008 г. на ВКС по т. д. № 320/2007 г., II о., ТК), че за разлика от поръчителството, при което поръчителят отговаря за чужд дълг, при уговорената обикновена солидарна отговорност всеки от солидарните длъжници поема задължението на свое независимо основание, като отговорността му няма акцесорен характер. Но при извършеното лексикално, систематично и телеологично тълкуване на отделните клаузи на кредитния договор самостоятелно и една с друга за постигане на целта на поетата солидарна отговорност – въз основа на правилата, уредени в чл. 20 ЗЗД, апелативният съд е достигнал до правния извод, че въззивникът не е поел акцесорно задължение да отговаря за точното изпълнение на чужд дълг (на главния длъжник – кредитополучателя), а на собствено основание се е задължил да отговаря като солидарен длъжник, вкл. при встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 ЗЗД. Дали при осъщественото от него тълкуване на действителната воля на страните при поемане на солидарна отговорност въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота следва да се изясни, че въззивното решение не е постановено в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, тъй като апелативният съд, издирвайки действителната воля на страните при поемането на солидарната отговорност, е извършил задълбочено тълкуване на клаузите на договора за банков кредит съобразно тълкувателните способи, уредени в правната норма на чл. 20 ЗЗД – систематически е съпоставил всяка релевантна уговорка както с останалите клаузи в договора, така и с целта на съглашението за поемане на солидарна отговорност, като е достигнал до правното съждение, че въззивникът не е поръчител, т.е. не отговаря по акцесорно обезпечително правоотношение за чужд дълг, поради което поетата от него солидарна отговорност не е прекратена при изтичане на уредения в правната норма на чл. 147 ЗЗД 6-месечен преклузивен срок. Позоваването от касатора на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение е бланкетно, защото то не е обоснованото в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Нито се твърди непълнота или неяснота на конкретна относима правна норма, което да налага тълкуването ѝ, нито се сочи непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика правните институти на обикновената солидарна отговорност (по чл. 121-чл. 127 ЗЗД) и на поръчителството са ясно разграничени чрез техните съществени правни характеристики и отлики, поради което произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на съответните правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези класически правни институти, са ясни и непротиворечиви. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд