Определение № 587 от 01.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 447/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. К. Р., чрез адв. М. против решение № 194/12.11.2019 г. по гр. д. № 467/2019 г. на Окръжен съд – Сливен.

Ответникът П. Е. Е., чрез адв. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който е взел становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което след отмяна на решение № 210/28.06.2019 г. по гр. д. № 1323/2018 г. на Районен съд – Нова Загора в частта, с която на основание чл. 59, ал. 2 СК родителските права по отношение на малолетното дете на страните – Е. П. Е., родено на 10.05.2016 г., са предоставени на майката К. К. Р.; определено е местоживеенето на детето при нея, както и режим на лични контакти на бащата П. Е. Е. с детето; осъден е бащата да заплаща на малолетното си дете, чрез неговата майка и законен представител, месечна издръжка в размер на 200 лв., считано от датата на исковата молба – 02.08.2018 г. до настъпване на обстоятелства за нейното изменение или прекратяване и са присъдени суми по бюджета на съдебната власт, е предоставено упражняването на родителските права върху детето на бащата, определено е местоживеенето на детето при него, както и режим на лични отношения на детето с майката – всяка първа, втора и трета седмица от месеца, от 20.00 ч. в петък до 08.00 ч. в понеделник с преспиване, един месец през лятото, което време да не съвпада с платения годишен отпуск на бащата, половината от дните на Коледните, Новогодишните и Великденските празници, на рождения ден на майката и рождения ден на детето, както и е осъдена майката да заплаща на детето, чрез неговия баща и законен представител, месечна издръжка в размер на 130 лв., считано от влизане в сила на решението относно родителската отговорност до настъпване на законни причини за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за забава върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане, като са присъдени суми и по бюджета на съдебната власт.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че при съвкупна преценка на събраните доказателства, разпитаните свидетели, изготвените социални доклади и обясненията на родителите относно релевантните обстоятелства по чл. 59, ал. 4 СК с оглед интереса на детето, упражняването на родителските права на този етап следва да се предостави на бащата до момента, до който майката успее да докаже, че е преодоляла психическите проблеми, от които самата тя не отрича, че страда. Установил е, че тези проблеми са възникнали преди сключването на брака между страните и са се задълбочили през последната година от съществуването му, като е възприел становището на първостепенния съд, че лекуващият се от наркотична зависимост чрез метадоново лечение не е непълноценен като личност и в частност да разполага с нужния родителски капацитет. Решаващият състав се е позовал на няколко случая (инциденти), които е прието да нямат изолиран характер и да установяват поведение на майката, с което се застрашава интересът на детето. Едната група са проявите на майката в професионалната среда – в двуседмичния период на работата й като възпитател в училище (след което е излязла в неплатен отпуск), след завръщането й от отпуск за отглеждане на дете до 2 - годишна възраст, пред ученици, което е наложило директорката да й нареди да не идва на работа, докато не изясни за себе си проблема и не го разреши. Другата група е поведението й в семейната среда – безпричинното напускане на семейното жилище по време, когато се е грижела за детето и то без да уведоми никой от близките си и отпътуване за [населено място]; оставянето на детето без надзор при престоя му в болницата в Стара Загора, което е наложило предприемане на мерки от социалните служби с оглед опазване живота и здравето на дете, поставено в риск. Развити са съображения, че тези прояви сочат на поведение, което застрашава интереса на детето и в бъдеще може да му навреди, като е отчетена и липсата на критично отношение на майката към тях. Всички други обстоятелства в кръга на посочените в чл. 59, ал. 4 СК е прието да са налице и у двамата родители – установено е и двамата да притежават необходимите възпитателски качества, и то не само с оглед на образованието и професията, който упражняват – учители; и двамата родители са проявявали и проявяват грижа и любов в отношенията си с малолетното дете, което е еднакво привързано към всеки от тях, резултат на силна емоционална връзка; и двамата родители могат да разчитат на помощ от своите близки, а социалното им обкръжение е подходящо за израстването и възпитанието на детето, и двамата родители имат съответни материални възможности, с отчитане предимството на бащата като родителя с по-високи доходи. Изтъкнато е, че по никакъв начин обаче не следва да бъде прекъсвана връзката между майката и детето, поради което е определен по-широк режим на лични отношения, което ще препятства дисбаланса в емоционалното състояние на детето и ще стимулира този родител в желанието да преодолее личните проблеми.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси в обосноваване приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които уточнени и конкретизирани от касационния съд съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, са следните:

1. „Обусловен ли е интересът на детето при преценката на кого от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права върху него от установените по делото обстоятелства в тяхната съвкупност, които са от значение за тази преценка? Следва ли да се съобразят най – съществените от тези обстоятелства (напр. възрастта на детето) и се посочи кой от родителите има предимство по тях?“

По въпроса се поддържа отклонение с Постановление № 1/12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г., Пленум на ВС.

2. „Може ли въззивният съд да мотивира решението си само с някои от изброените в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК обстоятелства, възприети и в ППВС № 1/1974 г. като игнорира други или е задължен да изложи съображения в преценката си за всяко от тях, с което да обоснове извод за по-добрия родител и за защитения висш интерес на детето?“

3. „Може ли въззивният съд да направи своите изводи само въз основа на избрани от него доказателства без да обсъди цялата събрана по делото доказателствена съвкупност относно релевантните за спора факти и да извърши в мотивите на своето решение анализ и оценка на значението им с оглед цялостната защита интереса на детето?“

По този въпрос страната поддържа противоречие с Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., Решение № 802/23.02.2011 г. по гр. д. №1783/2009 г. на ВКС, IV г.о.

4. „Допустимо ли е във въззивното производство да се преодолее забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК като се наведат незаявени обстоятелства и се събират непосочени в първата инстанция доказателства с цел да се разреши въпроса по осъществяване на родителската отговорност с оглед най - добрия интерес на детето ?“

По въпроса се сочи противоречие с Определение № 1037/02.10.2012 г. по гр. д. № 248/2012 г. на ВКС, IV г.о.

Като основание за допускане на касационен контрол се обосновава и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че горните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Поддържа се и наличие на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за селекция на касационната жалба – поради очевидната неправилност на въззивното решение.

В края на изложението към касационната жалба са изброени актове на ВКС – решения и определения, които страната е заявила, че следва да бъдат съобразени при произнасянето от ВКС в производство по чл. 288 ГПК, без обаче да са отнесени към поставените по – горе конкретни питания и при липса на обосноваване на отклонение (ако такова се твърди от страната) по конкретен въпрос с конкретна съдебна практика и там даденото разрешение на релевантния въпрос. По тези съображения въпросните актове са без значение с оглед обосноваване наличието на заявените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, още повече, че част от тях са определения по чл. 288 ГПК, с които съставът на ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване. Тези определения обаче, според мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, нямат правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба и не могат да осъществят допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не формират практика на ВКС. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделният състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност. Проверката за наличието на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК има самостоятелно значение - резултатите от нея предопределят по- нататъшния ход на касационното производство, но не влияят върху съдбата на обжалваното въззивно решение. Становището на отделния тричленен състав относно правилността на една или друга съдебна практика по правния въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, изразено в определение по чл. 288 ГПК, представлява само едно правно мнение, което не е в състояние да разреши по окончателен, обвързващ страните по делото начин този въпрос.

Касационното обжалване не следва да бъде допускано.

Първият въпрос е релевантен, защото е обуславящ изхода на делото и е поставен в основата на решаващите изводи на въззивната инстанция. По него обаче не се открива допълнителният селективен критерий на основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, свързан със соченото противоречие с ППВС № 1/1974 г.

Установената съдебна практика по приложението на чл. 59, ал. 2 СК – по претенцията за родителската отговорност след развода (при обективно съединяване с иск за развод по чл. 49 СК), респ. по чл. 127, ал. 2 СК – в производството по спорна съдебна администрация при липса на утвърдено споразумение по въпросите за родителската отговорност по чл. 127, ал. 1 СК, вкл. и постановките на т. II от ППВС № 1/1974 г., на което касаторът се позовава и което е запазило своята актуалност и при действието на СК от 2009 г., приемат еднозначно, че обстоятелствата, които имат правно значение за определяне на мерките по упражняване на родителските права върху детето се съобразяват във всеки конкретен случай. Касае се за съвкупност от обстоятелства на разглеждания казус, които са от най - разнообразно естество. По - съществените от тях са: възпитателски и морални качества на родителите; личните усилия на родителя във връзка с отглеждането на детето, надзора и възпитателските похвати по изграждането личността му; заявената готовност да се отглежда и възпитава детето; привързаност на детето към родителите; полът и възрастта на детето; социално обкръжение и др. В случая въззивният съд е съобразил тази практика и преценката му на кого да бъдат предоставени родителските права се основава на установените конкретни обстоятелства по делото и направените констатации, че всеки един от родителите има необходимото желание да носи родителската отговорност, притежава знанията и уменията на педагог (упражнявайки професията на учител); че проявява в еднаква степен грижа, привързаност и любов в отношенията си с малолетното дете; че всеки от родителите има подкрепяща го среда и социално обкръжение, което е подходящо и способства за израстването и възпитанието на детето, както и че двамата родители имат материални възможности за отглеждането на детето. Отликата е проведена на основата на проявите на майката, които са резултат от психични изживявания и генерират проблеми в поведението й (както в семейството, така и на работното й място), които нямат инцидентен характер, а това е възприето от второинстанционният съд като застрашаващо детето и поставящо го в риск. Ето защо, при преценка на обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 СК с оглед интереса на детето, упражняването на родителските права върху него е предоставено на бащата. С оглед на така изложеното, въззивното решение е постановено в съответствие с постановките на задължителната практика - ППВС № 1/1974 г., поради което достъп до касация по този въпрос и на соченото основание не може да се осъществи.

Вторият и третия от поставените въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да разреши материлноправния спор въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка – а не да основе решението си само на избрани от него доказателства, като игнорира останалите и без да изложи съображения защо ги счита недостоверни. Този процесуален въпрос удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба, но не и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява соченото противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решенията, на които касаторът се позовава. Според установената практика по приложението чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи аргументирано кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, като се произнесе по всички твърдения, доводи и възражения на страните, които се основават на установени факти от значение за спора. Когато данни за правнорелевантни факти се събират чрез показанията на свидетели, съдът взема предвид и начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са последните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. В случая въззивният съд е сторил точно това. Съобразени са всички установени обстоятелства от значение за спора по упражняване на родителската отговорност върху детето след развода (тези по чл. 59, ал. 4 СК), вкл. и източниците на сведения за тях (в частност чрез събраните свидетелски показания), обсъдени са качествата на двамата родители да отглеждат и възпитават роденото от брака малолетно дете, неговата възраст, тяхното желание за това, отчетена е еднаквата по степен привързаност на детето към всеки от родителите, посочено е, че и двамата могат да разчитат на помощта на своите близки, установено е (като подходящо) социалното им обкръжение и материалните им възможности, и предвид защита интересът на детето е обоснован извод, че на този етап бащата е родителят, който следва да носи тази отговорност. Въззивното решение е в пълно съответствие с тази практика, което има за последица недопускане на касационен контрол и по така поставените въпроси.

Последният повдигнат въпрос не е релевантен, доколкото въззивният съд не е отказал в случая преценка на доказателствено искане на касатора, защото такова не е направено пред него. С определение от 18.09.2019 г. втората инстанция е изложила подробно заявените от насрещната страна (жалбоподателя пред нея – ответникът Е.) доказателствени искания и е мотивирала съображения за тяхното отхвърляне. Дори и да беше релевантен, въпросът не може да осъществи основание за достъп до касационен контрол, тъй като жалбоподателката обосновава твърдението си за отклонение с практиката на ВКС, изразена в Определение № 1037/2.10.2012 г. по гр. д. № 248/2012 г. на ВКС, IV г. о. Същото обаче не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е постановено в производство по чл. 288 ГПК – вж. изтъкнатите по-горе съображения в настоящото определение. Ето защо, липсват предпоставки за приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по така поставения въпрос.

В изложението към касационната жалба горните въпроси се поставят за разглеждане и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Достъп до касация не може да се осъществи и на това основание.

На първо място, основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да се предявяват едновременно към едни и същи въпроси (един от които няма характеристика на правен), тъй като са самостоятелни фактически състави, чието кумулативно въвеждане е недопустимо. На второ място, отсъства обосноваване на допълнителните предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид разрешенията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. ВКС, ОСГТК. Не е мотивирано наличието на хипотезата - „въпрос от значение за точното прилагане на закона“, с твърдение за формирана съдебна практика, която не е актуална или е неправилна, а в хипотезата – „въпрос от значение за развитието на правото“ с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване.

Липсват предпоставки за селекция на касационната жалба и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Горната разпоредба очертава фактически състав, чието осъществяване предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива негови пороци са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на обжалвания съдебен акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. Заявеният от касационната жалбоподателка пропуск на въззивната инстанция да вземе предвид и подложи на преценка доказателства, които счита да подкрепят твърдението й за по-подходящия родител, комуто следва да се предостави упражняването на родителските права, не съставляват пороци на решението от категорията на очертаните по - горе. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав, липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставките му.

В обобщение, не са установени основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за платено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 1 000 лв., съобразно удостовереното в приложения договор за правна защита и съдействие, като е отразено извършеното плащане в брой на сумата.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение