Определение № 2752 от 29.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 854/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София против решение № 1539 от 13.12.2022 г. по гр. д. № 1429/2022 г. на Апелативен съд – София, първи граждански състав. Ответната страна Б. И. С. - А. не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 260214 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 390/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, I-2 състав ( поправено с решение № 260709 от 25.02.2022 г. по делото) в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. И. С. - А. срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 8 000 лева до 10 000 лева и е осъдена ПРБ да заплати на горното основание на ищцата допълнително сумата от още 2 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконното ѝ обвинение в извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, заедно със законната лихва върху сумата от 15.01.2021 г. до изплащането й. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от значение за определяне справедливият размер на обезщетението на неимуществени вреди от незаконното обвинение на ищцата в извършване на горепосочените престъпления, за които е оправдана с вляза в сила присъда. При тази преценка са съобразени естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице (привлечено да отговаря за престъпление от общ характер по чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, връзка с ал. 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години, а това предполага и претърпени значителни страдания от страна на ищцата); продължителността на наказателното производство – 9 години (когато е започнало ищцата е била на 26 години, а когато е приключило е на 35 години); вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. В тази връзка са изложени доводи, че в случая делото е продължило девет години и тази продължителност надвишава критериите на чл. 6 ЕКЗПЧОС (в сила за България от 07.09.1992 г.), тълкуван в светлината на практиката на Европейския Съд по правата на човека (ЕСПЧ), независимо от множеството деяния по отношение на множеството лица, за които е повдигнато обвинението и независимо, че ищцата е била обвинена в съучастие с друго лице; че на ищцата не е била наложена мярка за неотклонение, но е била задържана по ЗМВР за 24 часа; че по делото са проведени множество (21 на брои) съдебни заседания, на повечето от които тя се е явявала. Решаващият състав е изтъкнал, че размерът на обезщетението се определя на следващо място според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за развитието на заболяването. Констатирал е, че по делото няма доказано трайно психическо или физическо заболяване във връзка с воденото наказателно производство. В тази връзка е приел, че твърдението на ищцата, че в резултат на незаконното обвинение е изпаднала в депресия и е започнала да приема успокоителни лекарства, не е доказано нито с медицински документи, нито със заключение на психиатрична експертиза, нито по какъвто и да е друг начин. Изложени са съображения, че стресът у пострадалата след престоя в ареста и по време на целия наказателен процес, включително невъзможността да спи и раздразнителността й, се включват в обичайните презумптивни вреди. Инстанцията по същество е установила (чрез показанията на разпитаните свидетели), че ищцата е била силно притеснена по време на делото, че преди едно от заседанията е влязла в болница за задържане на родовия процес, тъй като е била бременна в осмия месец, както и че е ходила на психолог няколко месеца, но спряла по финансов причини. Заключено е, че стресът от наказателното дело се е отразил на нормалното протичане на бременността й. За недоказано е счетено твърдението на ищцата, че поради процесното незаконно обвинение е загубила работата си и не е могла да си намери нова такава по специалността. Не са споделени и доводите на страната за по – висок интензитет на страданието в резултат от медийното отразяване на случая, поддържани във въззивната жалба. Изтъкнато е, че ищцата се е оженила за приятеля си – другия обвиняем по делото и двамата имат дете, следователно животът им е продължил в обичайно русло независимо от наказателното дело. Изложени са и аргументи, че като база на паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. В случая датата, към която следва да се отчетат тези показатели съгласно приетото с ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК (т. 4), е 15.01.2021 г. – влизане в сила на оправдателната присъда. По така изложените аргументи втората съдебна инстанция е приела, че справедливото обезщетение в случая възлиза на 10 000 лева и същото над този размер би било прекомерно и несъобразено с принципа на чл. 52 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Те въпроси касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто) и с решение № 31 от 22.02.2021 г. по гр. д. № 1699/2020 г., решение № 60289 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 837/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 137 от 29.05.2019 г. по гр. д. № 3895/2018 г., всичките по описа на IV г. о. на ВКС (по третото питане). Повдигнатите три въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация. По първия въпрос. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и тежестта на деянието, предмет на процесното незаконно обвинение; възрастта на пострадалата към датата на привличането й към наказателна отговорност и към датата на приключване на делото с влизане в сила на оправдателната присъда спрямо нея; множеството проведени съдебни заседания по делото; понесените от ищцата негативни психически изживявания и тревоги, съизмерими с обичайно търпените нематериални вреди при този вид наказателна репресия; отсъствието на данни за неблагоприятни трайни последици от воденото наказателно преследване, вкл. в професионалния живот на незаконно обвинената. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от страната задължителна такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория въпрос. Във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищцата. Втората съдебна инстанция, чиято дейност е решаваща, е изследвала въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключила, че такава е установена от данните по делото за част от тях. В обжалвания акт съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените от ищцата такива не възприема. Обосновано е заключено, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. По третия въпрос. Питането припокрива по своето съдържание първото и съображения за това са изложени по – горе. За пълнота настоящият състав намира да изтъкне и следното. Съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, са предмет на последователна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С нея еднопосочно се приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Несъгласието с крайния извод на съда, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК). Ето защо и по последния поставен въпрос искането за достъп до касация не може да се удовлетвори. В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,