Определение № 50489 от 25.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1766/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. Г. срещу решение №205 от 28.04.2022 г. по в.т.д.№120/2022 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №260355 от 10.12.2021 г. по т.д.№37/2021 г. на ОС Стара Загора, с което е отхвърлен предявеният от В. С. Г. срещу ЗК „Лев инс“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумата от 63 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на ПТП от 10.08.2020 г., ведно със законната лихва от 03.09.2020 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че съдът е допуснал грешка относно автомобила, в който е пътувал пострадалия, както и относно мястото на удара върху автомобила при ПТП, респективно изводите за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, са необосновани, като неправилно е приложен и принципът на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните, уточнени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС въпроси, за които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. 2. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване. Навеждат се доводи, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация ЗК „Лев инс” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. Установил е от писмените доказателства и гласните доказателства и от заключенията на приетите по делото САТМЕ и СПЕ, че в пряка причинна връзка с процесното ПТП са следните увреждания на ищеца: контузия на тялото, фрактура на десните странични израстъци на 1,2,3,4 и 5 лумбални /поясни/ прешлени и бодлестия израстък на 5 лумбален прешлен, фактура на дясната горна арка на пубисната / срамна/ кост и фрактура на ацетабулума без дислокация. Посочил е, че лечението на така описаните телесни увреждания включвало поставен тораколумбален имобилизиращ корсет за шест месеца, постелен режим за три месеца и медикаментозна терапия, както и рехабилитация след шест месеца, като през първите четири месеца ищецът е бил обездвижен, без право на сваляне на поставения корсет, а през следващите три месеца той е можел да сваля обездвижващия корсет само при хигиенни дейности в леглото и при физиотерапия и балнеолечение. Движенията в кръста, таза и долния десен крайник на ищеца били силно болезнени и затруднени, като в първите три до четири месеца е бил изцяло зависим от други хора за хигиена, обличане и събличане, придвижване, приготвяне на храна и самостоятелно хранене, в следващите три месеца той също е бил зависим от други хора, но за по-малък обем дейности, а ищецът ще усеща болки в областта на фрактурите при промяна във влажността, температурата, физическата натовареност, продължителен прав стоеж, навеждане и повдигане на предмети, повиване в кръста, бързо ходене и бягане в рамките до 10-12 месеца от травмата при добро развитие на оздравяването, правилно проведен режим и балнео и физиолечение. Една година и три месеца след ПТП, ищецът е възстановен, придвижва се сам, без помощни средства и без придружител, не носи колан и може да извършва ежедневните си дейности, като има епизодични болки в дясната тазобедрена става и в кръста при по-сериозни натоварвания и при студ, като към този момент ищецът все още не може да се движи бързо и да бяга, повратливостта в кръста не е в пълен обем, а е ограничена и придружена с болки. При ищеца се наблюдава много висока степен на ситуативна и личностова тревожност като качество на характера му, налице са изразени проблеми, породени от преживяната остра стресова реакция в резултат на ПТП, като съществува потенциален риск тези проблеми да бъдат задълбочени, тъй като травмата не е преработена, случилото се е довело до негативни емоционални преживявания в рамките на разстройство в адаптацията с повишено чувство на отчаяние, несигурност и тревожност, което налагало консултация с психиатър и евентуално медикаментозна терапия, а тази болестна симптоматика е с умерена степен на изразеност, като води до субективен дистрес и все още затруднява цялостното личностово и социално функциониране. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил обсъдените по-горе физически увреждания и психически травми, които са в пряка причинна връзка с ПТП, продължителността на болките и страданията, вида на проведеното лечение, отражението им върху начина на живот на ищеца, върху душевното му състояние и върху отношението му към околния свят и хората, като всичко това, наред с обстоятелството, че става дума за мъж, който към момента на ПТП е бил на 30 години, активно работещ и спортуващ, а сега претърпените увреждания му пречат да прави всичко това, както и фактът, че при ищеца се е стигнало до разстройство в адаптацията и трайна промяна на личността, дават основание на съда да приеме, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, съобразен и с конкретните икономически условия в страната и общественото разбиране за справедливост, е 90 000 лв. По спорния между страните въпрос за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в това, че той се е возел без поставен предпазен колан, съдът е изложил съображения, че ищецът е пострадал при ПТП, при което са се сблъскали лек автомобил „Мерцедес“, застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ и лек автомобил „Ауди“, като ищецът е бил пътник на предната дясна седалка до шофьора в лекия автомобил „Ауди“, а обстоятелството, че той е бил без поставен предпазен колан, е установено по делото с експертизата, чието заключение по този въпрос не се опровергава от други доказателства. Установил е, че ударът между автомобилите е настъпил челно в предната лява част на автомобил „Ауди“, като заключението на вещите лица е категорично, че тялото на ищеца, който се е возил на дясната седалка на лекия автомобил „Ауди“ до шофьора без предпазен колан, е контактувало с вътрешния интериор на предната дясна врата и че при правилно поставен обезопасителен колан в момента на удара, бедреният клон на колана би задържал тялото му на седалката и би предотвратил свободното движение в купето на автомобила. При това заключение и съобразявайки вида и местоположението на получените травми, които се намират в лумбалната област и в областта на таза, съдът е приел, че е налице съпричиняване от страна на ищеца, тъй като става дума за челен удар, при който обезопасителният колан би задържал тялото към седалката и не би се стигнало до уврежданията, причинени на ищеца. Счел е, че този извод не се променя от посоченото в заключението, че с оглед конкретния механизъм на настъпване на ПТП, раменният клон на колана не би имал възпиращо действие за движението на горната част на тялото настрани - в случая не се претендира обезщетение за наранявания по горната част на тялото, а за такива в долната му част, по-конкретно в таза и лумбалната област, поради което от значение е заключението, касаещо именно тази част от тялото и то е, че предпазният колан би задържал тялото на седалката, което дава основание да се приеме, че не би се стигнало до наранявания, съвпадащи по вид и интензитет с тези, за които се претендира обезщетението. По изложените съображения е намерил, че е налице значителен принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, до който не би се стигнало или поне не в описаната по-горе тежка степен на уврежданията по тялото от кръста надолу, при наличие на поставен предпазен колан и е определил размера на приноса на 30%. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставените в изложението въпроси са формирали правната воля на въззивния съд - обусловили са частичното отхвърляне на предявения иск. По въпроса за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, не се установява наличие на поддържаното селективно основание. В случая въззивният съд се е съобразил изцяло с формираната константна, в т.ч. и задължителна съдебна практика /обобщена в ППВС №4/68 г., доразвита в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн. др./, според която, при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, резултат от причинена смърт, от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди - следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Всъщност с този въпрос по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по втория от въпросите, за проверка на съответствието на възприетото от въззивния съд становище относно наличието на съпричиняване и определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, с практиката на ВКС. Съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно и е обстоятелство в доказателствена тежест на ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В този смисъл решението в обжалваната му част следва да се допусне до касационно обжалване, като на основание чл.83, ал.2 от ГПК ищецът не дължат заплащане на държавна такса. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,