Определение № 4031 от 13.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1709/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 1904/31.01.2024 година, подадена от „Хелио-Тур-С“ гр. София, против определение № 108/15.01.2024 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 2038/2023 година. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното определение № 5872/17.10.2023 година на Районен съд Бургас, ІІІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 3507/2023 година, с което „Хелио-Тур-С“ гр. София е осъдено на основание чл. 248 от ГПК да заплати на Г. К. Г. и Е. К. С. сумите от по 6000.00 лева на всяка от тях, представляващи направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение. В частната си жалба „Хелио-Тур-С“ гр. София излага твърдения, че обжалваното определение на Окръжен съд Бургас е неправилно като постановено в противоречие със закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане същото да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което искането на Г. К. Г. и Е. К. С. за осъждане на „Хелио-Тур-С“ гр. София да им заплати направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 248 от ГПК да бъде оставено без уважение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК дружеството твърди, че са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Бургас на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответниците по частната касационна жалба Г. К. Г. и Е. К. С. са подали отговор на същата с вх. № 6382/05.04.2023 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 108/15.01.2024 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 2038/2023 година, поради което такова не следва да бъде допускано, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставянето й без уважени и потвърждаване на оспорваното с нея определение. „Хелио-Тур-С“ гр. София е било уведомено за обжалваното определение на 24.01.2024 г., а подадената от него против същото частна касационна жалба е с вх. № 1904/31.01.2024 година, поради което е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, но е недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. При постановяване на обжалваното определение съставът на Окръжен съд е приел, че производството пред Районен съд Бургас било образувано по искова молба на „Хелио-Тур-С“ гр. София срещу Е. К. С., Г. К. Г. и Д. Д. К., с която било претендирано да бъде прогласена нищожността на дарението на / идеални от поземлен имот с идентификатор № по КККР на гр. С., след което да бъде разрешено на дружеството да упражни правото си на изкупуване на съответните идеални части от имота. След размяна на книжа, в законоустановения срок бил постъпил отговор от ответниците Е. К. С. и Г. К. Г. като към същия били представени два броя пълномощни от двете ответници и два договора за правна защита и съдействие, видно от които по всеки договор и за всяко представителство било уговорено възнаграждение в размер на 6000.00 лева, които били заплатени в брой. С молба вх. № 34 692/19.09.2023 година дружеството било заявило отказ от предявените искове, поради което и с определение № 5345/20.09.2023 година първоинстанционният съд бил прекратил производството по същите. С молба с вх. № 36 006/28.09.2023 година от страна на Е. К. С. и Г. К. Г. било поискано допълване на прекратителното определение в частта относно разноските с присъждане на направените от тях такива по делото, като към молбата бил приложен и списък на разноските. Препис от молбата бил изпратена за становище до „Хелио-Тур-С“ гр. София като същата била получена на 04.10.2023 година. В предоставения от съда срок по чл. 248, ал. 2 от ГПК дружеството не било депозирало отговор на молбата. Със своето определение № 5872/17.10.2023 година първоинстанционният съд приел, че били налице предпоставките на чл. 78, ал. 4 от ГПК, както и че били налице доказателства за сторени по делото разноски, присъдил същите в претендирания размер. Въззивният съдебен състав намирал, че така обжалваното първоинстанционно определение било правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът имал право на разноски и при прекратяване на делото. В конкретния случай било безспорно, че „Хелио-Тур-С“ гр. София било заявило отказ от исковите си претенции, поради което същото дължало разноските, които неоснователно било предизвикало да бъдат извършени от насрещната страна във връзка с предприетата от нея процесуална защита. Във връзка с това трябва да се има предвид,, че съдебното производство е било образувано по предявени от „Хелио-Тур-С“ гр. София срещу Е. К. С., Г. К. Г. и Д. Д. К. иск за прогласяване на нищожността на сключения между С. и К., договор за дарение, обективиран в нотариален акт №, т., рег. №, дело № / година на Д. Т.-помощник-нотариус, действащ по заместване на Д. Р.-нотариус с район на действие Районен съд Бургас, вписана под № в регистъра на Нотариалната камара, както и за изкупуване от страна на дружеството на / идеална част от поземлен имот с идентификатор № по КККР на град С., намиращ се в землището на гр. С., областта „М.“, целият с площ от м 2, с НТП-„друг вид нива“, категория на земята при неполивни условия-десета. В подкрепа на отправените искания представя и ангажира доказателства. Така предявените искове са с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 33, ал. 2 от ЗС и имат облигационен характер, а видно от представената по делото удостоверение данъчната оценка на целия имот е 50.40 лева. Касационното обжалване на постановените в съдебното производство определения е уредено в разпоредбите на чл. 274, ал. 3 и ал. 4 от ГПК. Съгласно първата от тях, за да е допустимо касационно обжалване на определенията, те трябва да отговарят на изискванията посочени в т. 1 и т. 2 на същата и за тях да са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на това обжалване. Не всички, отговарящи на тези изисквания, определения обаче подлежат на касационно обжалване. Допустимостта на касационното обжалване на определенията е поставена в зависимост и от възможността за касационно обжалване на постановените в същото производство решения. Съгласно чл. 274, ал. 4 от ГПК не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията, по които не подлежат на касационно обжалване. Затова, ако въззивното решение, което ще бъде постановено по конкретния спор няма да подлежи на касационно обжалване, било поради ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК, било поради това, че законът изрично е предвидил, че производството е двуинстанционно, то на такова няма да подлежат и постановените в производството по този спор въззивни определения. И в двата посочени случая производството приключва окончателно след произнасянето на въззивната инстанция. Затова постановените в тях решения по силата на чл. 296, т. 1 от ГПК влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд и разрешените с тях въпроси не могат да бъдат пререшавани по пътя на касационното производство. Предвидената за тези спорове двуинстанционност се отразява и на възможността за касационно обжалване на постановените по тях определения, като води до недопустимост на касационното производство за тях. В разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване въззивните решения с цена на иска до 5000.00 лева-за граждански дела и до 20 000.00 лева-за търговски дела. В случая цената на предявените по делото искове следва да бъде определена по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК, като доколкото първият от тях касае договор, които има за предмет вещни права, върху недвижими имоти, цената му е под 5000.00 лева. Това се отнася и до втория иск, тъй като с него се цели заместване на страна по договор за прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот. От установената с разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК необжалваемост на въззивните решения има едно изключение, а именно на касационно обжалване подлежат въззивните решения по исковете за собственост и други вещни права, върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Касае се до изключение, поради което разпоредбата не може да бъде тълкувана разширително. Същевременно от нея е видно, че касационното обжалване е допустимо за въззивните решения, по които предмет на иска е правото на собственост или друго право върху недвижим имот. Изключението не намира приложение за искове, които имат друг предмет, като например искове за нищожност, унищожаемост или разваляне на основанието за придобиване на правото на собственост върху недвижимия имот, а също така и за исковете по чл. 33, ал. 3 от ЗС, макар и те да намират косвено отражение върху правото на собственост. Последните искове са облигационни такива, като не се приравняват на искове за собственост, което изрично е видно от разпоредбите определящи цената на тези искове. Цената на исковете за нищожност, унищожаемост или разваляне на основанието за придобиване на правото на собственост върху недвижимия имот, а също така и на исковете по чл. 33, ал. 3 от ЗС, се определя по реда на чл. 68, ал. 1, т. 4 от ГПК, докато цената на исковете за собственост се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК. Извършеното в чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК препращане към чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК, в случаите когато договорът има за предмет недвижим имот, няма за цел да приравни двата вида искове-т. е. всички да се считат като искове за собственост, а само да посочи начина, по който се определя цената на иска. Тези искове биха подлежали на касационно обжалване, независимо от това, че цената им е под 5000.00 лева, в случаите когато са съединени за разглеждане в едно производство с иска за собственост по реда на чл. 210, чл. 211, чл. 212 или чл. 213 от ГПК, в какъвто смисъл е посоченото в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК „и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост“. В останалите случаи касационното обжалване ще е изключено, тъй като тези искове имат предмет, различен от правото на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, макар че постановените по тях решения могат да намерят косвено отражение върху правото на собственост или ограниченото вещно право. Предвид на това посочените решения не подлежат на касационно обжалване, като производството по тях е двуинстанционно, т. е. постановеното по тях въззивно решение влиза в сила от момента на постановяването му. Това се отразява и на възможността за инстанционен контрол на постановените в същото производство определения, както тези които са свързани с процесуалните въпроси, така и тези с които се разрешават други въпроси по делото. Няма основание същите да подлежат на различен инстанционен контрол, от този който е приложим за съдебните решения, с които съдът се произнася по съществото на спора. Поради това те както и решенията подлежат само на въззивен, но не и на касационен контрол. Това се отнася и до постановяваните в това производство определения по чл. 247, чл. 248 и чл. 250 от ГПК. Поради това определение № 108/15.01.2024 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 2038/2023 година не подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него от „Хелио-Тур-С“ гр. София частна касационна жалба с вх. № 1904/31.01.2024 година следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. С оглед изхода на делото „Хелио-Тур-С“ гр. София ще трябва да заплати на Г. К. Г. и Е. К. С. сумите от по 400.00 лева, на всяка една от тях, представляващи направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение