Определение № 466 от 16.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1618/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

С въззивно решение Софийски апелативен съд по жалба на ответника „Винтаж 2007“ ЕООД и насрещна жалба на ищеца „Сигма П“ ООД е обезсилил първоинстанционното решение по отношение на произнасянето по реда на чл. 193 ГПК по оспорвания на съдържанието на частни удостоверителни документи, а по същество, след частична отмяна, е отхвърлил част от разглежданите искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаграждения по договор за строителство.

Срещу решението е подадена касационна жалба от ответника с оплаквания за недопустимост и неправилност и искане за обезсилването, респ. отмяната му с връщане на делото за повторно разглеждане.

Решението е обжалвано и от ищеца по отношение на отхвърлената част от исковете, с оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

I. По жалбата на ответника.

1. Изложени са на първо място доводи за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба.

Поддържа се, че с исковата молба исковете са предявени като частичен иск за сумата 441923.38 лв. при изложени твърдения за предявяване на множество обективно съединени искове на обща стойност 650576.62 лв. за отделни видове строителни работи, без да е посочено за всяко отделно вземане (по пера на отделните строителни работи) каква част се предявява с частичен иск.

Поддържа се и второ основание за недопустимост – произнасяне на съда извън пределите на спора, като се поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че разглежданите искове не са предявени частично.

Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. В тази насока съдът изрично е обсъдил въпроса за евентуална нередовност на исковата молба, като е приел, че такава не е налице. Изложил е съображения, че действително в исковата молба е посочено, че е предявен частичен иск за заплащане на сумата 441923.38 лв. от общо 650 576,62 лв., представляваща неизплатена част от възнаграждение по два договора за строителство. Съобразно твърденията в обстоятелствената част на исковата молба обаче претендираната сума от 441923.38 лв. се свързва с пълния размер на претендираните вземания за изпълнени СМР, отразени в четири протокола, а посочената като дължима между страните друга сума по същите договори в размер на 208653.24 лв. за СМР по други три протокола не е предмет на предявените искове.

Съдът е посочил, че частичен е искът, с който се претендира част от едно и също делимо вземане, като това право следва да произтича от едни и същи юридически факти, докато в разглеждания случай съобразно твърденията в исковата молба последното условие не е налице. Предметът на исковата претенция е за пълното възнаграждение за конкретно извършени СМР, описани в четирите протокола, а не за част от възнаграждението за същите, поради което искът не е частичен, независимо от определянето му като такъв в исковата молба. В обобщение съдът е приел, че предмет на делото е претенция за заплащане на възнаграждения за извършени СМР по протоколи № 14/22.07.2013 г., № 15/26.09.2013 г., № 16/14.10.2013 г. и протокол № 1/14.11.2013 г., а извън този предмет са евентуално извършени СМР по останалите цитирани в исковата молба протоколи – № 17/13.05.2014 г., № 2/28.11.2013 г. и № 3/15.11.2013 г., с оглед на което не е било необходимо ищецът да конкретизира каква стойност от от възнаграждението за всеки отделен вид СМР е предмет на всеки отделен частичен иск.

Правилно въззивният съд е определил предмета на делото въз основа на изложените в исковата молба твърдения. С предявените обективно съединени искове се претендира пълното заплащане на всеки отделен вид строителни работи, макар и последните да представляват само част от всички работи, за които ищецът твърди в исковата молба да е изпълнил, без да са му заплатени. Поради това предявените искове нямат характера на частични, съответно не е налице нередовност на исковата молба, а при правилното определяне на предмета на спора и вида и обхвата на предявените искове от въззивния съд не е налице и недопустимо произнасяне по предмет, различен от предявения. С оглед на това касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не може да бъде допуснато.

2. Във връзка със същите оплаквания се поставят в изложението и въпроси като такива от значение за спора, по които се твърди да са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените въпроси относно редовността на исковата молба и определянето на предмета на иска са такива от значение за допустимостта на въззивното решение, поради което не могат да обосноват основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК отделно от основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Както е посочено по-горе, засегнатите от жалбоподателя въпроси със съответните оплаквания не обосновават извод за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради което не могат да обосноват и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед бланкетното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка със същите обстоятелства не е налице и това основание за допускане на касационно обжалване. Не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика.

По изложените съображения по жалбата на ответника касационно обжалване не следва да се допуска.

II. По жалбата на ищеца.

1. За допускане на касационното обжалване се сочи на първо място очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изразяваща се в това, че въззивният съд не е зачел извънсъдебно признание на иска, направено чрез подписване на протоколи за приемане на извършените работи и на издадените въз основа на тях фактури. Поддържа се, че без проведено от ответника пълно доказване въззивният съд необосновано е приел за опровергани извънсъдебните му признания, без да извърши съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, а е основал решението си върху само едно от заключенията на техническите експертизи.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при установяването на спорните факти. Процесуални нарушения от този вид обаче, доколкото не се изразяват в изопачаване на доказателствата при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, не могат да имат за последица квалифицираната форма на очевидна неправилност, а могат да доведат само до неправилност, която обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

2. Сочат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд в противоречие с практика на ВКС.

2.1. Поставя се въпросът „Допустимо ли е въззивният съд да не зачете направеното от ответника извънсъдебно признание на иска, чрез подписване на двустранно подписани протоколи и фактури, установяващи изпълнението на възложените на ищеца СМР само въз основа на заключението на една от съдебно-техническите експертизи без да извърши преценка на признанието на ответника с оглед на всички обстоятелства по делото съобразно изискванията на разпоредбата на чл. 175 ГПК?“.

Въпросът не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изразеното в представените писмени доказателства признание на ответника за извършени от ищеца строителни работи не представлява признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК, доколкото това правило се прилага само относно съдебното, т. е. направеното в хода на процеса нарочно признание, изразено в съответното процесуално действие (искова молба или отговор на искова молба, отговор по реда на чл. 145 ГПК и дра. под.). Още по-малко същото представлява признание на иска като становище на ответника за основателност на правното твърдение на ищеца.

Независимо от горното въпросът не съответства на изложените от въззивния съд правни съображения. Според изложените в решението мотиви фактическите изводи са основани не само на едно експертно заключение, но и на анализ на останалите експертни заключения, приети по реда на чл. 207 ГПК, както и на събраните писмени доказателства, в частност и подписаните от жалбоподателя актове обр. 12 за установяване на скрити работи. Въз основа на тези доказателства въззивният съд конкретно е посочил кои точно работи и в какъв обем приема да не са били действително изпълнени, и така да са опровергани в съответните части, при правилно възложена доказателствена тежест, признанията на ответника в представените протоколи обр. 19.

С оглед горното така поставеният въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2.2. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросът „Следва ли съдът да приеме за неосъществили се фактите, които ответната страна не е доказала при провеждане на обратното главно доказване за опровергаване на направеното от нея извънсъдебно признание на иска?“, чието значение се обосновава с доводи за липса на проведено от ответника пълно доказване.

Така формулиран, въпросът съдържа в себе си и отговор, доколкото предпоставя страната, носеща доказателствената тежест, да не е провела успешно пълно доказване. Независимо от това въпросът е и фактически, а не правен, зависи от анализа на събраните по делото доказателства за установяване на посочената предпоставка дали ответната страна е доказала или не съответните факти, и поради това не може да обоснове допускане на касационни обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а е по правилността на фактическите изводи на въззивния съд.

2.3. Въпросът „Допустимо ли е въззивният съд да основе решението си само на заключението по една от съдебно-техническите експертизи по делото, без да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото?“ също не съответства на изложените от въззивния съд съображения (съгласно посоченото по-горе в т. 2.1), поради което не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

2.4. Същото се отнася и до четвъртия въпрос „Допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на заключението по една от съдебно-техническите експертизи по делото без да извърши преценка на същото заедно с останалите доказателства и обстоятелства по делото съобразно правилото на чл. 202 ГПК?“, доколкото този въпрос, с леко различна формулировка, напълно съвпада с предходния.

2.5. Накрая, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и последният въпрос „Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си без да обсъди всички доводи и възражения и на двете страни по делото?“, поставен във връзка с доводи за липса на обсъждане на възражения на жалбоподателя за необоснованост на експертното заключение. Както е посочено по-горе, въззивният съд е обсъдил експертното заключение в рамките на цялостния анализ на доказателства и е изложил мотивите си да възприеме същото, както и мотивите за частичното му невъзприемане, с което е даден и отговор на изложените в писмените бележки аргументи по доказателствената му стойност.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

III. При този изход на спора всяка от страните има право на разноски, направени във връзка с жалбата на насрещната страна.

Искане за разноски ответникът е направил само в касационната си жалба и е доказал такива само във връзка с нея, видно от вписания в представения договор за правна помощ предмет на защита. Искане за разноски в отговора срещу подадената от ищеца касационна жалба не е направено и такива не са доказани.

С отговора срещу касационната жалба на ответника ищецът претендира за разноски по приложен списък по чл. 80 ГПК. От представените писмени доказателства (договор, фактура и вносна бележка) се установява заплащането на адвокатско възнаграждение само за отговора срещу жалбата в размер на 600 лв., което следва да бъде присъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

С тези мотиви съдът