Определение № 4937 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4532/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №9001/19.08.2025г. на Ю. Д. /заместена от своя брат П. Р., конституиран с изрично определение на съда/ и Ц. Х. чрез адв. Танков срещу решение №370/08.07.2025г. по в. гр. д. №851/2024г. по описа на ОС – София, потвърждаващо първоинстанционното решение №363 от 19.12.2023г., постановено по гр.д. №725/2022г. по описа на Районен съд – [населено място], поправено с решение №306/30.08.2024г., с което е допусната делба на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], на адрес: [населено място], [улица]с площ от 598 кв. м., кв. 63, парцел [№], [№], ведно с построената в имота двуетажна жилищна сграда, със застроена площ 77,00 кв. м. /подробно описан в нот. акт № 72, том ХV, дело № 2662/, при следните квоти: за А. М. А. – 12/24 ид. ч., за И. И. Д. – 5/24 ид. ч., за М. И. Д. – 5/24 ид.ч. и за Ц. И. Х. 2/24 ид. ч., като искът за делба е отхвърлен спрямо ответницата Ю. Д. и е уважено възражението на ищците И. Д. и М. Д. за възстановяване на запазените им части от наследството на И. М. Д.. Според касаторите въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон. Считат, че ищците нямат правен интерес да искат делба доколкото не притежават твърдяните идеални части от имота, тъй като целият е бил завещан на Ц. Х.. Излагат, че и неправилно Ю. Д. –преживяла съпруга на наследодателя, е била заличена от делото поради неприемане на наследството по опис. Твърдят, че основният спорен въпрос по делото е има ли или няма приемане на наследството по опис от ищците.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите посочват наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следния въпрос:

1. „Може ли наследник да бъде отстранен от делба поради неприемане по опис при липса на опис на наследството?“, по който въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като е значим за множество дела за делба и ще унифицира практиката, както и, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с със задължителната практика – ТР №1/2021г., ТР №3/2013г., решение №187/2011г.

Ответникът А. А., чрез адв. Т. излага становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди, че доколкото по делото не са представени доказателства Ю. Д. да е приемала наследството по опис, и не е направила възражение за възстановяване на запазена част, то същата правилно е била изключена от делбата на имота. Моли за недопускане до касационно обжалване и присъждане на разноски.

Ответниците И. Д. и М. Д., чрез адв. Д. също оспорват касационната жалба. Молят същата да бъде оставена без уважение и въззивното решение –потвърдено, като им бъдат присъдени разноски.

Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивния съд, постановено в производство за съдебна делба, поради което се явява процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск на А. М. Д., И. И. Д. и М. Д., предявен срещу В. Т. Д. и Ю. Т. Д. за делба на Поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се на адрес: [населено място], [улица]с площ от 598 кв. м., ведно с построената в имота двуетажна жилищна сграда, със застроена площ 77.00 кв. м.

Ответницата Ю. Д., чрез депозирания писмен отговор оспорва иска за делба, като твърди, че всички описани в исковата молба сгради са строени и поддържани без никакво парично или лично участие на ищците. Моли за отхвърляне на иска.

В хода на производството, а именно на 18.02.2022г. е почнала ответницата В. Д.. След като е констатирал, че всички нейни наследници по закон участват в делото в качеството им на ищци, съдът е продължил производството без да конституира нови страни.

С оглед представено от ищците саморъчно завещание от 21.11.2019г., с което И. М. Д. /баща на И. И. Д. и М. Д./ завещава делбения имот на Ц. И. Х., последната е конституирана като ответник по делото в съдебно заседание на 06.06.2022г.

Още в предходно о.с.з., проведено на 04.04.2022г. след снабдяването със саморъчното завещание, И. и М. Д. са направили възражение по чл. 30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената им част от наследството на И. Д.

Ответницата Ц. Х. не е депозирала писмен отговор в предоставения ѝ от съда срок, но в проведеното о.с.з., чрез нейния пълномощник завява, че завещателят ѝ И. М. Д. притежава и друго имущество, т.е., че неговото наследство не се изчерпва само със завещания имот.

С разпореждането за насрочване на въззивните жалби за разглеждане в о.с.з. с оглед извършването на преценка за вида на процесното завещателно разпореждане, и- евентуално- за необходимостта от формиране на наследствена маса по чл.31 от ЗН, въззивният съд е указал на ответницата по претенцията по чл.30 от ЗН – Ц. Х. да посочи, дали в наследството на И. М. Д. се включват и други имущества, освен завещаните такива, които той е притежавал към момента на смъртта си като напр. недвижими имоти, МПС, акции и дялове в търговски дружества, а на И. И. Д. и М. И. Д. е предоставил възможност да посочат задължения на наследодателя И. М. Д. към момента на смъртта му.

Въззивният съд е приел за установено, че М. Д. и В. Д. са били в брак, по време на който в режим на СИО са придобили процесния недвижим имот– дворно място и намиращата се в него жилищна сграда. Със смъртта на М. Д. /настъпила на 03.12.1990г./ се е прекратила бездяловата съсобственост между него и съпругата му, в резултат на което последната е придобила 1/2 ид.ч. от имота на лично основание, а останалата 1/2 ид.ч. се е разпределила в равни дялове /т.е. по 1/6 ид.ч./ между нея и двете им деца – А. А. и И. Д.. Така, след смъртта на М. Д., В. Д. е притежавала 4/6 ид.ч. от процесните имоти, а А. А. и И. Д. са притежавали по 1/6 ид.ч. от тях.

Установено е също, че И. Д. е починал на 30.12.2019г., като е оставил за свои наследници по закон съпругата си Ю. Д. и двете си деца – И. Д. и М. Д..

Въззивният съд е посочил, че наследяването по закон на дела на И. Д. от процесните имоти от неговите законни наследници е било осуетено поради наличието на саморъчно завещание, с което той завещава целия процесен поземлен имот и намиращата се в него сграда на третото лице Ц. Х.. Изложил е, че доколкото към датата на смъртта си И. Д. обаче е притежавал само 1/6 ид.ч. от имота по наследствено правоприемство от М. Д., то завещателното му разпореждане не е породило действие за частите от собствеността, надхвърлящи действително притежаваната от завещателя 1/6 ид.ч.

Въззивният съд е съобразил, че ищците И. Д. и М. Д. своевременно са предявили възражение за възстановяване на запазените им части от наследството на И. Д..

За правилното определяне на вида на завещателното разпореждане /универсално или частно/, за евентуалното осъществяване на процедурата по чл.31 и сл. от ЗН, и за преценката дали и в каква степен са накърнени запазените части на наследниците по закон, във въззивното производство изрично е била указана необходимостта от установяване на съответните обстоятелства, като на страните са били предоставени множество възможности да докажат, че наследственото имущество на И. Д. включва и други обекти освен посочените в процесното завещание. Въззивният съд е посочил, че въпреки тези указания и възможности, в хода производство не са събрани доказателства, подкрепящи това твърдение. Приел е, че от удостоверението за облагаеми имущества и декларирани данни по ЗМДТ на И. М. Д. /л. 35 от делото/ и писмо от ОСЗ С. /л. 65 от делото/ се установява, че И. М. Д. не е декларирал недвижимо имущество и не притежава земеделски земи, гори и земи от горския фонд на територията на [община]. В декларации по чл.14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижими имоти на А. И. В., В. Д. В. и Б. Д. Д., завещателят И. М. Д. е отбелязан като съсобственик на декларирани от тези лица имоти, но съдът е посочил, че тези декларации не изхождат от самия И. Д., поради което не може да се изключи възможността, част от посочените в тях имоти да са едни и същи, но да са декларирани от различни собственици. След като е преценил тези декларации в съвкупност с представените справки, въззивният съд е счел за недоказано към датата на смъртта му, И. М. Д. да е притежавал недвижимо имущество извън делбеното такова. Въззивният съд е счел, че данните, съдържащи се в Удостоверение №433200-15004 от 06.02.2025г., съгласно което на името на И. М. Д. са регистрирани четири броя МПС /л. 51 – 52 от делото/ също не установяват негова собственост, тъй като е видно, че всички посочени МПС са с прекратена регистрация. Изложил е, че независимо от изрично дадените указания за представяне на допълнителни доказателства за други притежавани имущества или задължения от страна на И. Д., както и предоставянето допълнителен срок за това, такива не са представени.

При тези данни съдът е счел, че извършеното завещателно разпореждане е от общ характер и обхваща цялото притежавано от И. Д. имущество, и съобразно установената съдебна практика следва да се приеме, че е универсално независимо от изричното посочване на конкретни имуществени обекти в него.

Посочил е, че за възстановяването на запазената част, поискано от ищците И. Д. и М. Д., е необходимо редуцирането на завещателното разпореждане до размера на разполагаемата част от наследството, без да се отчитат запазените части на непретендиралия възстановяване наследник Ю. Д.. Тъй като И. Д. е оставил за наследници съпругата си Ю. Д. и двете си деца И. Д. и М. Д., съгласно чл.29, ал.3, изр.2 от ЗН, разполагаемата част на наследодателя е била в размер на ј ид.ч., т.е. на 1/24 ид.ч. от делбените имоти, доколкото приживе той е притежавал 1/6 ид.ч. от тях, която чрез завещателното разпореждане е преминала в патримониума на Ц. Х.. Запазените части за всяко от децата на завещателя /И. и М./ и за неговата съпруга /Ю./ също са били в размери от по 1/24 ид.ч., но доколкото надлежно искане за възстановяването на запазена част са направили само ищците И. Д. и М. Д., то запазената /но невъзстановена/ на Ю. Д. част от наследството също е придобита от Ц. Х., като по такъв начин обемът на нейното право на собственост в делбените имоти се уголемява до 2/24 ид.ч.

В хода на производството е починала първоначалната съделителка В. Д., предвид което въззивният съд е счел, че нейната собствена Ѕ ид.ч. от процесните имоти, както и придобитата по наследство от съпруга ѝ М. Д. 1/6 ид.ч. /т.е. общо 4/6 ид.ч. от процесните имоти/, са наследени от низходящите от първи ред – А. А., от една страна, и от И. и М. Д. по право на заместване в равни квоти, от друга страна. В резултат от това наследствено правоприемство А. А. е добавила към своята 1/6 ид.ч. още 2/6 ид.ч. от имота, а всеки от съделителите И. Д. и М. Д. е добавил към вече притежаваната по наследство от своя баща 1/24 ид.ч. по още 1/6 ид.ч. /т.е. 4/24 ид.ч./. Така, в обобщение, А. А. притежава Ѕ ид.ч. /т.е. 12/24 ид.ч./ от делбените имоти, а И. и М. Д. - по 5/24 ид.ч. от тях.

Въззивният съд е счел за неоснователен доводът, че изключването от делбата на ответницата Ю. Д. е по причина, че тя не била приела наследството на своя съпруг по опис, и защото по делото липсвал опис и по отношение на другите наследници по закон. Посочил е, че съгласно правната теория /С. А. „Наследствено право“, изд. „С.“, 2022г., стр. 247/ и съдебната практика /т. 4 от Тълкувателно решение № 3/19.12.2013г. по т.д. 3/2013г. ОСГК на ВКС/ изискването за приемане на наследството по опис е предпоставка за реализиране на правото на възстановяване на запазена част от наследството само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното му разпореждане е универсално, в който случай облагодетелстваното лице има качеството наследник, а не кредитор на наследството. Тъй като настоящият случай е именно такъв, е изложил, че приемането на наследството под опис не е било предпоставка за възстановяването на запазената част на ощетените наследници и не е пречка за предявяване и уважаване на претенцията по чл. 30 от ЗН. Въззивният съд е подчертал, че тя не е съсобственик на делбените имоти, тъй като не е претендирала възстановяване на запазената по закон част от наследственото имущество на И. Д.. Поради което независимо от накърняването, тази част е преминала в патримониума на ответницата Ц. Х. по силата на завещанието и в съответствие с волята на наследодателя.

По тези съображения, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което делбата на недвижимия имот, включващ дворно място и сграда е допуснат до делба както следва: за А. М. А. – 12/24 ид. ч., за И. И. Д. – 5/24 ид. ч., за М. И. Д. – 5/24 ид.ч. и за Ц. И. Х. 2/24 ид. ч., като искът за делба е отхвърлен спрямо ответницата Ю. Д..

При изложените мотиви на въззивната инстанция, не се обосновава извод за наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.

Във връзка с единствения поставен въпрос относно възможността от делбата да бъде отстранен наследник поради неприемане по опис при липса на опис на наследството, и никой от другите наследници не е спазил тази процедура следва да се отбележи, че той не отговаря на общата предпоставка за допустимостта на касационното обжалване, тъй като по него не са формирани решаващи изводи, мотивирали изключването на Ю. Д. от делбата. За да отхвърли иска за делба по отношение на нея въззивният съд е съобразил, че тя не е предявила искане за намаляване на завещателното разпореждане и възстановяване на нейната запазена част, а не защото не е приела наследството на И. Д. по опис. Следва да се посочи също, че И. Д. и М. Д. - другите наследници по закон на същия наследодател са приели неговото наследство по опис, предвид което така формулира, въпросът и не кореспондира на приетата за установена от съда фактическа обстановка по делото. Следва да се отбележи също, че разрешението на въззивния съд е в съответствие с константната съдебна практика / Решение № 276/05.03.2014 г. по гр.д. № 2959/2013 г. на ВКС, I г.о и др./ и разясненията в т.4 на Тълкувателно решение №3 от 19.12.2013г. на ВКС по т. д. №3/2013г., според които приемането на наследството по опис е от значение, когато запазената част на наследника е накърнена чрез завет или дарение. Тогава законът изисква за определяне на запазените и разполагаеми части да се образува наследствена маса по чл.31 ЗН, в която се включва и цялото имущество, останало в наследство от наследодателя. Това е необходимо за да се прецени дали останалото свободно имущество е достатъчно да удовлетвори запазената част на лицата по чл. 28 ЗН, респ. дали дарението или заветът надхвърлят разполагаемата част на наследодателя и следва да бъдат намалени, за да получи наследникът със запазена част нейния пълен размер. Когато завещателят се е разпоредил с имуществото си чрез общо /универсално/ завещание, не е необходимо да се формира наследствена маса, тъй като липсва свободно имущество, от което наследникът със запазена част би могъл да я получи. Поради това в тези случаи намалението се извършва в дробна част, съответстваща на запазената част от наследството съгласно чл. 29 ЗН. Доколкото въззивният съд е счел, че завещателното разпореждане е общо, то изводът му за неприложимост в случая на изискването за приемане на наследството по опис, кореспондира на съдебната практика.

Следва да се посочи, че в съответствие със съдебната практика, въззивният съд е пристъпил към изследване на обема на имуществото на наследодателя към датата на неговата смърт, въпреки, че в завещателното разпореждане е бил посочен само един недвижим имот /включващ дворно място и сграда/. Приема се, че посочването в завещанието на конкретното имущество, което се завещава, не е достатъчно същото да се квалифицира като завет по чл.16, ал.2 ЗН, тъй като няма пречка намерението на завещателя да се разпореди с цялото си имущество да бъде обективирано и чрез посочване на отделните предмети от него, които той счита, че формират съвкупността. Съответен на практиката на ВКС е и изводът на въззивния съд, определящ завещанието като универсално въз основа на извършеното тълкуване на волята на завещателя. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейска логика. При наличие на спор относно характера на завещателното разпореждане – както в случаите, когато в същото е посочено само едно имущество, при тълкуване на волята на завещателя следва да се има предвид и дали наследството се изчерпва само с предмета на завещанието / решение №59/18.03.2014г. на ВКС по гр.д. № 1063/2013г., решение №184/31.10.2013г. на ВКС по гр.д. №1438/2013г.

Предвид пропуска на първоинстанционния съд, въззивният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, като е дал възможност на Ц. Х., в качеството ѝ на заветник да установи, че няма накърняване на запазената част като докаже, че в наследството е имало и друго свободно, неразпородено имущество, от което предявилите възражението по чл.30 ал.1 ЗН наследници могат да попълнят запазената си част /Решение №261/09.07.2012г. по гр.д. №46/2012г. на ВКС, I г.о./, но достатъчно доказателства в тази връзка не са били събрани въпреки многократно даваната възможност.

Предвид изложеното, по поставения въпрос не се констатира наличието нито на основанието по чл.280, ал.1, т.1 нито по т.3 ГПК, тъй като той не е бил включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на въззивния съд, мотивирали го да изключи Ю. Д. от делбата на наследствените имоти.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице такъв порок като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, са обсъдени в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата, заявили такова искане, следва да се присъдят разноски за производството пред Върховния касационен съд, приключило във фазата по допускане, в размер на по 1533.88 евро – евровата равностойност на 3000 лева, представляващи разноски за заплатения адвокатски хонорара за касационното производство съобразно представените договори и пълномощни.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,