Определение № 3936 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 381/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Созопол, чрез процесуалния представител, срещу решение № 155 от 29.09.2025 г., постановено по в. гр. д. № 159/2025 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 22 от 15.01.2025 г., постановено по гр. д. № 157/2024 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, в осъдителната му част, с която Община Созопол е осъдена да заплати на Г. В. Б. по предявените от нея искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД следните суми: сумата от 45 000 лв. /частична претенция/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, болки и страдания, от увреждане, настъпило на 09.07.2023 г. в [населено място], ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, както и сумата от 1850 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за лечение, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционното решение, с което предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени е отхвърлен за разликата до първоначално предявения му размер от 80 000 лв. като частичен от 100 000 лв., е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се поддържа оплакване, че обжалваното решение е неправилно, постановено в противоречие на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и е необосновано. Оспорват се изводите на съда относно механизма на злополуката, при която е пострадала ищцата. Прави се оплакване и по отношение на изводите на съда по възражението на Община Созопол за съпричиняване от страна на пострадалата, прието за неоснователно. Релевира се довод срещу определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, който според касатора е завишен. Ответникът по касационната жалба Г. В. Б., чрез процесуалния ѝ представител, в писмен отговор поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По същество сочи, че подадената жалба е неоснователна. Прави искане за присъждане на разноски, определени по реда на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. съобразно уговореното в представения договор за правна защита и съдействие от 14.01.2026 г. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от Община Созопол, подадена срещу първоинстанционното решение в осъдителните му части по предявените от Г. В. Б. искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди поради настъпили телесни увреждания и извършени разходи за лечение, вследствие на спъване и падане поради разбита тротоарна настилка. По първия спорен по делото въпрос относно механизма на увреждането, в т.ч. мястото на инцидента и неговото състояние към релевантния момент - 09.07.2023 г. – съдът се е позовал на приетата по делото техническа експертиза. Посочил е, че при оглед на тротоара на [улица], [населено място], през м. юни 2024 г. вещото лице е установило, че тази част от тротоарната настилка е прясно ремонтирана, поради което за състоянието ѝ към момента на инцидента – 09.07.2023 г. - е приложил снимка, направена от Google maps, от която било видно, че към процесния момент на бетонна стъпка имало монтирани знак „Спирането забранено“ и бетонови блокчета за ограничаване на МПС; имало положена настилка от бетонни плочи, които около знака били разместени и обрасли с трева, имало изместени, счупени и липсващи плочки. Въз основа на изложеното от вещото лице в приетото и неоспорено заключение и допълнително изразеното становище в открито съдебно заседание, съдът е направил извод, че към месец юли 2023 г. тротоарната настилка върху процесното място, е била компрометирана. Във връзка с механизма на настъпване на инцидента съдът е кредитирал и показанията на бившия съпруг на ищцата. От показанията на свидетеля К. Н. съдът е приел за установено следното: въпреки развода, свидетелят и ищцата били в много добри отношения, свързвал ги синът им, като прекарвали много време заедно; на 09.07.2023 г. - преди обяд - свидетелят и ищцата тръгнали към плажа по [улица]в [населено място], където били на гости при приятели; в деня на инцидента ищцата била облечена с черна плажна рокля и маратонки, чувствала се добре, нямало признаци да има някакви здравословни проблеми; след като си купили напитки от близкия магазин, те поели надолу по улицата, която била с полегат наклон; свидетелят, след предявяване от съда на снимката от заключението на вещото лице Р., е потвърдил, че инцидентът с ищцата е станал около знака на тротоара на [улица], преди пресечката с другата улица; свидетелят вървял по улицата от външната страна на знака, а ищцата вървяла по тротоара от вътрешната страна на знака; свидетелят не бил сигурен дали ищцата се е спънала или е стъпила накриво, но я видял паднала на земята и я попитал какво се е случило; тя му казала, че е стъпила накриво, като свидетелят видял, че тротоарът е с разбити, неравни и подвижни плочки; ищцата се опитала да стане, но му казала, че много я боли и не може; свидетелят я преместил, отишъл да вземе колата и я закарал в болницата в [населено място]. Съдът е посочил, че при кредитиране на показанията на бившия съпруг на ищцата отчита възможната заинтересованост на свидетеля, но и взема предвид, че същият е пряк очевидец на случилото се, като изложените от него обстоятелства не са опровергани от останалия доказателствен материал. В тази връзка не е споделил възраженията на процесуалния представител на Община Созопол, че свидетелските показания са в пълно противоречие с отразената в епикризата причина за злополуката, съобщена от Г. Б. при постъпването й в болницата, а именно: че е получила травмата „при падане по стълби“. Съдът се е аргументирал, че епикризата като документ, изготвен за целите на болничното лечение, не е валиден свидетелстващ документ относно механизма на инцидента и не би могъл да послужи като доказателство за обстоятелствата, при които са получени уврежданията на ищцата, още повече при наличието на преки доказателства на свидетел – очевидец на инцидента, които съвпадали и със соченото от вещо лице Р.. На следващо място, въззивният съд е възпроизвел показанията на свидетеля И. К., заемащ длъжността „инвеститорски контрол“ в Община - Созопол, посочвайки следното: в общината през 2023 г. и до момента на разпита м. 06.2024 г. не е бил извършван капиталов ремонт на тротоара в процесния участък; в общината има бригада, която ако има сигнал за необходимост от дребни тротоарни ремонти, извършва такива с плочки втора употреба; за конкретния участък от тротоара не е имало данни някой да е сигнализирал за инцидент или да е пуснал жалба; един път годишно се прави оглед на инфраструктурата и необходимостта от ремонти се залага в капиталовата програма на общината; в деня преди разпита свидетелят е посетил мястото, като е констатирал, че има изградена шахта на ЕВН или БТК и положени плочки на тротоара, като няма пречки за нормалното предвиждане по тротоара. Въззивният съд е преценил, че свидетелските показания на свидетеля К. не допринасят за изясняване на обстоятелствата по спора. Като извод по спорния въпрос за механизма и мястото на увреждането, съдът е посочил, че въз основа на свидетелските показания и заключението на вещото лице съдебно-техническа експертиза приема за установено, че при придвижване на ищцата по тротоара на [улица]в [населено място] в посока към плажа, в близост до поставен на тротоара знак „Стоп“ до пресечката с друга улица, при преминаването й през участък от тротоара с неравни, разрушени, неукрепени плочки и затревяване, което не е позволявало прецизно възприемане на неравностите, е настъпило усукване на долните крайници на ищцата, загуба на равновесие и падане на земята, при което тя е претърпяла описаните от нея в исковата молба и констатирани от вещото лице травми на глезените и на двата крака. Във връзка с другия спорен по делото въпрос, свързан с ангажирането на отговорността на ответника, решаващият състав е посочил, че тротоарът, на който е станал инцидентът, е собственост на Община Созопол, която на основание чл. 31 и чл. 30, ал. 4 ЗП е задължена да осъществява неговият ремонт и поддържане. На база извода, че ищцата е паднала върху тротоара в частта, в която целостта на неговото покритие е била нарушена, което е било необозначено препятствие, съдът е приел, че общината следва да понесе отговорността за виновните, противоправни бездействия на общинските служители, в пряка връзка с които е настъпил инцидентът. Доколкото е приел предявеният иск за основателен, съдът е изложил своите мотиви във връзка с размера на претенциите. От представените по делото медицински документи – епикризи и болнични листове, анализирани от вещото лице по приетата от окръжния съд съдебно-медицинска експертиза, и от прегледа на ищцата, извършен от вещото лице през м. юни 2024 г., съдът е приел за установено, че ищцата е пострадала на 09.07.2023 г., била е приета и лекувана в УМБАЛ Бургас с фрактура на дясна дистална подбедрица и фрактура на фибуларния малеол на лява подбедрица, като извършената там на 10.07.2023 г. оперативна интервенция била съпътствана с поставяне на 1/3 тубуларна плака, както и допълнителен винт. Констатирал е, че след около шест седмици в УМБАЛ Пирогов била извършена втора оперативна интервенция за отстраняване на винта, като към настоящия момент предстои извършването и на трета интервенция за отстраняване на металния имплант. От заключението на вещото лице съдът е приел, че фрактурата на долен ляв крайник не е наложила оперативно лечение, а за тази на долен десен крайник оперативната намеса в рамките на 24 часа е била задължителна, както и последващата такава за отстраняване на винта. По отношение на причинната връзка се е позовал на изложеното от вещото лице-доктор-ортопед, че подобен вид увреждания се получават при падане или стъпване, при което има момент на торзия /усукване/ на глезенната става, като травмата отговаря на това да се е спънала и да е паднала на улицата. Съдът е приел за установено, че възстановяването в период около 6 месеца е било съпътствано с болки, но лечението е довело до пълно възстановяване на ищцата без наличието на усложнения. Позовал се е на показанията на сина на ищцата – В. Н., според които след инцидента майка му била с гипс на двата крака, с много силни болки и неподвижна, като се наложило семейството да се грижи за нея. Съдът е коментирал свидетелските показания, като е приел, че в началото на периода болките на пострадалата били най-силни, за което тя е пиела обезболяващи лекарства, психически била срината; след като ѝ свалили гипса, ищцата започнала да се придвижва с помощни средства, като през целия период на възстановяването около 5 месеца се оплаквала от болки, включително и до момента при продължително ходене. Съдът е посочил, че както свидетелят К. Н., така и свидетелят В. Н. не са знаели ищцата да е имала заболяване преди инцидента и определили състоянието ѝ преди него като нормално за здрав човек без проявления на проблеми. Въззивният съд е посочил, че от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в случая са видът и характерът на травматичните увреждания на ищцата, отражението им върху личността й, продължителността на възстановителния процес и бъдещите прогнози за здравето на пострадалата. В конкретния случай е взел предвид следните обстоятелства: към момента на инцидента ищцата е била на 46 години, работоспособна и трудово ангажирана; в резултат на падането на тротоара ищцата е претърпяла описаните от вещото лице – ортопед по приетото заключение травми на двата глезена, наложили извършване на две оперативни интервенции на единия крак, с последваща имобилизация чрез поставяне на гипс на двата крака; периодът, в който ищцата не е можела въобще да се придвижва е около месец след падането, а невъзможността за самостоятелно обслужване е продължила около три месеца, след което за още около два-три месеца ходенето е било затруднено и със съпътстващи болки; проведената рехабилитация е повлияла положително на възстановяването; за период от около три месеца след злополуката ищцата е получавала постоянни грижи от близките си, изпитвала е значителни болки; в този период е изпитвала по-силен стрес и емоционалното ѝ състояние е било влошено; в периода от 09.07.2023 г. до м. 12. 2023 г. ищцата е била в невъзможност за полагане на труд. При тези данни, като е съобразил, че към момента ищцата е напълно възстановена физически и психически, с оглед и на критерия за икономическата конюнктура в страната към момента на инцидента, съдът е определил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 45 000 лв. По отношение на иска за имуществени вреди, възлизащи на 1850 лв., заплатени от ищцата за закупуване на 1/3 тубуларна плака съобразно представената фактура, съдът е отхвърлил възраженията на ответника, че разходът не е пряко свързан с увреждането, като се е позовал на заключението на вещото лице-ортопед и е уважил претенцията като основателна. На следващо място, съдът се е произнесъл и по направеното възражение за съпричиняване, свързано с установеното заболяване на ищцата и възможните му проявления. Приел е същото за неоснователно, като е посочил, че от събраните доказателства не се установява към момента на злополуката ищцата поради заболяването й от множествена склероза или по други причини да е била в такова състояние или да е допуснала такова поведение, които обективно да са допринесли за настъпване на увреждането. Допълнил е, че при разпита на вещото лице то е посочило, че непосредствено преди произшествието няма налице медицински данни ищцата да не е била адекватна и контактна, нямала е проблеми със зрението, не е било налице намаляване на способността ѝ реално да възприема заобикалящата я действителност и да реагира нормално на неравности при придвижване, като същото се подкрепя и от показанията на най-близките ѝ за липса на външни проявления на заболяването. В заключение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като правилно. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият касационен състав счита, че е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Първи, трети, четвърти и пети въпрос са привързани към оплакванията на касатора за неправилна преценка на свидетелските показания по смисъла на чл. 172 ГПК и за необоснованост на решението на въззивния съд. В този смисъл така поставените въпроси изискват анализ на събрания доказателствен материал и оценка на направените от съда фактически и правни изводи. Въпросите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в един въпрос: 1.При преценка на свидетелските показания съдът длъжен ли е да съобрази възможната заинтересованост на свидетеля по смисъла на чл. 172 ГПК и следва ли показанията да бъдат обсъдени и преценени заедно с другите събрани по делото доказателства, установяващи правно-релевантни факти? Касационното обжалване следва да се допусне по така формулирания въпрос, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение съответства на разрешенията, дадени в практиката, обективирани в посочените от касатора решения /решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/ 2013 г., IV г. о., ГК и решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/ 2016 г., IV г. о., ГК, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на II г.о. на ВКС/. Шести и седми въпрос са привързани към оплакванията на касатора за липса на изложени от въззивния съд мотиви по поддържаното от ответника /сега касатор/ оплакване, че е налице извънсъдебно признание на ищцата, обективирано в приложената към исковата молба епикриза, което сочело на различен травматичен механизъм от описания в исковата молба и за преценката му с оглед на всички останали доказателства по делото. Въпросите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в един въпрос: 2.Дължи ли съдът да извърши преценка на извънсъдебното признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК, направено от страна по спора, с оглед на всички останали доказателства и обстоятелства по делото? Касационното обжалване следва да се допусне по обобщения и уточнен от съда въпрос, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение съответства на разрешенията, дадени в практиката, обективирани в решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ГК, ІV ГО, решение № 669 от 06.11.2025 г. по к. гр. д. № 1441/2025 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС. По отношение на въпрос № 2, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, касационният състав ще го обсъди с акта по същество, след преценка за доказаност на основанието на предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД. Воден от горното, съдът