Определение № 1428 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 743/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника “Ж.-ПАРИЖ” ООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 609/03.12.2025 г. по в.т.д. № 559/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, потвърждаващо решение № 2165/09.04.2025 г. по гр.д. № 10885/2024 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъден настоящият касатор да заплати на “СИТИ ДЖЕНЕРАЛ – 1” ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 403, ал. 1 ГПК, сумата от 20 037,99 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва върху сумата от 78 233,20 лева за периода 17.12.2019 г. – 25.06.2022 г., в резултат на наложен запор върху банкова сметка на ищцовото дружество в “Първа инвестиционна банка” АД, въз основа на обезпечителна заповед от 16.12.2019 г. по т.д. № 2605/2019 г. на СГС, което производство е приключило с влязло в сила на 11.05.2022 г. отхвърлително решение, ведно със законната лихва върху претендираната главница от подаването на исковата молба – 20.09.2024 г., до окончателното й изплащане. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Твърди се, че въззивното решение е постановено в разрез с правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, тъй като не са обсъдени всички събрани по делото доказателства и правнорелевантни за спора факти. Не са разгледани доводите на обжалващия относно бездействието на ищеца да поиска отмяна на обезпечението след влизането в сила на отхвърлителното съдебно решение на 11.05.2022 г., с което последният е допринесъл за настъпването на процесните вреди по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, приложим в разглеждания случай. Като се подчертава, че не са обсъдени фактите, които подкрепят възраженията на ответната страна, се развива тезата, че не е осигурен справедлив и равнопоставен процес съобразно чл. 6 ЕКЗПЧОС. Релевира се и нарушение на принципа за “вътрешното убеждение” на съдебния състав, изискващ обективна и безпристрастна преценка на приобщените по делото доказателства и доводите на страните, което се явява гаранция за справедлив процес. Заявява се оплакване, че по делото е останало неизяснено под каква форма се претендират вредите – претърпяна загуба или пропусната полза. Счита се, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване наличието на всички предпоставки за възникване на отговорност на ответника - наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението, вреда, възникнала от него, причинна връзка между твърдяното вредоносно поведение на ответника и настъпилите вреди. Изтъква се, че не са въведени от ищеца твърдения за очаквано увеличаване на имуществото му, приходи или реализиране на печалба, които да са били осуетени в резултат на допуснатото обезпечение. Развиват се доводи за необоснованост на атакуваното решение, изразяваща се в несъответствието на фактическите констатации на съда със събрания доказателствен материал, довело до вътрешни противоречия в мотивите на съда, формирането на неправдоподобни изводи, противоречащи на житейския опит и науката. По тези аргументи се иска отмяна на обжалваното въззивно решение и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационна проверка с доводи, че “решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие със задължителната практика на ВКС, и т. 3 от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”. Не е формулиран от касатора конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос. От ответника по касация “СИТИ ДЖЕНЕРАЛ – 1” ЕООД е депозиран отговор, в който се възразява срещу искането за допускане на касационен контрол и се оспорва основателността на подадената касационна жалба. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря от формална страна на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд е сезиран с жалба на “Ж.-ПАРИЖ” ООД срещу първоинстанционното решение в частта, с която същото е осъдено да заплати на ищеца “СИТИ ДЖЕНЕРАЛ – 1” ЕООД, на основание чл. 403, ал. 1 ГПК, сумата от 20 037,99 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва върху сумата от 78 233,20 лева за периода 17.12.2019 г. – 25.06.2022 г., в резултат на наложения запор, въз основа на обезпечителна заповед от 16.12.2019 г. по т.д. № 2605/2019 г. на СГС, което производство е приключило с влязло в сила на 11.05.2022 г. отхвърлително решение, ведно със законната лихва върху претендираната главница от 20.09.2024 г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционният съдебен акт в отхвърлителната част за разликата над тази сума до пълния претендиран размер 38 408,33 лева и за периода 26.06.2022 г.– 30.05.2024 г., не е обжалвано и е влязло в сила. Решаващият състав на САС е приел от фактическа страна, че не се спори между страните, че “Ж.-ПАРИЖ” ООД е предявило искова молба срещу “СИТИ ДЖЕНЕРАЛ – 1” ЕООД, по която е образувано т.д. № 2605/2019 г. на СГС. За обезпечаване на предявения осъдителен иск е допуснато обезпечение – запор върху банкова сметка на “СИТИ ДЖЕНЕРАЛ – 1” ЕООД в “Първа инвестиционна банка” АД до сумата в размер на 40 000 евро, въз основа на обезпечителна заповед от 16.12.2019 г. От съобщение по чл. 400 ГПК по изп. дело № 20197800400508 на ЧСИ В. Л. е установено, че запорът върху сметките на дружеството е наложен на 17.12.2019 г. Производството по горепосоченото дело е приключило с отхвърлително решение, влязло в сила на 11.05.2022 г., след стабилизиране на разпореждането за връщане на въззивната жалба на “Ж.-ПАРИЖ” ООД. Не се спори между страните, че молбата на “СИТИ ДЖЕНЕРАЛ 1” ЕООД за отмяната на обезпечението е подадена на 19.04.2024 г., както и че съобщението за вдигане на запора по изпълнителното дело е постъпило в банката на 30.05.2024 г. От представеното копие от движение по сметки в “Първа инвестиционна банка” АД е видно, че в процесния период по разплащателна сметка на “СИТИ ДЖЕНЕРАЛ 1” ЕООД с IBAN: BG18FINV915010BGN0JPBG (като страните не спорят, че по тази сметка е бил наложен запорът) е била налична сума над 78 233,20 лева. При тази фактическа установеност въззивният състав е намерил от правна страна, че е предявен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за ангажиране отговорността на ответника “Ж.-ПАРИЖ” ООД по причина, че в резултат на негово макар правомерно процесуално поведение - допустимо и уважено от съда искане за запор на банкови сметки като обезпечение на иска на дружеството, отхвърлен впоследствие като неоснователен с влязло в сила решение, “СИТИ ДЖЕНЕРАЛ – 1” ЕООД е търпяло вреди. Споделил е изводът на първата инстанция, че в случая е установена хипотезата на специалната деликтна отговорност по чл. 403, ал. 1, предл. 1 ГПК. За ищеца е възникнало субективно право да претендира от насрещната страна по делото обезщетение за вредите, които са му причинени като пряка последица от материално неоправданото обезпечение. Преценил е, че доколкото естеството на обезпечителната мярка запор върху парично вземане е такова, че изважда от разпоредителната власт на ответника по обезпечения иск сума в размер на запорираната, това обстоятелство обективно обуславя невъзможността му да я ползва по предназначение. Приел е, че минималният размер на понесената имуществена вреда е съизмерим със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху запорираната сума за периода на задържането й. Като аргумент в подкрепа на така изразеното разбиране е изтъкнал въведената с нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД необорима презумпция, че при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която е освободен да доказва, е винаги законната лихва, освен ако действително претърпените вреди са в по-висок размер. Като е съобразил, че в разглеждания случай не се претендира по-висок размер на обезвредата, е намерил за неоснователни възраженията на въззивника, че не е доказано от ищеца определено увеличаване на имуществото му, приходи или реализиране на печалба, което да е било осуетено поради допуснатото обезпечение. Решаващият състав на САС е отбелязал, че в разглеждания случай претърпяната имуществена вреда не е пропусната полза, доколкото не се касае за предполагаема вреда от реализиране на други облаги или ползи, които биха довели до увеличаване имуществото на “СИТИ ДЖЕНЕРАЛ – 1” ЕООД, а до реална вреда, резултат на невъзможността да упражни правото си на разпореждане с паричното си вземане. Относно възраженията за периода, за който се дължи обезщетение, въззивният съд е подчертал, че отхвърлителното решение на СГС е влязло в сила на 11.05.2022 г., след връщане на подадена от “Ж.-ПАРИЖ” ООД въззивна жалба, за което ищецът в настоящото производство не е уведомяван. В тази връзка и предвид обичайното време за извършване на необходимите действия за отмяна на обезпечението по чл. 402 ГПК, съдебният състав е споделил мотивите на първата инстанция, че в периода, за който се присъжда обезщетението, следва да се включат допълнителни 45 дни, през които ограничаването на възможността за ползване на наличната парична сума е вследствие на поведението на лицето, поискало обезпечителната мярка. След като е преценил, че искът е безспорно установен по основание, е определил неговия размер съгласно чл. 162 ГПК с помощта на електронния калкулатор на интернет страницата на НАП - законната лихва върху сумата от 78 233,20 лева за периода 17.12.2019 г. 25.06.2022 г. възлиза на 20 037,99 лева. По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната уважителна част. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са разграничени от касатора хипотезите за директен и факултативен достъп до касационен контрол. Твърди се, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Независимо предпоставките за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, директен касационен контрол се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за валидността и допустимостта на обжалвания въззивен акт Върховният касационен съд следи служебно. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК (ДВ – бр. 86 от 2017 г.), въведена от законодателя като ново самостоятелно основание за селектиране на касационните жалби, следва да се разграничава от критериите за факултативен достъп до касация, уредени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС, като квалифицирана форма на неправилност очевидната такава е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, което може да бъде констатирано от касационния състав от мотивите на въззивното решение. Очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Този съществен порок на въззивното решение подлежи на обстойно аргументиране от обжалващия, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В случая такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. Сочените от страната - липса на мотиви и неизследване в пълнота на релевантните факти по делото, довели до неправилна преценка за наличие на елементите от фактическия състав на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК и на бездействието на претендиращия обезвреда ищец, изисква извършване на допълнителна проверка и анализ на доказателствата по делото, поради което са относими към обикновената неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, а не съставляват проявление на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК и не обосновават директен достъп до касация. При доводи за обикновена неправилност допускането на касационно обжалване се осъществява при аргументиране от страна на касатора на обусловил решаващата воля на въззивната инстанция материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора и отговаря на някоя от предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1-3 ГПК (т.нар. факултативен касационен контрол). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се съдържа формулирано от касатора правно питане, обусловило изхода на разглеждания спор. Твърденията, че е налице противоречие на даденото от въззивния състав разрешение с практиката на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), сами по себе си не могат да обосноват касационна проверка на въззивния акт, тъй като не са обвързани с контекста на поставен от страната релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос. Цитатите от решения на ВКС не могат да заместят изискването за формулиране от касатора на конкретно правно питане. Както е разяснено в горепосоченото тълкувателно решение и с оглед спазване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК, касационната инстанция не може да изведе правен въпрос от изложените от касатора оплаквания за неправилност на въззивното решение, след като такъв не е поставен от страната. При това положение не се обосновава общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационна проверка, което изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от обжалващия допълнителни предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК. За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че предмет на въззивно обжалване не е било първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата над 20 037,99 лева до претендираните 38 408,33 лева и за периода 26.06.2022 г. – 30.05.2024 г., в която част искът по чл. 403, ал. 1 ГПК е намерен за неоснователен, с мотиви, че за периода след 25.06.2022 г. не следва да се ангажира отговорността на ответното дружество предвид констатираното бездействие на настоящия ищец като заинтересована страна да поиска отмяна на обезпечението, с което е прекъсната причинната връзка между поведението на ответника и търпяната вреда. При тези данни поддържаните от касатора оплаквания относно бездействието на ищеца след влизане в сила на решението по т.д. № 2605/2019 г. на СГС, с което е допринесъл за настъпването на процесните вреди по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не кореспондират с мотивите на въззивната инстанция, сезирана с жалба срещу решението на Софийски градски съд в уважителната му част. По тези съображения следва да бъде отказано допускането на касационен контрол на обжалваното решение на Апелативен съд – София. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,