Определение № 1079 от 25.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1408/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. И. срещу решение №10342/22.04.2021г. по в.т.д.№241/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, в частта, с която е потвърдено решение №8577/16.12.2019г. по гр.д.№8772/2016г. на Софийски градски съд, ГО, в частта, с която е прогласен за нищожен по иска на „Алианц Банк България” АД, [населено място], против С. И. И., на основание чл.124 ал.1 от ГПК, вр. чл.26 ал.2 пр.1 от ЗЗД, вр. чл.54 от ЗН направеният отказ от наследството на И. С. И., починал на 26.12.2015г., вписан на 09.02.2016г. под №155 7 в специалната книга при СРС и е осъдена С. И. И. да заплати на „Алианц Банк България” АД, [населено място], сумите 18541,62 лв. – главница на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.430 от ТЗ; 689,57 лв. – договорни лихви за периода 18.02.2016г. -14.07.2016г.; 44,80 лв. – лихва за забава върху просрочена главница за периода 18.02.2016г. – 14.07.2016г. на основание чл.86 от ЗЗД; 171,27 лв. – неустойка за периода 18.02.2016г. – 14.07.2016г. на основание чл.92 от ЗЗД по договор за потребителски кредит №27403/18.06.2014г. и сумата 10 000 лева – главница на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД вр. чл.430 от ТЗ; 767,02 лв. – договорни лихви за периода 22.06.2016г. – 14.07.2016г.; 158,13 лв. – лихви за забава за просрочена главница за периода 22.06.2016г. – 14.07.2016г. на основание чл.86 от ЗЗД; 4,90 лв. – неустойка за периода 22.06.2016г. – 14.07.2016г. на основание чл.92 от ЗЗД по рамков договор за издаване и използване на международна кредитна карта от 20.06.2013г., ведно със законната лихва върху главниците от 14.07.2016г. до изплащането. Касационната жалбоподателка счита извода на въззивния съд, че тя е приела наследството на своя баща И. С. И., за неправилен поради неправилно възприемане от съда на установените факти по делото и неправилно приложение на материалния закон. Твърди, че по никакъв начин въззивният съд не е установил наличие на сериозна и непоколебима воля за приемане на наследство, като не е налице и не е обсъждана от съда типичната за мълчаливото приемане несъмненост в намерението на призования наследник. Счита, че хронологията на действията й обосновава недвусмисленост единствено в посока на отказ от наследство, тъй като тя е извършила действие единствено на приемане на осигурително пенсионни суми, което не е приемане на наследство, а други действия, насочени към сметки и имущество на починалия наследодател, не са извършвани. Касационната жалбоподателка твърди, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и очевидно неправилно, поради което следва касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2 от ГПК. Ответникът по касация „Алианц Банк България” АД, [населено място], не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да приеме за основателни предявените срещу С. И. И. искове за установяване нищожността на направения от нея отказ от наследството на И. И. и осъдителни искове за заплащане на задълженията на наследодателя към „Алианц Банк България” АД, въззивният съд е установил, че между банката – ищец и И. С. И. са били сключени договор за потребителски кредит №27403/18.06.2013г., с който банката се е задължила да предостави сумата от 50 000 лева срещу задължението за нейното връщане на вноски в срок до 18.06.2023г., при договорена възнаградителна лихва от 7,80%, както и рамков договор за издаване и използване на международна кредитна карта с кредитен лимит от 20 000 лева. Приел е за установено, че И. С. И. е починал на 16.12.2015г. и негови наследници по закон са ответниците Б. И. – съпруга и С. И. – дъщеря, които на 09.02.2016г. са вписали отказ от наследството на И. И. по реда на чл.52, вр. чл.49 ал.1 от ЗН. С оглед обстоятелството, че на 07.01.2016г., преди вписването на отказа от наследство, С. И. е упълномощила майка си Б. И. да изтегли всички налични суми от сметките на починалия наследодател, решаващият състав на САС е направил извод, че тя е приела наследството, оставено от нейния баща и съответно направеният по – късно отказ от приетото вече наследство е нищожен. Въззивният съд е изложил съображения, че упълномощаването за извършване на разпоредителни действия с оставеното в наследство имущество, доказва желанието и намерението на наследника да приеме наследството. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. В касационната жалба се поддържа оплакване за недопустимост на въззивното решение, без същото да е обосновано с конкретни твърдения. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. При служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Не е налице и соченото от касационната жалбоподателка основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящия случай, решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Касационната жалбоподателка обосновава очевидната неправилност с доводите, че във въззивното производство не е било установено по категоричен начин наличието на сериозна и непоколебима воля от нейна страна за разпореждане с наследството на нейния баща И. И.. Необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, съставлява касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство доколкото няма такова искане. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд