Определение № 5615 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 590/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция на МВР Сливен ,чрез гл.ю.к. К. Б. срещу решение №258 от 15.11.2023г по в.гр.дело №367/2023г.,постановено при повторното разглеждане на делото от Сливенски окръжен съд съгласно указанията по решение №50112/16.02.2016г по гр.д № 4949/2021гна ВКС ІVг.о след връщане на делото за ново разглеждане на въззивна инстанция. В отменителното решение на Върховен касационен съд, постановено при предходното касационнно обжалване на решение №146/17.09.2021г на ОС Сливен е указан като приложим по аналогия чл.226,ал.1 т.2 Кодекса на труда при потърсената с иска на К. Ж. И. отговорност за обезщетяване на имуществени вреди от ответника ОДМВР Сливен. Вредите се изразяват в пропусната полза от неполучени пенсии от 538,30лв месечно за периода 01.10.2017г-30.09.2018г/ в общ размер 6459,60лв/ отказана поради вписване на неверни данни в необходими документи, свързани със служебното правоотношение на ищеца като бивш служител по чл.142, ал.1 т.1,във вр с ал.2 ЗМВР: справка рег.№343р 4169/25.02.2016г за часове положен извънреден труд за периода м.01.2006-м.01.2016г и Удостоверение /обр.В на МВР/ за класиране и пенсия от същата дата. Претенцията по главницата е била съединена с иск по чл. 86 ЗЗД. С обжалваното понастоящем от ответника ОДМВР Сливен въззивно решение е потвърдено решение №260280/27.04.2021г. по гр.д.№ 3603/2020г. на Сливенски РС в частта, с което искът за главницата е уважен изцяло. С отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен акцесорния иск за сумата 1645,98лв, претендирани като мораторна лихва върху неполучената пенсия ,в която част въззивното решение е влязло в сила. На свой ред въззивният съд е приел за установени твърденията на ищеца К. Ж. И. за невярно засвидетелстване в двата издадени документа на положения от него при ответника служебен и осигурителен стаж.Препратил е към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, изяснена в съответствие със събраните доказателства и продробно отразена в решението.Данните в издадените от ответника Справка за часове положен извънреден труд в периода 01.2006г. до 01.2016г. вкл. по години с рег.№ 343р-4169 от 25.02.2016г. на ОД МВР Сливен и в Удостоверение / обр. В на МВР/ за класиране и пенсия с № 343р-4166 от 25.02.2016г са били неверни.Ищецът е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като до прекратяване на служебното му правоотношение на 05.06.2017г. е изпълнявал различни длъжности в ответната дирекция. Работил е на сменен режим при, 8, 12 и 24-часови смени, при сумирано изчисляване на работното време за тримесечен отчетен период Ищецът И. е подал заявление до ТП на НОИ на 01.03.2016г, към който момент съгласно чл. 69, ал. 2 от КСО и съгласно пар. 50 от ПЗР на КСО е имал придобито право на пенсия при 27 години общ осигурителен стаж,от които 2/3 действително изслужени и е могъл да се пенсионира независимо от възрастта до 31.12.2018г.Безспорно е установено от заключението на допусната допълнителна съдебна експертиза,че съдържанието на процесните документи не съответства на действително положения от ищеца труд и осигурителен стаж Добавяйки установените часове положен от ищеца извънреден труд при ответника /1510 часа/,но невключен в процесната справка,общият осигурителен стаж / без превръщане по реда на чл.104 от КСО към 31.12.2015г/.,възлиза на 27 год.00 мес.02 дни. От 1 януари 2005 г. за осигурителен стаж се зачита времето,през което лицата са полагали извънреден труд /чл. 38, ал.16 от НПОС/.Следователно, по силата на разпоредбите на чл.69,ал.2 от КСО и §.50 от ПРЗ на КСО,ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст към 01.03.2016. Той е подал заявление за отпускане на пенсия ,но поради отразените неверни данни за наличие на достатъчен осигурителен стаж в двата документа е последвал отказ на НОИ.Вредите се изразяват в пропусната пенсия за исковия едногодишен период,тъй като са били осъществени предпоставките за нейното отпускане и получаване по специалния закон,в доказания от ищеца размер. Той би бил получаван от ищеца при изпълнение на задълженията на работодателя да оформи необходимите документи съгласно действителния брой отработени от ищеца часове извънреден труд Поради това искът по главното вземане е приет за основателен и доказан. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответника ,че тригодишният давностен срок по чл. 358,ал.1,т. 3 КТ, приложим и за обезщетение по чл.226, ал.1. т.2 КТ,бил изтекъл към датата на предявяване на исковата молба,доколкото ищецът е узнал разпореждането на пенсионния орган за отказ да бъде отпусната пенсия по заявлението му ,връчено на 20.06.2016г.,т.е следвало да предяви иск до 20.06.2019, а искът е предявен на 19.10.2020г. По възражението, разгледано от съда едва с обжаланото понастоящем въззивно решение е прието ,че в случая давностният срок по чл. 358,ал.1,т. 3 КТ започва да тече от деня, в който правото, предмет на иска е можело да бъде упражнено(чл.358,ал.2 т.2 КТ). Тъй като се касае за невярно документиране на осигурителния стаж, поради невключване на положения от ищеца извънреден труд в издадените от работодателя документи въззивният съд е изтъкнал,че това обстоятелство /положен извънреден труд / е установено едва с влязлото в сила съдебно решение по гр.д. №4528/2017г. по описа на СлРС – 18.02.2020г.,постановено по искове с правно основание чл.229, ал.1, т., вр. чл.212, ал.5, т.2 ЗМВР /отм./ и по чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР. Посредством съдебно установяване е станало известно обстоятелство, че е налице неотчетен от работодателя извънреден труд,положен от ищеца през целия период на трудовото му правоотношение с ответната дирекция,неотразен в издадените му документи и от този момент е можело да се упражни правото да се претендира обезвреда за невярното документиране.Затова началото на давностния срок не може да свързва с отказа на пенсионния орган ,както е поддържал ответника ОДМВР Сливен,тъй като в този момент ищеца не е знаел, че е налице неотчетен и неотразен в издадените му документи положен от него извънреден труд. Касаторът оспорва съображенията на въззивния съд по възражението на ответника за изтекла погасителна давност Едниственият поставен въпрос в изложението е свързан с изводите на Сливенски окръжен съд за началния моммент на давността. Формулиран е въпроса „От кой момент се счита че правото /на/ предмет на иска е могло да бъде упражнено и съответно тече срокът по чл. 358,ал.1,т. 3 КТ за предявяване на иск по чл.226, ал. т.2 КТ за обезщетение за вреди ,представляващи пропуснати ползи от неполучени пенсии при наличието на пенсионно производство ,приключило с отказ на пенсионния орган да бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, който отказ не е обжалван и е влязъл в сила без да е проверен по съдебен ред – от момента на узнаване на отказа на пенсионния орган, от момента на взилането му в сила, или от друг момент ?” Изтъква се основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК като се поддържа ,че няма формирана съдебна практика на ВКС по тълкуване на приложимата норма, същемременно нейното тълкуване е необходимо за точното прилагане на закона. В отговор ответникът по касационната жалба К. Ж. И.,чрез пълномощника си адв. Н. П. изтъква,че не е поставен въпрос включен в спорния предмет и обусловили правните изводи на съда,а въпрос по-скоро привързан към оплаквания за необоснованост и отговорът му е основно фактически, предвид че отговорността по чл.226, ал.1 т.2 КТ е особен вид деликтна отговорност и ищецът следва да е имал знанието за другите елементи на сложния фактически състав - за противоправното деяние, за факта на невярно документиране, за причинната връзка между невярното съдържание на документите и отказа на пенсионния орган, в слючая основан на удостовереното с тях Началният момент на давността е значим за изхода на делото,но за непозволено увредения той е свързан с узнаването на всички елементи от състава на отговорността, а не само за настъпилата в случая вреда/пропусната полза, свързвана с отказа на НОИ да му се отпусне пенсията. Претендират се разноски. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Првното съдържание на поставения въпрос е за началния момент на погасителната давност,свързан с изискуемостта (съгласно чл.114 ЗЗД) или от деня,в който правото предмет на иска по чл.226,ал.1 т.2 КТ,при увреждане причинено на работника или служителя от вписване на неверни данни в издадените документи,е могло да бъде упражнено /чл.358,ал.2 т.2 КТ/. В установената практика на ВКС е даден принципен отговор на въпроса,обемащ случаите на възникнало право на обезщетение за вредите от неправомерни действия при изпълнението на възложени със закон задължения, когато ползващите се със засилена защита съгласно Конституцията на РБ трудови права и основаните на тях осигурителни права са неправомерно накърнени .При отговорност в хипотезата на чл.226, ал.1 т.2 КТ законодателят е предвидил пълно обезщетение на увредените работници или служители. Застъпваните в практиката на ВКС разрешения изключват на вредата и нейното настъпване (един от елементите на фактическия състав на увреждането) да се придава самостоятелно значение без отчитане на други относими обстоятелства при определянето на началния момент на давностния срок за репарация на вредите. Разрешенията в практиката на Върховния касационен съд почиват на принципа,че давностният срок започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск.Този момент е обусловен от вида на правоотношението и от характера на субективното право(реш. № 400/01.04.2016 г. по гр. д. № 7379/2014 г., ІV г.о.,)Погасителната давност започва да тече от деня, в който искането за принудително осъществяване на правото е могло да бъде упражнено. Вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен - от деня на неговото откриване.( ППВС №2/1981г ,Тълкувателно решение №5 от 05.04.2006г ОСГК Р № 100 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2621/2007 г., III г. о, Р№ 737 от 30.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 865/2009 г., III г. о., Р№ 308 от 30.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 865/2009г., III г.о., ГК, и др ),което правно разрешение е основано на допускането,че в повечето случаи деецът е известен, а за останалите релевантни факти непозволено увреденият поначало знае, поради това ако деецът е известен ,от увреждането започва да тече срока при погасителна давност. Презумираното към момента на увреждането знание на увредения обаче не във всички случаи е определящо за отброяването на давностния срок ,в който пострадалият следва да поиска обезщетението. Броенето на давностия срок не може да отпочне по- рано от монента на отриване на самото нарушение( реш. № 380 от 13.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 429/2011 г.,IVг.о., ГК ).В редица случаи нарушението се установява в съдебен спор във връзка с накърнено право, като за нарушението и неговия съставомерен характер съдебното решение има правоустановително действие.Фактическият състав на непозволеното увреждане е налице тогава когато се обективира цялостния му фактически състав, вкл. когато вредоностните последици са положително проявени и когато това води до установяване на пострадалия. Поради това, в случаите на спор за право,началният момент за давността е датата, на която решението на гражданския съд по спора за право влезе в сила (в т.см реш. 137/2019 по гр.дело №2957 2017 год. III г.о., ГК).Тогава влязлото в сила съдебно решение ще постави начало на давностия срок, след като по този ред се установява елемент от фактическия състав на правото при репарация на вредата.В едни случаи се установява правонарушението(в т.см. реш №1189/2006г. по гр.д.№1908/2005г. на ВКС, реш№ 137/2019 по гр.д №2957 за 2017 год. ІІІ ГО, реш № 380/2011 г. по гр. д. № 429/2011 г., IV ГО, реш.№ 105/2021г по гр.д №2610/2020г на ІІІ ГО на ВКС.) В други случаи се установява причинната връзка ( в т. см реш.№.202/2011г по г.д.№.1635/10, ІV ГО, реш.№.2/25.02.15 по г.д. №.2402/14,ІІІ ГО,реш.№.119/12.07.13 по г.д.№.675/2012г, ІV ГО,реш. № 72/2018 по г.д.№3123 за 2017г ІІІ ГО и др.) Аналогично е и правното значение на последващ акт за отмяна при изпълнени незаконосъобразни актове на държавни органи,изведено по тълкувателен път в т.4 от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г на ОСГК на ВКС.В този случаи при акт с констативно значение и последици за правата на засегнатия, съдебното решение по отмяната му също установява съставомерен признак на увреждането, без решението пряко да има за предмет правото на обезщетение.Аналогичен е и случая със съдебно решение по което независимо от основанието на предявеното в трудовия спор парично времане, се установява факт свързан с положения от ищеца труд и неговата отчетност при работодателя или органа по назначението за минало време ,което е от значение за трудовия и осигурителен стаж на служителя и неговото документиране, извършено невярно,по вредоносен за него начин и попадящо в хипотезата на отговорност по чл.226, ал.1 т.2 КТ. В случая по делото въззивният съд е съобразил разясненията и критериите в практиката на ВКС при обсъждане на конкретните обстоятелства по наведено от ответника възражение за изтекла давност и началото на нейното отброяване .Не се обосновава соченото от касатора основание по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК и не са изпълнени изисквания по специалните критерии за селекция при касационно обжалване, посочени в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. На ответника по жалбата следва да се присъдят разноски в размер на 1200 лева,установени като платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд състав на ІІІ г.о.