Определение № 2442 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1173/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2431/19.03.2024 г. /вх. № 500548 от 08.03.2024 г. по описа на ВКС/, допълнена с частна касационна жалба вх. № 2537 от 22.03.2024 г. на П. Ж. П., подадена от адвокат С. С., срещу въззивно определение № 84 от 28.02.2024 г. по в. ч. гр. дело № 104/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 235/26.01.2024 г. по гр. д. № 176/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив. С последното е върната исковата молба на П. П. на основание чл. 130 ГПК и производството по делото е прекратено. В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Сочи се, че въззивната инстанция е констатирала нередовност на исковата молба, за чието отстраняване първоинстанционният съд не е давал указания. Твърди се, че доводите на въззивния съд да остави без уважение частната жалба, касаят преценка на основателността на иска, а не на неговата допустимост. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о., констатира следното: С въззивното определение е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 235/26.01.2024 г. по гр. д. № 176/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е приет за недопустим предявеният от П. Ж. П. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответниците по иска да му заплатят 1 000 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на преживени негативни чувства и емоции, засягане на личността, достойнството му и влошаване на здравословното му състояние, които са много силни, интензивни и трайни. Въззивният съд е приел, че с разпореждане от 27.01.2023 г. исковата молба е оставена без движение до посочване трите имена и точни адреси за призоваване на всеки от посочените в нея ответници, излагане на ясни и точни фактически обстоятелства, на които се основава предявеният иск, в т.ч. посочване за всеки от ответниците на конкретни факти, водещи до ангажиране на отговорността им – в какво се изразяват увреждащите действия/бездействия, търпял ли е ищецът вреди от тях, като конкретизира техния вид - имуществени или неимуществени, уточняване на отправеното до съда искане – какво представлява сумата от 1 000 000 лв., която ищецът иска да му бъде заплатена, солидарно или разделно се иска да бъдат осъдени ответниците, в случай че се претендира солидарното им осъждане, да се посочи основанието за твърдяната солидарна отговорност, а ако се иска разделното им осъждане, да се посочи каква е търсената сума от всеки от тях в рамките на общата претендирана сума и представяне на 19 бр. преписи от исковата молба за връчване на всеки от ответниците. Пред съда са постъпили две уточняващи молби от П. П. и назначения му служебен защитник адвокат С., от които се установява, че претенцията на П. е за разделна отговорност на ответниците, като търсеното обезщетение е за неимуществени вреди в размер от по 51 000 лв. за всеки от тях, като по отношение на д-р Т., Й. К., М. Д. и Ц. Д. е заявено оттегляне на исковете. Посочени са трите имена и служебните адреси на почти всички ответници, с изключение на П. К., като се представени и преписи от исковата молба и доказателствата към тях. Съдът е приел, че против всеки от ответниците са посочени някакви фактически действия, които според ищеца са били извършени от тях, но по никакъв начин не е конкретизирана връзката между това евентуално тяхно поведение и нанесените на ищеца неимуществени вреди, като тази връзка е важна както с оглед изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, така и за да бъде осигурена възможност за пълноценно упражняване правото им на защита. Въззивният съд е посочил, че не са му служебно известни посочените от окръжния съд обстоятелства, че срещу ищеца е било образувано ДП № 248/2014 г. по описа на РУ – Харманли и НОХД № 169/2015 г. по описа на Окръжен съд - Кърджали, завършило с присъда от 14.07.2016 г., с която подсъдимият П. е признат за виновен в това, че на 06.07.2014 г. умишлено е умъртвил Н. Ш. Ш., както и за това, че на 06.07.2014 г. е държал описаните огнестрелни оръжия, като му е определено общо наказание „лишаване от свобода за срок от 14 години“, а с решение от 17.10.2017 г., постановено по НОХД № 474/2016 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, присъдата е изменена само относно режима на изтърпяване на наказанието, оставена в сила с решение № 105/23.07.2018 г., постановено по н.д. № 77/2018 г. по описа на ВКС. Прието е, че дори тези обстоятелства да се приемат за установени, във фактическите твърдения на ищеца не се сочи причинна връзка с отправения към съда петитум. По отношение на всички ответници – физически лица /с изключение на Д. К. и А. Д./ се излагат твърдения за извършени престъпления, без да се сочи влязла в сила присъда. Установяването на извършено престъпление е по съответния процесуален ред и представлява задължителна процесуална предпоставка за допустимостта на предявените искове, за която съдът следи служебно. Не се твърди, че спрямо някое от посочените в исковата молба физически лица е ангажирана наказателна отговорност или е образувано наказателно производство, поради което съдът е приел, че е недопустимо разглеждането на предявените против тях искове по чл. 45 ЗЗД. По същите съображения съдът е приел, че доколкото не е установено извършването на престъпление от ответника П. Ж., имащ качеството на прокурор към момента на настъпване на претендираните вреди, с оглед на това, че отговорността на Прокуратурата на РБ по чл. 49 ЗЗД като възложител на работа е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител за негови противоправни действия, установени с влязла в сила присъда /предвид служебното качество на лицето/, то искът по срещу тодзи ответник е недопустим. За неоснователно е прието възражението на жалбоподателя за неправилно дадена от първоинстанционния съд правна квалификация на този иск. Посочено е, че действително ищецът не е длъжен да квалифицира предявените от него искове. Служебно задължение на съда е да ги определи на база на изложените фактически твърдения и изведения въз основа на тях петитум. Правната квалификация правилно е определена от първоинстанционния съд. Съгласно разпоредбата на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Не се навежда твърдение да е установен фактът на извършване на престъпление от П. Ж., Д. С. или Х. К. при осъществяване на правораздавателната им дейност, за което те да са били осъдени или да е образувано наказателно производство, като с оглед липсата на тази задължителна процесуална предпоставка, предявените против тях искове са недопустими. Подобни са съображенията на съда и спрямо ответниците С. Т. и К. Г., служители на МВР, взели участие в разследването по наказателното производство, които не носят имуществена отговорност към увредения за причинените му вреди, освен ако вредите са причинени в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на служебните задължения /чл. 216, ал. 2 или ал. 3 ЗМВР/. По отношение на П. К. исковата молба е нередовна и поради това, че не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото не са посочени трите му имена, без което лицето не е пълно индивидуализирано. Що се касае до ответниците Д. К. и А. Д., съдът е приел, че не са изложени конкретни фактически твърдения за извършени от тях противоправни действия, от които да са настъпили вредоносни последици за ищеца. В заключение съдът е приел, че въпреки многократно дадената на ищеца възможност, нередовностите на исковата молба не са били отстранени, поради което определението на окръжния съд, с което тя е върната и е прекратено производството по делото, е правилно. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение (определение) се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В процесния случай не се констатира наличие на порок на въззивното определение, който да налага прилагане на соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който да се констатира от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия. Въззивният съд, като е съобразил практиката на ВКС, е приел, че установеният с разпоредбата на чл. 132 от Конституцията, с оглед нормалното осъществяване на правораздавателната дейност, функционален имунитет на магистратите (съдии, прокурори и следователи) изключва възможността от тях да се търси наказателна и гражданска отговорност при осъществяването на съдебната власт - за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. В тези случаи, когато имунитетът намира приложение, искът по чл. 45 ЗЗД срещу магистрат е процесуално недопустим. Сходна е ситуацията по предявения иск срещу служители на МВР съгласно чл. 216, ал. 2 вр. ал. 3 ЗМВР. Функционалният имунитет може да бъде преодолян в случаите на извършено престъпление, установено по надлежния ред с влязла в сила присъда или решение по чл. 124, ал. 5 от ГПК. По отношение на Д. К. и А. Д. ищецът не е навел конкретни фактически твърдения за извършени от тях противоправни деяния, а по отношение на останалите ответници съдът е приел, че твърденията на касатора биха могли да обосноват възникване на наказателна отговорност, доколкото засягат въпроси за евентуално извършване на престъпление, което обаче не е установено по съответния процесуален ред. При тези изводи на въззивния съд, не се констатира обжалваното определение да е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано, поради което не може да се приеме за очевидно неправилно. С оглед изложеното, предвид липсата на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.