Определение № 3451 от 09.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1664/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 7/11.01.2023 г. по гр.д. № 477/2022 г., с което Окръжен съд – Сливен, изменяйки решение № 1367/23.11.2018 г., поправено с решение № 951/16.08.2019 г. по гр.д. № 28/2018 г. на Районен съд – Сливен, е признал за установено в отношенията с Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, че Т. Г. Г. има право на общо 52 дни допълнителен отпуск за извънреден труд, положен като държавен служител в Затвора в гр. Сливен в периода 01.01.2003 г. – 31.12.2009 г., като искът е отхвърлен за периода 01.01.2010 г. – 30.09.2013 г. поради давност. Решението обжалват и двете страни, производно на техния обжалваем интерес. Касаторът Т. Г. иска да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка за правилност по въпросите: 1. Задължителни ли са за въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане, указанията в касационното решение, че в спорните правоотношения се прилагат ЗИДЗМВР (ДВ, бр17/21.02.2003 г.) и ЗМВР 2006 г. (отм.), а според тези закони докато съществува правоотношението между страните давност не може да тече по заявеното с иска право на допълнителен отпуск за положен труд от държавния служител, работил на смени и превишил нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие? 2. Правилно ли е решението, с което при новото разглеждане на делото и при тези указания, мотивирани с това, че приложимите правни режими са специални и изключват общи разпоредби в КТ и в ЗДСл., въззивният съд е приел, че правото на допълнителен отпуск по установителния иск е погасено по давност, предвидена в Закона за държавния служител? и 3. Приложим ли е институтът на погасителната давност, като бъде съобразено вида, естеството и правната регламентация на това субективно право? Ищецът, а сега касатор, счита включени в предмета на обжалване тези въпроси и други, които свързва с отговорността на страните за разноските по делото, определена в решението, - общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението в частта по отхвърляне на иска е неправилно поради нарушение на материалния закон – касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК. Претендира разноски. Касаторът ГДИН също иска решението да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпроси за естеството на субективното право по установителния иск иск, както и възможно ли е да се погаси по давност поради неупражняване. С оплакването по същество обосновава същото касационно основание за решението в частта по уважаване на иска. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Въззивното решение е по реда на чл. 294 ГПК. С касационното решение, с което първото въззивно решение по делото е било отменено, е обобщена практиката на Върховния касационен съд по тези установителни искове. Прието е, че в спорните правоотношения се прилагат ЗИДЗМВР (ДВ, бр17/21.02.2003 г.) и ЗМВР 2006 г. (отм.), а според тези закони докато съществува правоотношението между страните давност не може да тече по заявеното с иска субективно право на допълнителен отпуск за положен труд от държавния служител. Изяснено е, че приложимите правни режими са специални и изключват общи разпоредби в КТ и в ЗДСл. В този смисъл са дадените указания. При новото разглеждане на делото въззивният съд е установил, че в зададения с иска период ищецът е държавен служител и работи на смени като надзирател в Затвора в гр. Сливен. Прието е, че в отношенията между страните се прилагат ЗИДЗМВР (ДВ, бр17/21.02.2003 г.) и ЗМВР 2006 г. (отм.). Прието е, че ищецът е положил труд, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Искът е уважен само за периода 01.01.2003 г. – 31.12.2009 г., като е установено право на допълнителен отпуск на ищеца общо за 52 дни. Искът е отхвърлен за периода 01.01.2010 г. – 30.09.2013 г. с мотиви, основани на разпоредби в ЗДСл., към които препращал ЗМВР от 2006 г. Следователно първите два въпроса, повдигнати от касатора-ищец, обуславят решението - общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По тях е налице и допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Начинът, по който въззивният съд им е отговорил, е в противоречие с отговорите, дадени в отменителното касационно решение – с Решение № 50200/14.11.2022 г. по гр.д. № 673/2020 г., Трето ГО, включително в цитираните в него други решения на ВКС, но и с изходната позиция, възприета в ТР № 6/11.02.2022 г. по тълк.д. № 6/2017 г. ОСГК на ВКС. Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК липсват по третия повдигнат от този касатор въпрос, както и по материално-правните, повдигнати от касатора-ответник. Отговорът им е изяснен с първото касационно решение. Недопустимо е тези предпоставки да се преценяват по въпросите на касатора-ищец, които касаят отговорността на страните за разноските във въззивното производство. Тази отговорност ще бъде определена в зависимост от крайния изход на делото. При тези мотиви, съдът