Определение № 521 от 07.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2138/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. А. С. срещу определение № 11589/03.10.2023 г. по в.ч.гр.д. № 9202/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 21032/14.06.2023 г. по гр.д. № 32321/2023 г. на Софийски районен съд за прекратяване на производството и изпращане на делото на Районен съд Видин по правилата за местна подсъдност.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на определението поради неговата необоснованост и моли същото да бъде отменено. Позовава се на нормите на чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 120 ГПК, както и на задължителните постановки на т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, от които извежда аргумент, че установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК се счита за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 415 ГПК, но общите процесуални правила (чл. 105-117 ГПК) за подсъдността следва да бъдат съобразени с оглед обстоятелствата към датата на фактическото предявяване на исковата молба. Посочва, че същата е подадена на 12.06.2023 г., а частният касатор е с нов постоянен адрес от 16.05.2023 г. Счита, че като потребител има право да възрази по реда на чл. 113 ГПК за местна подсъдност и с оглед промените в постоянния си адрес и датата на подаване на исковата молба прави извод, че стабилизация на подсъдността по чл. 120 ГПК все още не е намерила приложение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира следните въпроси:

1. „Промяната в настоящия и постоянния адрес на ищеца кредитор и потребител, която е настъпила след датата на подаване в заповедния съд на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и преди предявяването на специалния установителен иск по чл. 422 ГПК, съставлява ли по смисъла на чл. 120 ГПК промяна във фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност?“

2. „При промяна на настоящия и постоянния адрес на ищеца кредитор и потребител, настъпила след датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, към коя дата следва да се установи местната подсъдност на специалния установителен иск по чл. 422 ГПК – към дата на действителното подаване на исковата молба, или към датата на фингираното подаване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК (която е датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в заповедния съд)?”

Въпрос първи обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а въпрос втори - като решен в противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в определение № 292 от 29.05.2017 г. по ч.т.д. № 828/2017 г. на II т.о. и определение № 1942 от 12.06.2019 г. по ч.т.д. № 2474/2019 г. на IV гр.о., както и в противоречие с мотивите към т. 3а и т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответната страна “АЛМА АТА” ЕООД депозира становище за неоснователност на частната касационна жалба с доводи за неотносимост на релевираната от жалбоподателя практика и за правилност на становището, изразено от въззивния състав.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

За да постанови обжалваното в настоящото производство определение, съставът на Софийски градски съд е възприел тезата на жалбоподателя ищец касателно качеството й на потребител в облигационната връзка с ответното дружество, но е съобразил също така, че в производството по чл. 422 ГПК приложение намират общите правила за подсъдността, сред които нормите на чл. 113 ГПК и чл. 120 ГПК. За дата на подаване на исковата молба е възприел датата на подаване на заявлението съобразно повелята на чл. 422, ал. 1 ГПК, към който момент е приложил и правилото за стабилизация на подсъдността - чл. 120 ГПК. Съобразил е промяната в постоянния адрес на ищцата като фактическо обстоятелство, обуславящо местната подсъдност, настъпило след датата на подаване на исковата молба, поради което е намерил възраженията за местна неподсъдност на Районен съд Видин, обосновани с новия й постоянен адрес в [населено място], за неоснователни.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното в настоящото производство определение.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Макар и обособени като два отделни процесуалноправни въпроса, частният касатор по същество формулира един въпрос относно това към коя дата следва да се счита за стабилизирана на основание чл. 120 ГПК местната подсъдност на специалния установителен иск по чл. 422 ГПК – към дата на фактическото подаване на исковата молба, или към датата на фингираното подаване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК (която е датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 или чл. 417 ГПК). Правомощията на касационната инстанция да уточни и конкретизира въпросите на касатора изрично са изяснени по тълкувателен път в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Така уточнения въпрос отговаря на характеристиката правен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.

Не е налице допълнително поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С определение № 292 от 29.05.2017 г. по ч.т.д. № 828/2017 г. състав на II т.о. на ВКС се е произнесъл по въпроса за приложимостта на общите правила на ГПК при определяне на местната подсъдност на иска по чл. 422 ГПК. Въззивният съд изцяло се е съобразил с възприетите от касационната инстанция правни постановки, поради което не се констатират предпоставки за допускане на обжалвания акт до касационно обжалване. В определението на ВКС липсва каквото и да е произнасяне по въпроса за промяна на постоянния адрес на страната след издаване на заповедта за незабавно изпълнение, но преди фактическото подаване на исковата молба пред съда, следователно липсва необходимия казуален идентитет, обуславящ допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Определение № 1942 от 12.06.2019 г. по ч.т.д. № 2474/2019 г. е постановено от състав на Апелативен съд София. Нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е изменена с ДВ, бр.86 от 27 октомври 2017 г., като считано от влизането в сила на изменението противоречивото решаване на даден процесуалноправен въпрос от съдилищата не е предпоставка за допускане на съдебния акт до касационно обжалване. Предвид обстоятелството, че частната касационна жалба е подадена след влизане в сила на изменението на чл. 280, ал. 1 ГПК, релевираното от частния касационен жалбоподател определение на Апелативен съд София не попада сред категорията актове, обуславящи достъп до касация.

Такава предпоставка не може да се извлече и предвид поддържаното от частния касационен жалбоподател противоречие с т. 3а и т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Разгледаната в т. 3а хипотеза касае въпросът за местната подсъдност на заповедния съд, респ. за постоянния адрес или седалището и адреса на управление на длъжника в евентуално последващото исково производство. В случая поставения процесуален въпрос е свързан с постоянния адрес на кредитора. Хипотезата на т. 11б е изцяло неотносима към предмета на настоящия процесуален спор, тъй като разглежда кои усложнения във връзка с иска са допустими в производство по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК с оглед специалния им характер.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или тя да бъде осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай тези предпоставки не са налице. Нормите на чл. 422, ал. 1 ГПК и на чл. 120 ГПК са ясни, непротиворечиви, а по тях е налице стабилна съдебна практика, намерила израз в служебно известното определение № 71 от 08.02.2018 г. по ч. т. д. № 224/2018 г. на I т.о. на ВКС, което изцяло се споделя от настоящия състав. За изчерпателност следва да се отбележи, че възражение за подсъдност може да се прави само от ответника, но не и от ищеца, какъвто е и настоящия случай (в този смисъл определение № 638 от 12.07.2012 г. по ч. т. д. № 384/2012 г. на II т.о. на ВКС).

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС