Определение № 386 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2335/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №1963/27.02.2024г. на И. И. Б., чрез адв. Н. Д. срещу Решение №577/04.12.2023г., постановено по в. гр. дело №428 по описа на Софийския окръжен съд за 2023г., с което предявените от него искове с правно осн. чл. 108 и чл. 109 ЗС по отношение на процесната площ от 234 кв.м. са отхвърлени като неоснователни. Жалбоподателят счита, че при постановяването му е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, а се е позовал избирателно само на част от тях. Твърди, че са допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, тъй изводът за придобивното основание на ответника не съответства на събраните по делото доказателства, доколкото лисват такива легитимиращи праводателката М. Ц.. Счита, че неправилно не е прието за основателно и наведеното от него в условията на евентуалност възражение за придобиване на процесните 234 кв.м. по давност, с оглед твърдението му, че владее имота непрекъснато и необезпокоявано от закупването му през 2003г. По изложените съображения моли, след като въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено, а предявените от него искове да бъдат уважени като основателни. В изложението по чл. 281, т.3 от ГПК, жалбоподателят посочва основанието по чл. 280, ал.2 ГПК, като твърди, че решението страда от „очевидна неправилност“, която произтича от очевидно погрешното проследяване на правоприемството на ответника съобразно описаните в мотивите на решението на въззивния съд придобивни основания. Проследявайки хронологично приетите по делото нотариални актове, касаторът излага, че е налице явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, тъй като от тях не може да се направи извод от кого и по какъв начин М. Ц. Г. е придобила правото на собственост върху процесния имот за да го прехвърли на П. А., който от своя страна да го продаде на ответника К. С.. На следващо място касаторът посочва и основанието по чл. 280, чл.1, т.1 ГПК като излага, че по следните процесуални въпроси, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност? 2. Може ли съдът да не възприеме заключението на съдебната експертиза без да се мотивира защо, в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК и трябва ли съдът независимо дали възприема или не експертното заключение, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата? Твърди се, че в противоречие с изобилната практика, обективирана в Решение №222 от 27.03.2018 г. по т. д. №505/2017г., ППВС №1/53г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., ТР №1 от 4 януари 2001г. по гр. д. №1/2000 г., Решение №212 от 01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010г. и други, въззивният съд не е обсъдил всички наведени от него факти и представени доказателства. В противоречие с практиката, възприета в Решение №208 от 16.05.2011г. по гр. д. №1814/2009г., Решение №248 от 16.11.2015г. по гр. д. №1271/2015г., Решение №60268 от 15.12.2021г. по гр. д. №1040/2021г., Решение №241 от 23.10.2013г. и др., въззивният съд е отказал да кредитира заключението на приетата съдебно-техническа експертиза без да изложи мотиви, като само е посочил, че изводите му не кореспондират с останалите доказателства по делото. Следващият въпрос: 3.Обвързан ли е въззивният съд с установените от закона оборими презумпции и подлежат ли на преценка по вътрешно убеждение при липса на направено от насрещната страна възражение? Длъжен ли е въззивният съд да приеме, че доколкото по делото е доказано, че владението е придобито въз основава на годно правно основание, то същото е добросъвестно по чл. 70, ал.2 ЗС, освен ако не е проведено насрещно оказване по оборване на презумпцията? се поставя във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд в противоречие с решение №69 от 07.07.2021г. по гр.д №3418/2020 и решение №409/28.02.2013г. по гр. дело №59/2011г. на ВКС, е приел, че упражняваното от ищеца владение е недобросъвестно без да е направено възражение от ответника и при липсата на събрани доказателства за оборването на презумпцията. Въпрос 4: Длъжен ли е въззивният съд служебно да се произнесе по валидността на релевантен по делото административен акт без да е налице изрично направено оспорване от страна по делото? касаторът поставя във връзка с твърдението му, че е допуснато нарушение на чл. 17, ал.2 ГПК, тъй като в противоречие с решение №67/10.04.2014г. по гр. дело №2615/2013г. на ВКС, въззивният съд не е обсъдил решението на ПК-С., с което на наследниците на Ц. Г. Т. е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ. Следващият въпрос: 5. Противопоставими ли са правата на по-късно придобилия право на собственост върху недвижим имот на последваш купувач, който с нотариален акт за покупко-продажба е придобил имота от лице, чието право на собственост произтича от изтекла в негова полза придобивна давност, но от по-рано, като се вземе предвид, че правото на собственост и на двамата приобретатели е удостоверено в констативни нотариални актове, които са издадени в периода 1951г.-2001г., когато не е била налице задължение за вписването им в Агенцията по вписванията? се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК като се аргументира същественото му значение за принадлежността на правото на собственост и сигурността в гражданския оборот, тогава когато се прехвърлят права от лица, чиито придобивни основания не са подлежали на вписване и не са били публично достъпни за третите лица – приобретатели. Последният поставен въпрос е: 6. Добросъвестно ли е владението на купувача, тогава когато то е предадено въз основа на нотариален акт за покупко-продажба от лице-продавач, което е признато за собственик на имота по давност, ако междувременно друго трето лице е придобило същия имот, но придобивното му основание не е вписано в публичен регистър? Налице ли е хипотезата на чл. 70, ал. 1, предл. 1 от ЗС — „без да знае, че придобива от несобственик“? В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – К. С. изразява становище за липсата на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, поради което моли жалбата да не бъде допускана до касационно разглеждане. Твърди, че въззивният съд при постановяване на решението не се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС, нито е допуснал твърдените от касатора нарушения. Всички доказателства по делото са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като след подробния им анализ, съдът е достигнал до правилния извод за неоснователност на предявените от него искове. В заключение се моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване, а ако бъде допуснато- да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК, от легитимирано лице, и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставки за допускане до касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по искове с правно основание чл. 108 и чл. 109 ЗС, предявени от И. И. Б. срещу К. Й. С. по отношение на част от поземлен имот с идентификатор 32843.41.30, находящ се в землището на [населено място], [община], Софийска област, м. „Козле“, нанесен в КККР, одобрени със заповед №18-494/16.02.2018г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 234 кв. м. Ищецът моли след като бъде установено, че той е собственик на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен през 2003г., в условие на евентуалност - давност, ответникът да бъде осъден да премахне изградената от него ограда, разположена между цифрите 1 и 2, обозначени с червен цвят на комбинираната скица /приложение №1/ на вещото лице Л. М.. Ответникът оспорва исковете, като твърди, че процесните 234 кв.м. представляват част от имот с обща площ 2 154кв., която той е закупил през 2015г., след като имотът е бил трасиран. Оспорва твърдението, че ищецът го ползва необезпокоявано, като от своя страна излага, че считано от датата на придобиването му -01.07.2015г. в негова полза е изтекла 5 годишна придобивна давност, тъй като е владял необезпокоявано и несмущавано имота. За да уважи исковете, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е придобил правото на собственост върху спорната част от 234 кв. м., попадаща в поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в землището на [населено място], [община], Софийска област, полигон на м-ст Тонинци, въз основа на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен през 2003г., като се е позовал на заключението на вещото лице, а възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност е приел за неоснователно поради краткия срок на осъществяваното владение. Въззивният съд е отменил решението, като вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС. От фактическа страна въззивният съд е приел, че с констативен нотариален акт №123/1995г., наследниците на Ц. Г. Т. /сред които Г. Ц. Г. и Д. Ц. Г./ са признати на основание влязло в сила решение на ПК – С. за собственици на два имота, единият от които е ливада в м. „Козле“ с площ от 2.153 дка, съставляваща имот №41030 по картата на землището при граници и съседи: кад. №53 населено място, имот №41031 на н-ци на застроено извън регулация, кад. № 277 вътрешна река, имот № 41029 на н-ци на Х. Т. И.. С констативен нотариален акт №160/1989г., Ц. Г. Т. е признат на основание давностно владение за собственик на следния недвижим имот: дворно място, находящо се в землището на [населено място], Софийска област, влизащо в границите на околовръстния полигон на махала „Тончинци“, одобрен с решение №8 от 09.02.1982г. на ИК на ОНС - София, с пространство по скицата от полигона от 1200 кв. м., заедно с построената върху него през 1965 г. за задоволяване на остра жилищна нужда едноетажна къща на 20 кв. м., състояща се от една стая, кухня и антре, при граници по скицата от полигона: от западна и от 2 южна страна – н-ци на Х. Т., от северна страна – път, от източна страна – Г. Г. Т. и в югозападната част опиращо на черен път за достъп до имота. Въз основа на договор за доброволна делба от 16.08.2007г., сключен между Г. Ц. Г. и Д. Ц. Г., Г. Ц. Г. получава в дял поземлен имот с площ от 1200 кв.м., находящ се в [населено място], Софийска област, попадащ в границите на околовръстен строителен полигон на махала „Тончинци“, одобрен с решение № 8 от 09.02.1982г. на ИК на ОНС - София, заедно с построената в имота през 1965г. масивна жилищна сграда, строена върху приземен етаж и етаж, с разгъната застроена площ от 40 кв. м. и заедно с построената в имота през 1965г. масивна второстепенна сграда със застроена площ от 6 кв. м., при граници и съседи на имота: път, Г. Г. Т., път, н-ци на Х. Т.; Д. Ц. Г. да получи в дял поземлен имот № 041030 с площ от 2154 кв. м., находящ се в [населено място], Софийска област, в м. „Козле“, при граници и съседи на имота: имот №000053 – индивид. застр. на мах. „Анковото“, имот №041031 – др. жилищен терен на застроено извън регулация, имот №000277 - вътрешна река на държавата - МОСВ, имот №041029 – ливада на н-ци на Х. Т. И.. С договор за дарение, обективиран в нотариален акт №64/2010г., М. Ц. Г. дарява на П. Арсенов Д. собствените си 2/3 ид. ч. от неурегулиран поземлен имот – ливада, целият с площ от 2154 кв. м., находящ се в [населено място], Софийска област, в м. „Козле“, съставляващ имот №041030 по картата на землището, при граници и съседи на имота: имот №000053 – индивид. застр. на мах. „Анковото“, имот №041031 - др. жилищен терен на застроено извън регулация, имот №000277 - вътрешна река на държавата - МОСВ, имот № 041029 - ливада на н-ци на Х. Т. И., а с договор за дарение, сключен с нотариален акт № 123/2010г. на нотариус при РС – Своге, Г. Ц. Г. дарява на П. Арсенов Д. собствената си 1/3 ид. ч. от същия имот [№] в м. „Козле“. С договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №125/2015г., П. Арсенов Д. продава на ответника К. С. описания по-горе поземлен имот /ливада/ №041030 с площ от 2154 кв. м., находящ се в [населено място], Софийска област, м. „Козле“, при граници и съседи на имота: имот [№] – индивид. застр. на мах. „Анковото“, имот [№] - др. жилищен терен на застроено извън регулация, имот [№] - вътрешна река на държавата - МОСВ, имот [№] - ливада на н-ци на Х. Т. И.. С договор за продажба, описан в нотариален акт №105/2003г. В. К. Г. продава на ищеца Б. поземлен имот с площ от 1200 кв. м., находящ се в [населено място], Софийска област и попадащ в околовръстен строителен полигон на махала „Тончинци“, заедно с построената в имота през 1983г. масивна вилна сграда, строена върху етаж и тавански полуетаж, със застроена площ от 48 кв. м. и с разгъната площ от 96 кв. м., при граници на имота: път - Б. проход - И., Д. Ц., път и В. Д. Г.. При сключването на договора е бил представен нотариален акт №126/1981г., с който В. К. Г. е призната на основание давностно владение и наследство за собственик на следния недвижим имот: дворно вилно място извън регулацията, находящо се в землището на [населено място], Софийска област, м. „Козле“, с пространство от 1200 кв. м., ведно с построената върху него къща на 48 кв. м., при граници: юг – река, север – шосе И. – С., имот на ТКЗС – [населено място] и Ц. Ц.. Въз основа на така описаните писмени доказателства, въззивният съд е приел, че ответникът е придобил поземлен имот /ливада/ № 041030 с площ от 2154 кв. м., находящ се в [населено място], Софийска област, м. „Козле“, при граници: имот № 000053 – индивид. застр. на мах. „Анковото“, имот [№] - др. жилищен терен на застроено извън регулация, имот [№] - вътрешна река на държавата - МОСВ, имот [№] - ливада на н-ци на Х. Т. И.- в границите и площта, в които е бил възстановен на наследниците на Ц. Г. Т.. Посочил е, че правоприемството в правото на собственост се установява от представените нотариален акт №123/1995г., договор за доброволна делба от 16.08.2007г., нотариален акт №64/2010г. и нотариален акт №123/2010г., в които описанието на имота е идентично – местонахождение, площ, съседи, като именно с тези местонахождение площ и граници имотът е нанесен и в КККР на [населено място] /видно от представените по делото скица, издадена от Служба по ГКК – Софийска област, протоколи за трасиране и трасировъчен карнет, скица, издадена от ОС „Земеделие“ - С./, поради което няма основание да се мисли и в посока грешка в КККР. Ищецът от своя страна се легитимира като собственик на поземлен имот с площ от 1200 кв. м., находящ се в [населено място], Софийска област, попадащ в околовръстен строителен полигон на махала „Тончинци“, заедно с построената в имота през 1983 г. масивна вилна сграда, строена върху етаж и тавански полуетаж, със застроена площ от 48 кв. м. и с разгъната площ от 96 кв. м., при граници на имота: път - Б. проход - И., Д. Ц., път и В. Д. Г. въз основа на договор за покупко-продажба от с нотариален акт №105/2003г., a неговата праводателка В. К. Г. се е легитимирала като собственик с нотариален акт №126/1981г., с който е призната на основание давностно владение и наследство за собственик на дворно вилно място извън регулацията, находящо се в землището на [населено място], Софийска област, м. „Козле“, с пространство от 1200 кв. м., ведно с построената върху него къща на 48 кв. м., при граници: юг – река, север – шосе И. – С., имот на ТКЗС – [населено място] и Ц. Ц.. Въззивният съд е посочил, че при така описаната индивидуализация на имота в трите нотариални акта не може да се направи категоричен извод за идентичност, особено между имота така, както е описан в нотариален акт №105/2003г. и този, описан в нотариален акт № 126/1981г. на нотариус при РС – Своге, тъй като няма съвпадане на местонахождението и съседите, а в случай, че се приеме такава идентичност, то е видно, че праводателката на ищеца е призната за собственик по давностно владение и наследство на дворното място през 1981г., а Ц. Г. Т. е признат за собственик на същото дворно място и също на основание давностно владение през 1989г. Посочил е, че доколкото правото на собственост на ищеца върху поземлен имот, находящ се в [населено място], Софийска област, попадащ в околовръстен строителен полигон на махала „Тончинци“, придобито по силата на сключения с нотариален акт № 105/2003г. не е оспорено /вкл. не се навежда като довод конкуренцията на двата констативни нотариални акта/, то този въпрос не следва да се обсъжда, като спорно е само дали процесните 234 кв. м. са част от придобития от ищеца имот по силата на този договор за покупко-продажба. Въззивният съд е счел, че не се установява спорните 234 кв. м., попадащи в имота на ответника според КККР, да са част от придобития от ищеца имот, тъй като съгласно легитимиращия го нотариален акт ищецът е придобил имот, попадащ в околовръстен строителен полигон на махала „Тончинци“ на [населено място], т. е. при това описание на имота цялата негова площ от 1200 кв. м. попада в този околовръстен строителен полигон на махала „Тонцинци“, за която се установява по делото, че няма одобрени КККР, а спорните 234 кв. м., както също се установява по делото, се намират извън околовръстния строителен полигон на махала „Тончинци“, същите попадат в земеделски земи по КВС и КККР и по-конкретно в имота на ответника, придобит от него, както се посочи, в границите и площта, в които правото на собственост е било възстановено по реда на ЗСПЗЗ /границата между околовръстния строителен полигон на махала „Тончинци“ и територията на земеделските земи, за които има одобрени КККР, минава именно по северната граница на придобития от ответника имот, както същата е описана в легитимиращите него и праводателите му актове и скици/. Въззивният съд не е кредитирал изводите на вещото лице, че имотът на ответника се намира „някъде в махалата /Тонченци/, но не там, където е в момента сложен“, тъй като е счел, че те не кореспондират с останалите посочени по-горе доказателства. Според съда вещото лице е обсъждало несъответствие в описанието на имота по нотариалния акт на ответника и описанието на имота по нотариалния акт на Ц. Г. Т., но очевидно – според посочените от вещото лице в о.с.з. площ и описание, той е съпоставял с нотариалния акт от 1989г., с който Ц. Г. Т. е признат за собственик по давностно владение на дворното място в строителния полигон на м. „Тончинци“ /и който съобразно гореизложеното е евентуално относим към имота на ищеца, не и към този на ответника/, а не с нотариалния акт от 1995г., с който на наследниците на Ц. Г. Т. е признато правото на собственост на ливадата в м. „Козле“, възстановено по реда на ЗСПЗЗ /и който е относим към имота на ответника/. За неоснователно е преценено и предявеното при условията на евентуалност придобивно основание по отношение на процесните 234 кв. м. - давностно владение, тъй като не се установява ищецът да е владял явно, необезпокоявано и непрекъснато спорната част в период от 10 години. Въззивният съд е приел, че от свидетелските показания не се установява надлежно ищецът /лично и чрез своите родители/ да е упражнявал фактическа власт и върху спорната част от 234 кв. м., тъй като свидетелите не посочват точните граници, в които имотът е владян. Посочил е, че дори да се приеме, че ищецът е упражнявал фактическа власт и върху спорните 234 кв. м. /като в тази връзка и твърденията на страните не кореспондират/, то владението му е било оспорено неколкократно – от представените две жалби до прокуратурата и издадени във връзка с тях постановления. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да прецени наличието на основания за касационно обжалване на решението, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като наличието на очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол означава неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл. 280, ал.1 ГПК е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Извършвайки преценка на формулираните въпроси, настоящият състав намира, че по първия въпрос отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Касационното обжалване следва да се допусне за преценка наличието на противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС, възприета в Решение №208 от 16.05.2011г. по гр. д. №1814/2009г., Решение №248 от 16.11.2015г. по гр. д. №1271/2015г., Решение №60268 от 15.12.2021г. по гр. д. №1040/2021г., Решение №241 от 23.10.2013г. по описа на ВКС. При допускане на касационното обжалване страната -касатор дължи внасяне на държавна такса по двата иска – с пр. осн. чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС в общ размер на 80 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,