Определение № 60846 от 30.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2757/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. П. и насрещна касационна жалба на А. И. В. против решение № 118 от 13.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 200 по описа за 2020 г. на Бургаския апелативен съд. А. И. П. обжалва решението в частта, с която е отменено решение № 556 от 20.01.2020 г. по гр. д. № 585 по описа за 2019 г. на Бургаския окръжен съд за обявяване относително недействителни спрямо него на покупко-продажба на недвижим имот, обективирана в нотариален акт № .........., том ........, рег. № ................, нотариално дело № ......... от ..............г. на нотариус с рег. № ......... и покупко-продажба, съдържаща се в нотариален акт № .................., том............., нотариално дело № ................ от ................ г. на нотариус рег. № ................, като вместо това е постановено друго решение за отхвърляне на тези искове. А. И. В. обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от нея против А. И. П. искове за прогласяване нищожността на договор за заем от 28.02.2013 г. за сумата от 26 500 евро и за признаване за установено, че ответникът няма право на парично вземане по този договор.

Касаторът А. И. П. твърди, че решението на Бургаския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд в мотивите на решението да обсъди всички доводи на страните, изложени в отправените до него въззивни жалби и да отговори на тези въззивни жалби?

2. Следва ли въззивният съд в мотивите на решението да анализира всички събрани по делото доказателства, като посочи доказателствената им стойност за конкретния правен спор, както и кои от тях кредитира с доверие и кои не?

Касаторът смята, че разрешението на въззивния съд по тези два въпроса противоречи на решения № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО и № 156 от 3.7.2018 г. по гр. д. № 4920/2017 г. на IV ГО на ВКС.

3. С какви доказателства следва да се установява знанието за увреждане у третото лице-приобретател по увреждащата кредитора сделка? Налице е противоречие между обжалваното решение и решение № 61 от 1.3.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на IV ГО на ВКС.

4. Може ли в производството по чл.135 от ЗЗД да се приеме знание за увреждане на кредитор от трето лице-приобретател по възмездна сделка само въз основа на косвени доказателства, като например ниска продажна цена, част от нея да бъде платена директно на длъжника, недоказано владение върху прехвърления имот, възможност за узнаване на задълженията на длъжника при задълбочена персонална справка в имотния регистър при Агенция по вписванията и други? Въпросът е решен в противоречие с решение № 139 от 6.8.2018 г. по гр. д. № 2508/2017 г. на IV ГО на ВКС.

Ответниците по касационната жалба К. К., Д. К., А. В. и К. К. считат, че не са налице основанията за допускане на решението на Бургаския апелативен съд до касационно обжалване в тази част, като оспорват жалбата и по същество.

Касационната жалба на А. И. П. е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

А. И. П. е заявил в исковата молба, че А. И. В. е негов длъжник по договор за паричен заем от 28.02.2013 г. в размер на 26 500 евро. Още в деня на подписване на договора за заем тя е продала единия си апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], ет.4, като за прогласяване недействителността на тази сделка е предявил иск и е висящо друго гражданско дело. На 22.04.2014 г. А. В. е продала и другия си апартамент №4, находящ се в [населено място], ул. „.“ №, ет., на К. К., която е нейна роднина, на цена около 64% от данъчната оценка, а апартаментът е останал необитаем. На свой ред К. К. е продала имота на К. И. К. и Д. Н. К.. Прави впечатление, че част от продажната цена по втората сделка е следвало да бъде заплатена на А. И. В., което е доказателство за симулативността на първата сделка. Ето защо ищецът е поискал от съда да обяви двете покупко-продажби, които го увреждат като кредитор, за недействителни на основание чл.135 от ЗЗД.

Всички ответници са оспорили исковете, а А. В. е предявила насрещни установителни искове за прогласяване нищожността на договора за заем и да бъде прието за установено, че А. И. П. няма право на парично вземане по този договор.

След като е отхвърлил насрещните искове и е счел, че А. И. П. е кредитор на А. В. по договора за заем, съдът е приел също, че купувачите по двата договора за покупко-продажба са знаели за увреждането. За да достигне до този извод се е позовал на близката роднинска връзка между ответницата В. и ответницата К., които са братовчедки. К. К. се е съгласила да стане приобретател с цел да бъде затруднено удовлетворяването на кредиторите. Този проблем е станал явен и за последващите приобретатели К., когато са заварили апартамента с обзавеждането на ответницата В. четири години след първата продажба. Косвените данни за знанието на приобретателите К. според съда се съдържат в нотариалния акт, отразяващ сделката. В него е записано, че сумата от 88 907,50 лв. следва да бъде заплатена по сметка в банка „ДСК“ за погасяване на задълженията на продавача К. К. по договора за жилищен кредит, обезпечен с ипотека върху продавания имот, а остатъкът от продажната цена в размер на 57 092,05 лв. продавачът декларира, че желае да бъде преведена по сметка на А. И. В.. При нормална продажба сметките между А. В. и К. К. би следвало да бъдат уредени още през 2014 г. Изплащането на въпросната сума по сделката между К. К. и ответниците К. по този начин сочи, че и двете сделки са били извършени всъщност от нея последователно с цел да осуети удовлетворяването на кредитора си. Наличието на обзавеждане, което е собственост на А. В. в апартамента, както и извършеното плащане по сметка на А. В., са обективни факти, които водят до извода, че купувачите К. са били запознати с мотивите за извършването на продажбата. Ето защо първоинстанционният съд е прогласил на основание чл.135 от ЗЗД недействителността на двата договора за покупко-продажба по отношение на ищеца.

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че ответницата К. е знаела за увреждането на кредитора, изхождайки от родствената връзка и от поредицата косвени индиции като: драстично занижената цена, продължилото ползване на апартамента от В., независимо от продажбата, изключване от цената на цялостното обзавеждане, което е оставено в жилището, изявлението на ответницата К. пред свидетелката Д. през 2018 г., че продава апартамента на А.. По отношение на втората продажба на ответниците К. обаче, въззивният съд е счел, че такова знание за увреждане на кредитора не може да се приеме за установено в изискуемата от закона пълна степен, макар и чрез косвени доказателства, доколкото преки не са представени. Това е така, защото по делото се установява, че К. не са познавали ответницата К.-контактът е осъществен чрез брокери, а огледите на апартамента са правени от майката на ответника К.. При сключване на сделката цената е заплатена по банков път, като част е преведена по сметката на ответницата В., уговорено е предаване на имота, вписан е срок, уговорена е и обезщетителна неустойка при неизпълнение на декларирани от продавача обстоятелства и права. Поведението на ответниците К. също не сочи за знание за увреждане на кредиторите, те влизат във владение на жилището, декларират го в данъчната служба на [община], сключват потребителски договори за доставка на вода и електричество на свое име. Всичко това представлява в цялост обичайната грижа на добрия стопанин и обосновава извод за тяхната добросъвестност. С тези съображения въззивният съд е приел, че след като не се доказва знание за увреждането у ответниците К., предявеният иск за прогласяване относителната недействителност на двете покупко-продажби по отношение на кредитора трябва да бъде отхвърлен.

От мотивите на решението е видно, че въззивният съд не е изключил, а е възприел напълно тезата, че знанието на третото лице за увреждането на кредитора може да се доказва с помощта на косвени доказателства. Именно въз основа на такива доказателства е счел за установено знанието за увреждане у ответницата К.. Ето защо разрешенията на въззивния съд на третия и четвъртия въпрос на касатора А. П. не противоречат на цитираната практика на ВКС. Дали обаче съвкупността от косвени доказателства доказва по безспорен начин знанието на третото лице е фактически въпрос, който зависи от преценката на съда за всеки конкретен случай.

Оплакването на касатора А. П., което е причината да формулира първите два въпроса, се свежда до това, че не е обсъден доводът в писмената защита на неговия пълномощник пред първоинстанционния съд от 10.01.2020 г. и повторен във въззивната му жалба. Пълномощникът е посочил, че при истинска и обстойна проверка в имотния регистър е видна вписаната искова молба по гражданско дело № 568/2018 г. и К. са имали техническата и правна възможност да разберат за заведените дела срещу В.. Подробно развит този довод означава, че при проверка на собствеността върху апартамента ответниците К. е следвало да проучат какви други имоти е притежавала А. В./предишен, а не настоящ собственик на апартамента/. След като установят, че А. В. е била собственик и на апартамент в [населено място], [улица] го е продала през 2013 г., те са могли да констатират от вписването на исковата молба, че А. В. има задължение за връщане на заем, заради което кредиторът А. П. е завел иск по чл.135 от ЗЗД за прогласяване недействителността на продажбата на другия апартамент на [улица]. Така К. биха могли евентуално да узнаят, че А. В., предишен собственик на апартамента, който купуват от К. К., има кредитор, който могат да увредят, и то ако продажбата на К. К. също има увреждащ характер. Задължение за такава подробна проверка ответниците К. нямат, а и не може да се предположи да са я извършили, тъй като е далеч извън пределите на нормалното изследване на принадлежността на правото на собственост на имота, който ще купуват. Съгласно чл.135, ал.2 от ЗЗД знанието за увреждането при възмездна сделка се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. За другите лица не е предвидено предположение за знание на увреждането, а е в тежест на ищеца да го установи безспорно. Това може да стане и посредством съвкупност от косвени доказателства, от която съвкупност обаче знанието трябва да се установи без всякакво съмнение. Подобна чисто хипотетична възможност за такава проверка, дори в съчетание с останалите данни по делото, не е достатъчна за пълно доказване на знанието на ответниците К., че увреждат ищеца посредством покупко-продажбата. Ето защо допускането на касационно обжалване по първите два въпроса не би променило изхода на спора.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване по жалбата на А. П. не следва да се допуска. В този случай на основание чл.287, ал.4 от ГПК насрещната касационна жалба на А. И. В. следва да бъде оставена без разглеждане.

При този изход на спора А. И. П. дължи на К. И. К. 1 500 лв., на Д. Н. К. 1500 лв. и на К. К. К. 2 000 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение