Определение № 1913 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3438/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Х. Л. против решение № 100 от 18.04.2023 г. по в.гр.д.№ 53 от 2023 г. на Окръжен съд- Монтана, с което е потвърдено решение № 385 от 16.12.2022 г. по гр.д.№ 1819 от 2021 г. на Районен съд- Лом, първи състав в обжалваната му част за уважаване на предявения от П. Е. П. срещу Л. Х. Л. иск по чл.108 ЗС за следния недвижим имот: лозе с площ от 2 225 кв.м., находящо се в [населено място], обл.М., м.Садовете, представляващо поземлен имот с идентификатор ....... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-5 от 26.01.2009 г. на ИД на АГКК, както и иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване на собственика от ползването на имота за периода от 01.10.2020 г. до 01.09.2021 г. в размер на 220 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.09.2021 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се твърди, че решението на Окръжен съд- Монтана е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Как следва да защити правото си на собственост ответникът по предявен иск за собственост, който е владял процесния имот необезпокоявано и непрекъснато общо 33 години, ако не знае, че е имало процедура по ЗСПЗЗ за възстановяването на собствеността върху този имот на други лица, щом първоинстанционният съд е отказал да приеме възражение за давност, направено от негов процесуален представител в първото по делото съдебно заседание, преди приемането на доклада по чл.146 ГПК ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с посочена практика на ВКС: решение № 141 от 05.12.2016 г. по гр.д.№ 1599 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 131 от 17.05.2010 г. по гр.д.№ 1538 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр.д.№ 2254 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 305 от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 674 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. Освен това се твърди, че въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. Задължен ли е първоинстанционният съд да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна и за изясняване на предмета на спора по правилата на чл.143 и чл.145 ГПК, следва ли да посочи на ответника от какви обстоятелства произтичат правата и възраженията ? Докладът по чл.146 ГПК обхваща ли освен изложеното в исковата молба и в отговора, евентуално допълнително уточнени и пояснени от страните и конкретизирани след въпросите и указанията на съда, още и становищата и възраженията на страните ? Длъжен ли е съдът да укаже на всяка от страните за кои факти, твърдения от тях, релевантни за спора и без да са обявени за ненуждаещи се от доказване, не сочи доказателства ? Следва ли съдът, след като изслуша становището на страните във връзка с дадените указания и доклада по делото, при необходимост да коригира и допълни доклада ? Следва ли съдът при напълно изяснен предмет на спора да се произнесе по доказателствените искания на страните, включително и тези, направени след дадените указания ? От кой момент настъпва преклузия за страните да не могат да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, щом не са налице условията на чл.147, ал.1 ГПК ? По тази група въпроси се сочи противоречие на решението със следните решения на ВКС: решение № 385 от 10.05.2010 г. по гр.д.№ 1245 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр.д.№ 304 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 47 от 12.03.2019 г. по гр.д.№ 2322 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 130 от 28.01.2019 по гр.д.№ 3424 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 50029 от 26.04.2023 г. по гр.д.№ 1382 от 2022 г. на ВКС, ГК, II г.о.

В писмен отговор от 13.07.2023 г. ответникът по жалбата П. Е. П. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателят е бил уведомен за обжалваното решение на 05.05.2023 г., а касационната жалба е подадена на 31.05.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, ако са налице някои от предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

По допустимостта на касационното обжалване ВКС приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск за собственост на процесното лозе, въззивният съд е приел, че ищецът П. Е. П. е придобил собствеността върху него с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № ..... от 30.09.2020 г., от Р. Н. Р.. От своя страна Р. Н. Р. е придобил имота с нотариален акт № ..... от 12.07.2007 г. по дарение от майка си С. Й. Р., която видно от нотариален акт № 6 от 29.10.2002 г. го е придобила на основание наследяване и реституция по реда на ЗСПЗЗ с решение № Ф01 от 08.01.2001 г. на ПК- Л..

Относно правата на ответника Л. Х. Л. върху процесния имот е прието, че представеният от него с отговора на исковата молба нотариален акт № ...... от 14.01.1972 г. за придобиване на имота по замяна с ТКЗС от бащата му Х. Л. И., не го легитимира като собственик на този имот, тъй като съгласно чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ тази замяна не е била пречка за възстановяване на правото на собственост на имота по реда на ЗСПЗЗ на бившите собственици на този имот.

За правилно е счетено приетото от първоинстанционния съд, че направеното в първото по делото заседание от пълномощника на ответника евентуално възражение за придобиване на имота по давност, е преклудирано съгласно чл.133 ГПК. Според въззивния съд, това възражение е можело да бъде направено от ответника най-късно с отговора на исковата молба, което той не е сторил.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

1. Първият поставен въпрос /Как следва да защити правото си на собственост ответникът по предявен иск за собственост, който е владял процесния имот необезпокоявано и непрекъснато общо 33 години, ако не знае, че е имало процедура по ЗСПЗЗ за възстановяването на собствеността върху този имот на други лица, щом първоинстанционният съд е отказал да приеме възражение за давност, направено от негов процесуален представител в първото по делото съдебно заседание, преди приемането на доклада по чл.146 ГПК ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос по смисъла на това понятие, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросът не е относим към конкретното дело, доколкото предпоставя фактическа обстановка, различна от установената по делото. Така поставен, въпросът предпоставя, че към датата на подаване на отговора на исковата молба ответникът не е знаел, че правото на собственост върху процесния имот е подлежало на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на други лица, докато по конкретното дело е безспорно установено, че това обстоятелство е било известно на ответника: в отговора на исковата молба, депозиран на 07.10.2021г., се съдържа признание на ответника относно това обстоятелство /на стр.2 от отговора ответникът е посочил, че през м.юли т.г. /2021 г./ е узнал от ищеца, че той искал да купи процесния имот от Р. Р., който е наследник на бивш собственик на земеделска земя в ТКЗС/.

Дори и да се приеме, че касаторът поставя по-общия въпрос дали преклузивният срок за предявяване на възражение за придобивна давност изтича с изтичане на срока за отговор на исковата молба съгласно чл.133 ГПК или с приемането на доклада на съда по чл.146 ГПК, пак не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като по този въпрос няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. В практиката на ВКС /т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 53 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 4041 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 179 от 08.04.2019 г. по гр.д.№ 163 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. и много други/, в съответствие с разпоредбата на чл.133 ГПК се приема, че ответникът следва да заяви възражението си за придобивна давност най-късно с отговора на исковата молба, освен ако пропускът му да стори това се дължи на особени непреодолими обстоятелства, за които той няма вина /например нарушение на съдопроизводствените правила, довели до нарушение на правото му да участва в първоинстанционното производство/. В обжалваното решение съдът се е съобразил с практиката на ВКС: като е взел предвид, че не е доказано да е имало непредвидени обстоятелства, които да са попречили на ответника да заяви възражението си за давност своевременно- с отговора на исковата молба, съдът е приел, че направеното от неговия процесуален представител едва в първото по делото заседание възражение за придобивна давност е преклудирано.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос, тъй като по въпроса има последователна практика на ВКС /посочената по-горе/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

2. Втората група поставени въпроси /Задължен ли е първоинстанционният съд да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна и за изясняване на предмета на спора по правилата на чл.143 и чл.145 ГПК, следва ли да посочи на ответника от какви обстоятелства произтичат правата и възраженията ? Докладът по чл.146 ГПК обхваща ли освен изложеното в исковата молба и в отговора, евентуално допълнително уточнени и пояснени от страните и конкретизирани след въпросите и указанията на съда, още и становищата и възраженията на страните ? Длъжен ли е съдът да укаже на всяка от страните за кои факти, твърдения от тях, релевантни за спора и без да са обявени за ненуждаещи се от доказване, не сочи доказателства ? Следва ли съдът, след като изслуша становището на страните във връзка с дадените указания и доклада по делото, при необходимост да коригира и допълни доклада ? Следва ли съдът при напълно изяснен предмет на спора да се произнесе по доказателствените искания на страните, включително и тези, направени след дадените указания ? От кой момент настъпва преклузия за страните да не могат да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, щом не са налице условията на чл.147, ал.1 ГПК ?/ са свързани с твърдения за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка със задължението му да дава указания на страните и във връзка с доклада по чл.146 ГПК и последиците от тези процесуални нарушения на съда по отношение на предвидените в ГПК преклузивни срокове. Тези въпроси също не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като не са правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросите не са обусловили изводите на съда в обжалваното въззивно решение. В него въззивният съд не се е произнесъл относно това дали първоинстанционнният съд е допуснал процесуални нарушения във връзка със задължението му да дава указания на страните и във връзка с доклада по чл.146 ГПК, а и не е бил длъжен да се произнася по този въпрос, тъй като във въззивната жалба не се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати такива процесуални нарушения от първоинстанционния съд.

Независимо от горното следва да се отбележи, че приетото от въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС, например решение № 259 от 08.06.2012 г. по гр.д.№ 63 от 2012 г. на ВКС, ГК, първо г.о., в която се приема, че ако в отговора на исковата молба са изложени само фактически твърдения за владение на имота, без изрично заявяване на възражение за придобивна давност на този имот, не може да се приеме, че има твърдение, което трябва да бъде конкретизирано по смисъла на чл.145, ал.2 ГПК и след изтичане на срока по чл.133 ГПК.

Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС, ЗСПЗЗ и ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед на всичко гореизложеното касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Монтана не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв., съгласно представения договор № 3 от 04.07.2023 г.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение