Определение № 1450 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 146/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Екарисаж - Варна“ ЕООД с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 985 от 07.10.2025 г. по гр.д.№ 941/ 2025 г., с което е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 1095/ 2024 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на Ц. П. Р. на основание чл.200 ал.1 КТ сумата 120 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на трудова злополука, настъпила на 06.07.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 06.07.2023 г. до окончателното й изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и в допълнение към него жалбоподателят поставя въпросите 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доказателства, съдържащи факти за механизма на настъпване на трудовата злополука и за приноса на работника за настъпването й.“; 2. „Допустимо е ли въззивният съд да формира вътрешното си убеждение по възражението на ответника за наличие на груба небрежност без да е установил механизмът на настъпване на трудовата злополука?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички твърдения, доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства, относими към правния спор?“; 4. „Изключва ли допускането от работодателя на постоянна практика, нарушаваща правилната за безопасност и довела до злополуката, априори основателността на възражението за наличието на груба небрежност или въззивният съд дължи разглеждане на възражението по същество и изследване и съотнасяне на поведението на работника в конкретния случай с дължимата грижа, която и най-небрежният работник би положил?“; 5. „Настъпва ли преклузия за допускане на съдебна експертиза пред въззивния съд когато жалбоподателят не е оспорил изготвеното експертно заключение и не е поискал изготвянето на повторно такова?“; 6. „Относно приложението на критерия за справедливост при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и отчитането на всички конкретни обстоятелства от значение за обема на отговорността?“. Според касатора тези въпроси са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Ц. П. Р. оспорва жалбата. Поддържа, че в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и допълнението към него са релевирани оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, а не основания за допускане на касационно обжалване. Независимо от това взема становище, че по първия, третия и четвъртия въпрос въззивното решение е съобразено с установената от ВКС практика по прилагането на закона. Заявява, че по втория въпрос съдът не се е произнасял и че петият въпрос е разрешен в съответствие с чл.266 ал.3 ГПК и ТР № 1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК. По шестия въпрос поддържа, че в мотивите на решението си въззивният съд е оценил комплексно и в пълен обем релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства и в тази връзка крайният му акт не противоречи на задължителната съдебна практика, включително сочената от касатора. Моли да не се допуска касационно обжалване. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. При произнасянето по доказателствените искания във въззивната жалба съдът отхвърлил искането за назначаване на повторна съдебно медицинска експертиза, като приел, че жалбоподателят не е оспорил първоначалната експертиза и не е поискал изготвянето на повторно такова, затова доказателственото искане било несвоевременно заявено. За да уважи предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел, че страните са били в трудово правоотношение, ищецът е заемал длъжността „машинен оператор, екарисаж, трупна зала“ в „Екарисаж-Варна“ ЕООД. При постъпване на работа той декларирал, че е запознат с комплексната оценка на риска при работа на длъжността и е информиран за рисковите фактори, както и че е запознат с Правилника за вътрешния трудов ред на „Екарисаж Варна“ ЕООД и правилата за здравословни и безопасни условия на труд. Били му проведени начален инструктаж и инструктаж на работното място на 15.05.2023 г. Основните функции и задължения за длъжността на ищеца били да разтоварва, приема и сортира животински отпадъци и конфискати; надробява животински трупове, подготвя и зарежда деструкторите; проверява електрическите двигатели, трансмисиите и елеваторите; спазва утвърдената технология на производството и нанася данните в технологичния дневник; почиства машините и работните места; съблюдава техниката по безопасността, хигиената на труда и противопожарните изисквания и др. На 06.07.2023 г. ищецът претърпял злополука, довела до ампутация на част от дясното стъпало /злополуката била призната за трудова с разпореждане № 5104-03- 191/26.09.2023 г. на ТП на НОИ – Варна/. Към края на работната смяна, около 21:00 - 21:30 часа, технологът разпоредил на свидетеля Х. и на ищеца /който до този момент стоял до пусковото устройство на машината/ да влязат в бункера, за да вадят конфискат и така до пулта, от който се пускал и спирал механизмът, не останал никой. След като влязъл в бункера, ищецът застанал от дясната страна на свидетеля Х. и започнал да прехвърля с гребло конфискат, при което десният му крак попаднал в обхвата на шнека. Свидетелят Х. опитал да го издърпа, но не успял, като шнекът завлякъл ботуша на ищеца и откъснал част от стъпалото му. Междувременно свидетелят успял да спре машината и с помощта на друг работник извадили ищеца от бункера и го изнесли навън. Обадил се на шефовете, които извикали Бърза помощ. Свидетелят съобщава, че това не бил първият подобен инцидент в предприятието, по-рано самият той паднал в бункера, но успял да се предпази от шнека. За този инцидент били уведомени управителят на дружеството и технолозите, но не били предприети никакви мерки. В 22:00 часа на 06.07.2023 г. ищецът бил приет в Спешния център на МБАЛ „Света Анна - Варна“ АД с диагноза „травматична ампутация на други части от стъпалото“ и незабавно бил хоспитализиран в клиника „Ортопедия и травматология“. Болничното му лечение продължило от 06.07.2023 г. до 07.08.2023 г., като на 07.07.2023 г. той претърпял операция, при която била ампутирана част от стъпалото му, а на 21.07.2023 г. била извършена втора оперативна интервенция за почистване на рана. През цялото време на болничния престой на ищеца майка му /свидетелката Е. Л./ останала при него, тъй като той не можел да се обслужва самостоятелно. Съпругата му трябвало да се грижи за най-малкото им дете и не могла да полага грижи за него в болницата. Вследствие на злополуката Ц. Р. получил травматична ампутация на предна и средна част от стъпалото на десен крак. За зарастване на ампутационния чукан били нужни два-три месеца, а понастоящем възстановителният период завършил. Инцидентът довел до пожизнена липса на предна и средна част на стъпалото на десен крак, което представлява осакатяване. Възможно било поставяне на протеза, но процесът по привикване към нея бил сложен и продължителен и можело да не бъде постигнат задоволителен ефект, тъй като специфичното място на ампутацията затруднявало протезирането. Трудовата злополука се отразила негативно и върху психиката на ищеца, след настъпването й той станал затворен, потиснат и тревожен, изпитвал чувство за малоценност. Претърпяното увреждане го направило зависим от близките му и довело до невъзможност да полага грижи за децата и семейството си. Претърпял в първите дни след злополуката остра стресова реакция, а в последващите месеци при него се разгърнала картината на разстройство в адаптацията с протрахирана депресивна симптоматика и симптоми на посттравматичен стрес. Констатираните депресивни симптоми и тревожност при ищеца не били така тежки, както в първите месеци след инцидента, но не били отшумели напълно. Ищецът бил баща на три малолетни деца – Е., [дата на раждане], П., [дата на раждане], и П., [дата на раждане] На 12.12.2024 г. в открито съдебно заседание по НОХД № 2849/ 2024 г. на Варненски окръжен съд било одобрено споразумение, с което С. Г. К. /управител на ответното дружество/ се признал за виновен в това, че на 06.07.2023 г. причинил на Ц. П. Р. тежка телесна повреда поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като не осигурил здравословни и безопасни условия на труд. Ответното дружество предоставило на ищеца сума в общ размер от 19 360 лева във връзка с претърпения инцидент за закупуване на медикаменти, консумативи, изработка на протези, закупуване на климатик и др. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел за безспорно, че увреждането на ищеца и обстоятелството, че то е настъпило през време и във връзка с изпълнение на трудовите задължения на ищеца в ответното дружество. Искът за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди се явявал доказан по своето основание. Спорни били само въпросите за размер на дължимото обезщетение и има ли съпричиняване от страна работника. По първия въпрос съдът отчел възрастта на пострадалия /21 години към момента на злополуката/, фактът, че е родител на три малолетни деца, продължителността и интензитета на болките и страданията му. Съобразил, че за подобряване здравословното му състояние били извършени две оперативни интервенции, съпроводени с физически дискомфорт. Взел предвид периода, през който ищецът не е могъл да се обслужва самостоятелно и това, че инцидентът довел до пожизнено осакатяване - липса на предна и средна част на стъпалото на десен крак, като протезирането не било със сигурен задоволителен ефект. Отчел обстоятелството, че след рехабилитация ищецът би могъл до голяма степен да възстанови функцията на увредения крайник и че при използването на протеза е възможно придвижване без патерици. Взел предвид, че след злополуката ищецът е станал затворен, потиснат и тревожен, изпитвал чувство за малоценност, претърпяното телесно увреждане го направило зависим от близките му и довело до невъзможност да полага грижи за децата и семейството си. Съобразил констатираните депресивни симптоми и тревожност при ищеца, които, макар и не толкова тежки, както в първите месеци след инцидента, не били отшумели напълно. При съвкупното обсъждане на тези обстоятелства съдът намерил, че сумата от 120 000 лева би била справедливо обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди. А възраженията на жалбоподателя за наличие на съпричиняване от страна на работника съдът отхвърлил. Посочил, че от показанията на свидетеля И. Х. се установявало, че технологът на смяна разпоредил на свидетеля и на ищеца да влязат в бункера, за да вадят конфискат, като и че това не бил първият подобен инцидент в предприятието. Независимо, че управителят на дружеството и технолозите били уведомени за предходния инцидент, не били предприети никакви мерки за обезопасяване на мястото. Работниците продължили да влизат в бункера, въпреки съзнанието за нарушаване на правилата за безопасност, по нареждане на технолозите в предприятието, като тази практика продължила дори след процесната злополука. Работодателят допускал постоянна практика, нарушаваща правилата за безопасна работа, в който случай обезщетението на претърпелите злополука работници не подлежало на намаляване. Съдът отхвърлил и възражението, че практиката да се влиза в машината била създадена от технолога, а не от работодателя. Задължението за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труда било за работодателя и той бил длъжен да предприеме мерки /включително и дисциплинарни/ за отстраняването на нарушенията. Когато работодателят не предприемел такива мерки, правилата на грубата небрежност не следвало да се прилагат. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият и третият процесуалноправни въпроси са обуславящи, като се свеждат до едно питане – за задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и при мотивиране на крайния му акт, в частност по дела за обезщетяване на вреди от трудова злополука. Те обаче не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с тази практика. Съобразено е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Въззивното решение не се отклонява от тази практика, затова по първия и третия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Вторият въпрос е необуславящ. Съдът не е формирал вътрешното си убеждение по възражението на ответника за наличие на груба небрежност без да е установил механизма на настъпване на трудовата злополука. Този механизъм е установен от свидетелските показания и съдът подробно е изложил фактическите си констатации в тази насока в мотивите към решението. Необуславящ е и четвъртият въпрос. Съдът не е посочил, че допускането от работодателя на постоянна практика, нарушаваща правилата за безопасност и довела до злополуката, априори изключва основателността на възражението за наличието на груба небрежност. Той е разгледал възражението по същество и е посочил в мотивите си защо поведението на работника в конкретния случай не стои в причинна връзка с увреждането на здравето му. Петият въпрос е обуславящ, но и по него не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Соченото в изложението на касатора решение № 95/ 15.06.2016 г. по гр.д.№ 5592 / 2015 г., ВКС, І г.о. не разрешава този въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното. В решението на ВКС е посочено, че второинстанционното производство по действащия ГПК е уредено като ограничено въззивно обжалване поради съдържащата се в чл.266 ал.1 ГПК забрана за страните да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство, което ограничение не важи при условията на чл.266 ал.3 ГПК. Това тълкуване обаче е неотносимо за процесния казус, в който въззивникът не е твърдял да са налице условията на чл.266 ал.3 ГПК, при което въззивният съд е намерил за приложима разпоредбата на чл.266 ал.1 ГПК. Изводът съответства на установената практика, а не й противоречи. За шестия въпрос важи същото – обуславящ е, но не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд разрешение съответства на практиката на ВКС, а не и противоречи. Съобразено е, че за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането /решение № 50042/ 10.05.2023 г. по т.д.№ 342/ 2022 г., І т.о. и цитираните в него/. Въззивното решение съответства на така установената практика, а не и противоречи, поради което няма основание да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения съдът