Определение № 1805 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3794/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Тина парк“ АД срещу решение № 897/17.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 3112/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 264188/24.06.2021 г. по гр. дело № 16925/2018 г. на Софийския градски съд (СГС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Н. И. К. и С. Г. Б., осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане солидарно на сумата 140 000 лв. (частичен иск от 1 436 544.40 лв.), претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди от допуснати нарушения при изготвяне на оценка на недвижим имот с идентификатор .... с площ 94 989 кв.м. по нотариален акт, а по скица – ... кв.м., и възлагането му на купувача по занижена пазарна цена по изп. дело № 20167890400272 по описа на първата ответница – частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Н. К. с рег. № ...; в тежест на дружеството-касатор са възложени разноски по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на жалбоподателя-ищец по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (и в самата касационна жалба), като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, включително доводите, развити във въззивната жалба, както и всички релевантни факти и доказателства по делото; 2) има ли право въззивният съд да извращава и подменя факти и доказателства по делото и да основе решението си върху подобно извращаване/подмяна, а не върху действителните факти и доказателства по делото; 3) длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички приети по делото експертизи в случаите, в които правилното решаване на делото зависи от тези експертизи; 4) при наличието на приети по делото противоречиви експертизи (включително на особено мнение към тройната експертиза), длъжен ли е въззивният съд да обсъди всяка една от тези противоречиви експертизи и да изложи конкретни и обосновани мотиви защо кредитира някоя от тези експертизи и защо отказва да кредитира друга; 5) към кой момент длъжникът по изпълнителното дело следва да бъде уведомен за изготвената по изпълнителното дело оценка, при действието на новата редакция на чл. 485 от ГПК – преди определянето на началната цена и насрочването и обявяването на публичната продан при тази начална цена или след посочения момент; 6) запознаването от длъжника с изпълнителното дело юридически равнозначно ли е на релевантно узнаване на всички документи от кориците на изпълнителното дело и в частност – на факта, че по делото е изготвена оценка на продаваемия недвижим имот; 7) извънпроцесуалното знание на длъжника по изпълнителното дело за изготвена по делото пазарна оценка (добито чрез извършена от длъжника справка по изпълнителното дело) може ли да замести изискваното от чл. 485, ал. 2 от ГПК надлежно съобщаване на тази оценка от съдебния изпълнител; 8) носи ли съдебният изпълнител отговорност за вреди от продажба на имот на длъжника по цена под пазарната, ако надлежно е разгласил публичната продан по правилата на ГПК, но преди това разгласяване е нарушил задължението си по чл. 485, ал. 2 от ГПК и не е уведомил длъжника за изготвената оценка; 9) само нарушаването на изискванията за надлежно разгласяване на публичната продан по правилата на чл. 487 от ГПК ли може да породи основание за ангажиране на деликтната отговорност на съдебния изпълнител или той може да носи такава отговорност и когато е нарушил други свои задължения и това нарушение стои в причинна връзка с причинените на страните по изпълнителното дело вреди; и 10) надлежното разгласяване на публичната продан достатъчна гаранция ли е и достатъчно основание ли е да се приеме, че постигнатата на публичната продан цена отговаря на пазарната, особено в хипотезата, в която съдебният изпълнител е нарушил чл. 485, ал. 2 от ГПК и не е уведомил длъжника за изготвената по изпълнителното дело оценка. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно: по първите два въпроса – в противоречие с решение № 247/06.01.2020 г. по гр. дело № 540/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 192/29.01.2018 г. по търг. дело № 44/2017 г. на I-во търг. отд., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд. и решение № 88/03.06.2021 г. по гр. дело № 2747/2020 г. на III-то гр. отд.; по третия и четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 224/07.01.2019 г. по гр. дело № 612/2018 г. на III-то гр. отд. и решение № 248/16.11.2015 г. по гр. дело № 1271/2015 г. на III-то гр. отд.; по петия, шестия и седмия въпрос – в противоречие с решение № 111/11.05.2022 г. по гр. дело № 1010/2022 г. на IV-то гр. отд. и решение № 95/02.03.2022 г. по гр. дело № 2410/2021 г. на III-то гр. отд.; и по последните три въпроса – в противоречие с решение № 132/23.07.2020 г. по гр. дело № 3781/2019 г. на IV-то гр. отд. и решение № 43/28.05.2019 г. по гр. дело № 2474/2018 г. на IV-то гр. отд. По отношение на шестия, седмия и осмия въпрос жалбоподателят, при условията на евентуалност, навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага и съображения, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответниците Н. К. и С. Б. в отговорите си на касационната жалба излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

Другата насрещна спрямо касатора страна – третото лице „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД, привлечено за помагач на ответницата Н. К., не е подало отговор на касационната жалба.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

В мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд е посочил, че страните не спорят по фактите по делото, като е приел за установени следните обстоятелства: С протокол от 13.06.2017 г. ответницата ЧСИ К. е назначила по изпълнителното дело ответницата Б. за вещо лице, което да даде заключение за пазарната стойност на процесния имот, като със същия протокол е насрочен опис и оценка на имота за 03.07.2017 г. и 04.07.2017 г. В протокола за опис от 04.07.2017 г. е посочено, че длъжникът е редовно уведомен, но негов представител не е присъствал. На 18.07.2017 г. вещото лице (в.л.) – ответницата Б. е депозирала експертна оценка, според която пазарната стойност на процесния имот е 495 850 лв. С разпореждане от 19.01.2018 г. ответницата ЧСИ К. е насрочила публична продан на имота за периода 18.04.2018 г. - 18.05.2018 г., при начална цена 396 680 лв., като е изготвено обявление, разлепено на местата, посочени в чл. 487, ал. 2 от ГПК, съставен е и протокол по чл. 487, ал. 3 от ГПК. Постъпили са две наддавателни предложения и с протокол от 21.05.2018 г. за купувач на имота е обявен „Ленд“ ЕООД, за сумата 397 001 лв. Постановлението за възлагане на недвижимия имот на купувача е обжалвано от длъжника – дружеството-ищец, но с решение от 19.09.2018 г. на СГС жалбата му е оставена без уважение. Въззивният съд е обсъдил допуснатите и приети в първоинстанционното производство по делото три съдебно-оценителни експертизи, които са дали заключения, както следва: 1) изготвено от в.л. Х. и в.л. Б., които са дали оценка на процесния имот от 3 888 168 лв. при използване на сравнителен метод и 2 500 487 лв. при използване на остатъчния метод; 2) изготвено от в.л. Н. и в.л. П., според които, по метода на пазарните аналози стойността на имота е 509 761 лв., но като се вземат предвид и други фактори, оказващи влияние на пазара, цената е 279 270 лв.; 3) изготвено от в.л. Н., в.л. Д. и в.л. М., според което заключение пазарната стойност на имота е 633 675 лв., изчислена по метода на Н., като в.л. Д. е представила особено мнение, според което пазарната стойност е между 2 435 069 лв. и 3 362 871 лв. при използване на друг метод.

В правните си съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, процесуално допустимо и правилно, поради което и на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите към него. Апелативният съд е изтъкнал, че като инстанция по същество следва да даде отговор на оплакванията във въззивната жалба на ищеца, като е посочил, че в по-голямата си част тя съдържа разбор на изслушаните от първата инстанция съдебно-оценителни експертизи и е изразено възмущение, че СГС не се е съобразил с особеното мнение на в.л. Д. и със заключението на в.л. Х. и в.л. Б., според чието становище справедливата пазарна стойност на продадения на публична продан процесен имот възлиза над 3 млн. лв. В тази връзка във въззивната жалба са изложени оплаквания, че необосновано заключенията не били кредитирани от първата инстанция, като от страна на жалбоподателя също така са обсъждани различните методи и подходи на оценяване на недвижими имоти; наведено е и оплакване, че СГС не изпълнил задължението си да обсъди в пълнота заключенията на вещите лица, респ. кое от тях кредитира, кое – не, и съответно – мотивите за това, както и да уточни кое приема за справедлива пазарна цена на продадения на публична продан процесен имот.

По съществото на правния спор, въззивният съд е приел, че за да се реализира състав на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД, респ. по чл. 74 от ЗЧСИ, следва да са налице кумулативно: противоправно поведение, вреда, вина (тя се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД), причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредата. САС е обсъдил основните твърдения и доводи в исковата молба, като е посочил, че ищецът очертава оценката на имуществената вреда и нейното възникване така: от неполагане на дължимата грижа при изготвяне на оценката по чл. 485 от ГПК от ответницата Б. и от нарушаване на чл. 485, ал. 2-5 от ГПК, във вр. с § 73 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/27.10.2017 г.) от ответницата К. при оценяването и публичната продан на процесния имот, съответно – причинени от продажбата на имота на непазарна цена, срещу която на ищеца не е осигурена възможност да се защити по новата редакция на чл. 485, ал. 2 и 3 от ГПК. Въззивният съд е изтъкнал, че това са твърденията, по които ответниците са се защитавали, и по които в рамките на правилото на чл. 6, ал. 2 от ГПК съдът следва да разреши правния спор. Съдът е обобщил, че ищцовото дружество счита, че процесният имот е продаден на занижена, непазарна цена, както и при нарушена процедура от ответницата-ЧСИ, от което са претърпени имуществени вреди.

Относно исковата претенция по отношение на ответницата в.л. Б. въззивният съд е намерил, че същата не е проявила нито противоправно поведение, нито е причинила вреди на ищцовото дружество, като за този свой решаващ извод е изложил следните съображения: Ответницата Б. е дала експертно мнение за стойността на процесния имот, като е използвала метода на сравнителната стойност (метода на аналога), според който имотът има стойност от 495 850 лв.; мотивирала е оценката с данни, приложени в табличен вид в самата експертиза. САС е приел, че оценяването на различни видове имущества е субективна дейност, зависеща от подхода, използваните методи на оценяване, прилагани от независимия оценител; методът на пазарните аналози предполага реализирани сделки по покупко-продажба на имоти с максимално близки до процесния характеристики. Оценките, дадени от ответницата Б. като вещото лице по изпълнителното дело, както и оценките на вещите лица по експертизите в първоинстанционното производство, ползвали този метод, се основават на офертни цени на подобни имоти, приравнени към оценявания със сравнителни коефициенти. Разликата между двете оценки се дължи на различната стойност на тези коефициенти, но очевидно тази разлика може да бъде твърде голяма – оценки, вариращи от 279 270 лв. по експертизата на в.л. П. и в.л. Н., до над 3 млн. лв. според особеното мнение на в.л. Д.. Това е наложило вещите лица да ползват и други методи на оценка, като метода на остатъчната стойност и метода на Н., които обаче също дават големи разлики в стойността на имота – 2 500 487 лв. при използване на остатъчния метод от първата експертиза и 633 675 лв. по метода на Н. според третата експертиза. Въззивният съд е приел, че очевидното колебание за стойността на процесния имот в становищата на общо седем вещи лица, изслушани по делото, илюстрира много точно именно това – наличието на субективизъм в много голяма степен при изготвяне на мнение за оценка на недвижим имот от който и да е независим оценител. От друга страна САС е посочил, че все пак в становищата на вещите лица Н., П., Н. и М. се съдържат оценки за пазарната стойност на имота, които са сравнително близки със заключението на ответницата Б. по изпълнителното дело, което означава, че последното има опора в оценителските практики.

Наред с това съдът е съобразил и обстоятелството, че възлагането на оценката като част от процедурата по публичната продан в случая се е развило преди 27.10.2017 г., когато е изменена разпоредбата на чл. 485 от ГПК; както към датата на възлагане на оценката, така и към датата на представяне на заключението на ответницата Б. – 18.07.2017 г., разпоредбата на чл. 485 от ГПК е била със старото си съдържание, съгласно което не е било задължително изготвяне на заключение от вещо лице за стойността на продавания на публична продан имот, тъй като тя се е определяла направо от съдебния изпълнител. Въпреки това обаче, ответницата К. е предпочела да възложи на вещо лице да изготви становище за пазарната стойност на процесния имот, което е допустимо. Съдът изтъкнал, че няма никакво съмнение, че до изменението на 27.10.2017 г. на чл. 485 от ГПК, становището на оценителя по изпълнителното дело е само едно мнение – то е можело дори да не се вземе предвид от съдебния изпълнител, който по свое усмотрение и на своя отговорност би могъл да увеличи или намали цената на продавания имот, без да се съобрази със заключението на вещото лице; в тази връзка е посочено, че съдът също не е длъжен да възприеме становището на вещите лица при аналогичното правило на чл. 202 от ГПК в исковия процес. С оглед това въззивният съд е приел, че ответницата Б. е действала в съответствие с разпорежданията на съдебния изпълнител и редакцията на чл. 485 от ГПК към датата на изготвяне на заключението `и, дори и при допускане, че са налице различни мнения за стойността на имота. Посочил е още, че тази ответница е независим оценител, вписана в регистъра на независимите оценители, воден по реда на чл. 15, ал. 1 от ЗНО.

В заключение САС отново е посочил, че не се установява противоправност в поведението на ответницата Б. или неполагане на дължимата грижа при извършване на оценката, тъй като липсва проведено от ищеца доказване за такива факти, включително през призмата на обсъдените три експертизи и писмените доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност. В тази връзка съдът е изтъкнал още, че оценката е основа за определяне на началната цена при публичната продан, тъй като нейният размер трябва да е видимо по-нисък от пазарните очаквания, тъй като не може да се очаква проданта да привлече наддавачи, ако началната цена е неразумно висока; отново е посочено и че има различни начини за оценка на едно имущество, но нито един от тях, нито някаква средна претеглена величина от всички тях, могат да послужат за определянето на реалната пазарна цена.

Относно претенцията срещу ответницата ЧСИ К., въззивният съд е приел, че по същество тя се основава на твърдения за процесуална незаконосъобразност, произтичаща от неспазването на новия процесуален ред за оценяване на продавани на публична продан недвижими имоти, въведен с новелата на чл. 485 от ГПК – ДВ, бр. 86/27.10.2017 г., даваща възможност за оспорване заключението на вещото лице относно пазарната стойност на имота. Посочил е, че съгласно § 73 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/27.10.2017 г.), публичните продажби, обявени до влизане в сила на този закон, се довършват по досегашния ред, като в случаите, когато публичните продажби бъдат обявени за нестанали, новата начална цена се определя по реда на новелата на чл. 485 от ГПК. Съобразил е, че в случая с разпореждането от 19.01.2018 г. на ответницата ЧСИ К. публичната продан е насрочена за периода 18.04.2018 г. – 18.05.2018 г., макар самата продан да е започнала преди 27.10.2017 г. – с описването на имота на 04.07.2017 г., като оценката му е изготвена и предадена през месец юли 2017 г. При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е подкрепил и възприел становището на първата инстанция, че ответницата ЧСИ К. не е действала по предвидения в § 73 от ПЗР на ЗИДГПК, тъй като публичната продан в случая е станала, но е обявена на 19.01.2018 г. – след влизане в сила на изменителния закон. САС е изтъкнал, че законът мълчи, как следва да се процедира в случаите, когато описът и оценката са извършени преди 2017 г., но фактическото разгласяване на проданта и довършването на фактическия `и състав са след тази дата, т.е. – дали следва да се извърши нова оценка или не, за да се даде възможност на длъжника да оспори оценката по реда на чл. 485, ал. 2 от ГПК. Съдът е посочил, че едното възможно виждане е, че след като публичната е започнала с описа и оценката на имота преди 27.10.2017 г., то макар проданта да е довършена след тази дата, разпоредбата на § 73 от ПЗР на ЗИДГПК не се прилага изобщо, тъй като проданта е станала още от първия път. Въззивният съд е приел обаче, че следва да разгледа по-благоприятното за дружеството-ищец (длъжника по изпълнението) тълкуване, а именно, – че в тази хипотеза се прилага новият ред на определяне на началната цена за публичната продан по чл. 485 от ГПК, в контекста на общото правило, че изменението на дадена процесуална норма касае (обхваща) и неприключилите процесуални правоотношения, освен ако законодателят не е предвидил друго, т.е. – че следва да се прилага разпоредбата на § 73 от ПЗР на ЗИДГПК, както това се поддържа в исковата молба и във въззивната жалба. В тази връзка съдът е приел, че най-късният възможен момент, в който длъжникът – ищцовото дружество е могло да узнае за процесната оценка, извършена от ответницата Б., е 08.05.2018 г., когато пълномощникът на дружеството И. Ц. е извършил цялостна справка по изпълнителното дело, и когато е подадена молба чрез изпълнителния директор на дружеството за изчисляване на дължимата сума по изпълнителното дело; приел още, че от този ден нататък дружеството е могло да подаде до ЧСИ искане по чл. 485 от ГПК за нова оценка и оспорване на вече извършената такава от ответницата Б.. Такова искане обаче не е било направено от страна на ищеца, като съдът е посочил, че това право произтича директно от закона, както и че друго би било, ако искане в такъв смисъл е било направено, но е било оставено без уважение от ответницата-ЧСИ.

На следващо въззивният съд е приел, че в конкретния случай формалното нарушение на процесуалните правила не е в причинно-следствена връзка с твърдените от ищеца вреди, ако такива вреди изобщо са налице. В тази връзка съдът се е позовал на определение № 1269/13.11.2013 г. по гр. дело № 4487/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, предвид което е приел следното: Колкото и ниска да е началната цена, ако проданта е надлежно разгласена, това би привлякло участието на повече наддавачи. Нито е възможно да се твърди, нито е възможно да се докаже, че на пазара е съществувала различна възможност от тази, която се е осъществила при извършването на публичната продан в съответствие с процесуалните правила. Извършена ли е такава продан, съдебният изпълнител не причинява и съответно не отговаря за вреди, защото са изпълнени процесуалните гаранции за достигане на възможната най-висока цена според пазарните условия. Въззивният съд е приел, че тази „практика“ на ВКС е актуална и след обсъжданите изменения на ГПК от 2017 г. – противно на изразеното от ищеца във въззивната му жалба. За този свой извод САС е изложил съображения, че идеята на публичната продан е даден имот да се продаде на възможно най-висока цена; следователно – ако тя е много ниска (както се поддържа в исковата молба и във въззивната жалба), то това би привлякло огромен брой кандидат-купувачи, но в конкретния случай това не е така – явили са се едва двама наддавачи, като имотът е възложен на този, който е предложил по-високата цена, без да е имало допълнително наддаване в деня на отваряне на наддавателните предложения. Съдът отново е изтъкнал, че по делото няма спор, че проданта е била надлежно разгласена според изискванията на чл. 487, ал. 2 от ГПК – в канцеларията на ЧСИ, в общината, в районния съд, на самия имот и в интернет, което е установено и с протокола от 17.04.2018 г. за тези действия. Предвид това и в контекста на посоченото определение на ВКС, въззивният съд отново е посочил, че при твърдяната от ищеца „ниска цена“ е следвало да се явят десетки купувачи, което обаче не се е случило.

САС е намерил, че последното сериозно и юридически смислено оплакване във въззивната жалба, релевирано и в исковата молба, е за нарушаване на правилото на чл. 485, ал. 5 от ГПК, – че началната цена при първата публична продан не може да е по-ниска от данъчната оценка на имота, когато такава е определена. Конкретните твърдения на ищеца са, че данъчната оценка на процесния имот е 444 548.50 лв. – по-висока от оценката, дадена от ответницата в.л. Б., и от цената, на която е започнала публичната продан на имота. Въззивният съд е изтъкнал, че следва да обсъди по същество този аргумент, тъй като ако той е основателен, то би била нарушена императивна правна норма и това би довело до носене на гражданска отговорност за вреди. Съдът е намерил обаче за неоснователно и това оплакване, като е изложил следните съображения: С писмо от 17.07.2017 г. ответницата ЧСИ К. е изискала от Столична община, р-н „Витоша“ данъчна оценка и справка за данъчните задължения за процесния имот. Получен е отговор, че данъчна оценка за този имот не може да бъде определена, тъй като придобитият от дружеството-ищец недвижим имот е с площ от общо 190 568 кв.м., деклариран е като цял имот със съществуващите сгради, и не може да бъде определена данъчна оценка само за част от него, каквато се явява процесният имот, който е с по-малка площ. За тези обстоятелства ответницата ЧСИ К. е съставила протокол от 12.07.2017 г., като съдът е приел, че следва да приеме констатацията за вярна, тъй като се касае за официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, а и тази констатация не е опровергана от други данни и доказателства, съществуващи към 12.07.2017 г. Относно представената с исковата молба данъчна оценка от 20.09.2018 г. въззивният съд е приел, че тя очевидно е изготвена въз основа на нова данъчна декларация, подадена от дружеството-ищец в междувремието от започването на публичната продан до възлагането на имота на новия собственик и въвеждането му във владение. Съдът е изтъкнал, че няма данни това да е било известно на ответницата ЧСИ К. към момента на извършване на публичната продан, за да и се вмени във вина неспазване на разпоредбата на чл. 485, ал. 5 от ГПК, в която законодателят изрично е уточнил, че началната цена при първата публична продан не може да е по-ниска от данъчната оценка на имота, когато такава е определена. В случая не е имало отделна данъчна оценка за процесния имот към датата на събиране на данни за тези обстоятелства от ответницата ЧСИ К., предвид което съдът е приел, че не може да се обоснове процесуална незаконосъобразност на действията и поради неспазване на чл. 485, ал. 5 от ГПК.

В обобщение въззивният съд е приел, че не е налице фактическият състав на отговорността по чл. 45 от ЗЗД и чл. 74 от ЗЧСИ, за да отговаря и ответницата ЧСИ К. по предявения иск.

Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение, като съображенията за това са следните:

Съгласно трайно установената съдебна практика, включително посочената от касатора практика на ВКС (решение № 247/06.01.2020 г. по гр. дело № 540/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 192/29.01.2018 г. по търг. дело № 44/2017 г. на I-во търг. отд., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд. и решение № 88/03.06.2021 г. по гр. дело № 2747/2020 г. на III-то гр. отд.), отговорът на първия формулиран в изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос, е положителен: въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. В този смисъл са и имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 2 от тълкувателно решение (TP) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

Също съгласно константната практика на ВКС (обективирана и в посочените от жалбоподателя, решение № 224/07.01.2019 г. по гр. дело № 612/2018 г. на III-то гр. отд. и решение № 248/16.11.2015 г. по гр. дело № 1271/2015 г. на III-то гр. отд.), наред с всички останали относими към правния спор доказателства по делото, въззивният съд следва да обсъди в мотивите към решението си и всички приети експертни заключения, които са от значение за правилното решаване на спора, като при наличие на противоречия в становищата на вещите лица съдът следва мотивирано да обсъди и тях, като изложи обосновани мотиви, дали и защо кредитира някои от тях, а други не.

В случая касаторът свързва горните разрешения на първия, третия и четвъртия от формулираните от него процесуалноправни въпроси, респ. – самите тези въпрос – с касационните си оплаквания, че въззивният съд не бил обсъдил негови „ключови“ доводи във въззивната му жалба относно противоречивите становища на вещите лица по делото за оценката на процесния имот и кое от тези противоречиви становища следвало да бъде възприето. Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение обаче, САС по никакъв начин не се е отклонил от възприетото в практиката на ВКС разрешение на тези въпроси, тъй като подробно е обсъдил и е дал отговор по същество на всички правно-релевантни доводи на жалбоподателя, включително развитите във въззивната му жалба; в тази връзка въззивният е обсъдил и всички относими към правния спор доказателства по делото, включително – всички становища на вещите лица относно оценката на процесния имот, като съдът е изложил и подробни мотиви относно противоречията между тях и тяхното значение за правния спор по делото, съобразявайки се със спецификата на същия, като въз основа на това, предвид мотивираната си преценка и на останалите релевантни факти по делото, е извел и решаващите си правни изводи по спора – по отношение на всяка от двете ответници, които също надлежно е мотивирал, излагайки подробни правни съображения. С оглед това, в случая не е налице наведената от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези три процесуалноправни въпроса (първия, третия и четвъртия в изложението). В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос. Също предвид тези разяснения в задължителната практика на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че вторият въпрос в изложението на касатора не съставлява (процесуално)правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а е формулирано във въпросителна форма касационно оплакване за неправилност (поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост) на правните изводи на въззивния съд, тъй като изхожда изцяло и единствено от субективното виждане/становище на жалбоподателя, че въззивният съд бил „извратил“ и „подменил“ факти и доказателства по делото, а не основал решението си на „действителните“ (също според становището на касатора) факти и доказателства по делото.

Следващите три правни въпроса (петият, шестият и седмият) в изложението са от обуславящо значение за тази част от правните изводи на въззивния съд, в които той е приел, че ответницата ЧСИ К. е допуснала нарушение на разпоредбата на § 73 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/27.10.2017 г.), респ. – на новите разпоредби на чл. 485, ал. 2-4 от ГПК, но от друга страна е приел, че след извършената от пълномощника на ищцовото дружество (длъжник в процесното изпълнително производство) справка по изпълнителното дело, дружеството е могло да узнае за процесната оценка на имота, извършена от ответницата Б., и е могло да оспори тази оценка и да поиска нова такава. Тези правни изводи на въззивния съд обаче, освен че нямат никакво отношение към отговорността на ответницата Б., са без никакво значение и за отхвърлянето на деликтния иск срещу ответницата К., тъй като по-натам в мотивите си САС е приел, че тя е допуснала такова процесуално нарушение, но не са налице останалите два елемента от фактическия състав на отговорността на тази ответница – причинно-следствена връзка между това нейно противоправно поведение и твърдените от ищеца процесни имуществени вреди под формата на пропусната полза. При това положение, каквото и разрешение на тези три правни въпроса (петият, шестият и седмият в изложението) да възприеме настоящата касационна инстанция, то не би могло да промени крайния резултат, постановен по делото, респ. – тези въпроси са без значение за неговия изход и не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл – също задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Следващите два правни въпроса (осмият и деветият) в изложението изрично визират единствено отговорността на съдебния изпълнител (т.е. – на ответницата ЧСИ К., но не и на ответницата в.л. Б.), като формулировката им предпоставя публичната продан да е осъществена на цена „под пазарната“ (осмият въпрос), респ. – да е налице причинна връзка между процесуално незаконосъобразно действие на съдебния изпълнител (различно от нарушение на чл. 487 от ГПК) и причинени на страна по изпълнителното дело вреди (деветият въпрос). Както стана ясно, в мотивите си въззивният съд изрично е отрекъл наличието на причинно-следствена връзка между допуснатото от ответницата К. процесуално нарушение на разпоредбите на чл. 485, ал. 2-4 от ГПК, във вр. с § 73 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/27.10.2017 г.) и твърдените от ищеца процесни имуществени вреди. Въззивният съд не е приел в мотивите си и ищецът да е претърпял такива имуществени вреди – под формата на пропуснати ползи, изразяващи (според твърденията на ищеца) в осъществяване на проданта на цена многократно по-ниска от пазарната; напротив – съображенията на съда са в напълно противоположна насока, а именно – че колкото и ниска да е началната цена, след като в случая публичната продан е била надлежно разгласена съгласно изискванията на чл. 487 от ГПК, и след като са се явили едва двама наддавачи и имотът е възложен на този от тях, който е предложил по-високата цена, то нито е възможно да се твърди, нито е възможно да се докаже, че на пазара е съществувала различна възможност от тази, която се е осъществила при извършването на публичната продан; извършена ли е такава продан, съдебният изпълнител не причинява и съответно не отговаря за вреди, защото са изпълнени процесуалните гаранции за достигане на възможната най-висока цена според пазарните условия. При тези съображения на въззивния съд, и тези два правни въпроса (осмият и деветият в изложението) не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не са обуславящи правните му изводи в обжалваното решение (също т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

С горните си съображения въззивният съд е дал положителен отговор на последния правен въпрос в изложението към касационната жалба, но по отношение на този въпрос не е налице наведения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като не е налице твърдяното противоречие с посочените в тази връзка, решение № 132/23.07.2020 г. по гр. дело № 3781/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 43/28.05.2019 г. по гр. дело № 2474/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Освен че с тези две решения не е даван отговор на такъв правен въпрос, те са постановени по казуси за обезщетения за вреди от незаконосъобразни действия на съдебен изпълнител, които съществено се различават от правния спор по настоящото дело. Първото от тези две решения е постановено по спор за обезщетяване на причинена на ищеца-длъжник имуществена вреда, но под формата на претърпяна от него загуба, изразяваща се в изнасянето и извършването на публична продан на негов несеквестируем имот, върху който съдебният изпълнител изобщо не е имал право да насочва изпълнението, респ. – и да изнася на публична продан, т.е. – този имот изобщо не е следвало да излиза от патримониума на ищеца-длъжник по това дело. Второто решение на ВКС е постановено по спор за обезщетяване на причинена на ищеца-взискател имуществена вреда под формата на пропусната полза, но изразяваща се в лишаването му от възможността да се удовлетвори – да участва и събере вземането си при разпределението на събраната сума от публичната продан на имота, върху който е била наложена възбрана за обезпечаване на това вземане, или да участва в самата публична продан на имота и да иска възлагане на същия. От друга страна, приетото от въззивния съд по настоящото дело е в съотвествие с актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в TP № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както това е прието и в TP № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, предвид което също не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (т. 2 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалните пълномощници на всяка от ответниците, съответно – адв. К. М., представлявал ответницата К., и адв. И. Б.-К., представлявала ответницата Б., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ чрез подаването на отговорите на касационната жалба, като предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвокатите работа съдът определя на всеки от тях възнаграждение в размер от по 8 000 лв. – гравитиращ към минималния размер от 7 687.50 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение