Определение № 304 от 26.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 2347/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“АД против решение № 223 от 10.05.2022 г., пост. по т.д.№ 773/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 260200 от 17.05.2021 г., постановено по т.д. № 93/2020 г. на Старозагорският окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. С. А. против застрахователното дружество иск с правно основание чл. 432 от КЗ за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пътнотранспортно произшествие, предизвикано на 21.03.2019 г. за разликата над сумата от 15 000 лв. до 34 400 лева, касаторът е осъден да му заплати допълнително сумата от 19 400 лева, или общо 34 400 лева, ведно със законната лихва върху нея от 16.12.2019 г., както и върху сумата на обезщетението за имуществени вреди от 120 лв. В жалбата се твърди, че решението е неправилно, защото противоречи на приложимата правна норма на чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и необосновано в частта относно приноса на пострадалия Н. С. А. за съпричиняване на вредоносния резултат. Наведен е довод, че проявленията на посттравматично разстройство и тяхната продължителност не са пряка и непосредствена последица от противоправното, виновно поведение на делинквента, а обективно се дължат на психологическите дадености на увредения, поради което застрахователят не дължи обезщетение за тези усложнения в здравословното му състояние. Поддържа се, че с определяне на обезщетение в размер на 40 000 лева е нарушен критерият за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като въззивният съд не е съобразил, че увреденият е напълно възстановен и същевременно не е изложил мотиви за наличието на обективни предпоставки за възникването и продължителността на изживяното от пострадалия посттравматичното стресово разстройство. Изложено е, че въззивният съд не е формирал изводите си за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства. Наведен е довод за неправилно приложение на чл. 51, ал.2 от ЗЗД при определяне степента на съпричиняване в размер на 15 % от дължимото обезщетение. Изложено е, че към момента на предизвикване на пътнотранспортното произшествие пострадалият е заспал на задната седалка, без поставен предпазен колан, макар автомобилът да е бил фабрично оборудван с такъв, поради което тялото му не е било трайно прикрепено към седалката и всички телесни увреждания са получени при свободното му движение. Наведен е довод, че при поставен колан травмите щяха да бъдат избегнати или незначителни. Поддържа се, че действията на делинквента предхождат тези на пострадалия, но вредоносният резултат е настъпил едновременно, като „в по-голяма степен се дължи на действията на пострадалия, а участието му [в причиняване на вредоносния резултат] е не по-малко от 60 % и в такъв размер съдът е следвало да редуцира обезщетението за неимуществени вреди“. Наведен е довод, че съдът не е обсъдил в цялост, в тяхната логическа последователност и взаимовръзка всички доказателства, относими към направеното възражение и е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.235, ал.2 от ГПК, във връзка с чл.12 от ГПК и на чл.236, ал.2 от ГПК, което нарушение касаторът счита за съществено, тъй като пряко рефлектира върху правните изводи на съда относно приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационен контрол е обоснован със следните въпроси:

1. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно размера на обезщетението за обезвреда спрямо характера на травматичните увреждания от ПТП, длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 от ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално правни норми?

2. Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички възражения и доводи на страните и обосновани мотиви защо съдът счита доводите и възраженията за неоснователни?

Твърди се, че споменатите въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в ППВС № 4/1968 г., както и на негови решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, представляващо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се също, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делото според точния смисъл на законите и ще създаде съдебна практика по прилагането им, което формира общото правно основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В петитума на касационната жалба се твърди и очевидна неправилност на решението.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна като очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния закон (чл. 52 от ЗЗД и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД), при допуснати съществени процесуални нарушения, както и поради необоснованост.

Ответникът по касация Н. С. А. оспорва касационната жалба и обосноваността на сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК, подаден чрез пълномощника му адв. Р. М. от САК, изразява становище, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото са конкретни и изцяло касаят фактите по делото, поради което изискват преценка на ангажираните доказателства, а оттам не отговарят на изискванията за допустимост, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Възразява, че цитираните решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, са неотносими към предмета на делото, а оттам не обосновават допускането на решението до касационно обжалване, доколкото с тях не са разрешени формулираните в изложението въпроси. Изложено е, че при постановяване на съдебния акт апелативният съд правилно е преценил не само характера на телесните увреди при пострадалия, но също и другите обстоятелства, като лечебния и възстановителния период, интензитета на болките, изживения шок от инцидента, претърпените неудобства от личен и битов характер, отражението на произшествието върху психо- емоционалното състояние на пострадалия, както и че настъпилите нарушения на здравословното му състояние са налице и към настоящия момент при промяна на времето и при физическо натоварване. Затова ответникът по касация счита, че определеният с решението размер на обезщетението отговаря на претърпените от него и доказани болки и страдания, поради което го счита за справедлив и съобразен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. По отношение на оплакването за занижен процент на съпричиняването, с позоваване на указанията, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., на ВКС възразява, че формулираните от касатора въпроси не са от естество да обосноват допускането на касационно обжалване, тъй като се отнасят до правилността на обжалваното решение и до обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което са изрично изключени от основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1 от ГПК. С позоваване на определение № 526 от 15.10.2020 г. по т. д. № 372/2020 г., на ВКС, І т.о. се поддържа, че не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, която установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Изложени са и съображения по съществото на касационната жалба с доводи за нейната неоснователност. Направено е искане да не бъде допускано касационно обжалване на решението, евентуално– за оставяне на касационната жалба без уважение по същество и за потвърждаване на обжалваното въззивно решение, както и за присъждане на разноските, направени по водене на делото пред касационната инстанция.

ЗАД „Алианц България“АД, конституирано в производството по делото като трето лице помагач на страната на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“АД изразява становище за основателност на касационната жалба. В писмения отговор, подаден чрез пълномощника му адв. М. К. се поддържа, че установената по делото хиперчувствителност на ищеца, изразена в разстройство на адаптацията с повишено чувство на страх, тревожност, депресивни изживявания и чувство за безпомощност, е особеност на неговата психика, която не може да се обвърже с катастрофата, но е допринесла за обостряне на последиците от нея и доколкото не е пряка последица от вредоносния резултат, не би могла да бъде отчетена като част от факторите, формиращи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се, че въззивната инстанция не е обсъдила оплакванията на жалбоподателя, че приносът на пострадалия към увреждането на собственото му здраве, поради пропуска да постави задължителния предпазен колан, е значителен спрямо настъпилия вредоносен резултат, като въпрос от значение при компенсиране на вредите. Третото лице помагач счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение въз основа на посочените от касатора предпоставки по формулираните в изложението правни въпроси.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, а това е и безспорно между страните, че на 21.03.2019 г., на републикански път- пътен възел „Петрол „Запад“ в състава на околовръстния път на [населено място], при управление на лек автомобил „Опел“, модел „Корса“ с регистрационен [рег.номер на МПС], водачът Ф. С. Р., при включване в движението на ПП 1-6, не е пропуснала движещия се по път с предимство в посока от юг на север лек автомобил марка „Тойота“, модел „Корола Версо“ с рег. [рег.номер на МПС], вследствие на което е настъпил удар между лявата задна част на л.а. „Опел“ с предната дясна част на л.а. „Тойота“. От приетото в първоинстанционно производство заключение на автотехническата експертиза е установено, че с оглед механизма на предизвикването му, виновен за настъпването на процесното пътнотранспортно произшествие е водачът на лекия автомобил „Опел“ Ф. Р., която е починала, вследствие причинените щ травматични увреждания. Не се спори, че към датата на настъпване на произшествието отговорността на водача на лекия автомобил „Опел“ модел „Корса“, с регистрационен № СТ 7609 AH е била застрахована от ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“АД по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен със застрахователна полица с № BG/30/119000304131, с начална дата на покритие 21.01.2019 г. и със срок на валидност до 21.01.2020 г. От заключението на съдебно-медицинската експертиза е установено е, че в резултат на удара, предизвикан при произшествието, ищецът е получил следните травматични увреждания: контузия на главата - кръвонасядане в областта на челото с екскориации; контузия на гръдния кош; на гръбнака в кръсцовия /лумбален/ отдел; мозъчно сътресение без коматозно състояние; счупване на тялото на Th 12 -стабилна фрактура. Тези травматични увреждания са наложили хоспитализация на пострадалия Н. А. през периода от 21.03.2019 г. до 23.03.2019 г. и последващо продължаване на лечението в условията на домашен режим, като оздравителният процес на най-тежката травма - счупване на тялото на Th 12 е продължил през период от 6-8 месеца. От разпитаните в първоинстанционно производство свидетели и от заключението на медицинската експертиза е установено, че травмите на гръдния кош и счупеният прешлен са му причинили по-интензивни болки и обездвижване за срок от три месеца, след което той е започнал да се придвижва с чужда помощ и е носил корсет, като след шестия месец, болките са били разредени и са станали търпими. Същевременно и след този период пострадалият продължава да изпитва епизодични болки при температурни промени, влага, както и в зависимост от положението на тялото. Съгласно заключението на съдебно-психологическата експертиза, пътнотранспортното произшествие се е отразило негативно върху психичното състояние на ищеца, като са установени високи нива на тревожност, депресия, емоционална лабилност и невротизация на личността му. При преглед на пострадалия вещото лице е констатирало, че той не се е върнал към нормалния си начин на живот и липсват данни за възстановяване на неговата психика, доколкото търпи негативни емоционални изживявания в рамките на разстройството на адаптацията, които продължават и към датата на заключението - 1.02.2021 г., макар с намален интензитет. В о.с.з. експертът е дал подробни разяснения за връзката между продължаващата тежка депресия и процесното пътнотранспортно произшествие, както и за психосоматичното разстройство и конкретните му физиологични проявления, като резултат от страховите изживявания. При тези данни, отчитайки споменатите общи и специфични обстоятелства, отразяващи характера и тежестта на претърпените от ищеца А. неимуществени вреди - вида, характера и броя на уврежданията; продължителността и степента на интензивност на претърпените болки, физически, психически, битов и социален дискомфорт; продължителността и сложността на лечението - на оздравителния и на възстановителния период, както и прогнозата за възстановяване и др., съставът на Пловдивския апелативен съд е преценил, че справедливото обезщетение възлиза на 40 000 лева. Приел е за установено, че ищецът е пътувал на задната седалка в автомобила без поставен обезопасителен колан, въпреки че той фабрично е бил оборудван с такъв, в нарушение на изискването на чл. 137а, ал.1 от ЗДвП, с което несъмнено е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат - рязкото сгъване на тялото напред и надясно, вследствие на което е получил описаните травматични увреждания. Произнесъл се е по направеното от застрахователя възражение за намаляване на обезщетението, поради принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и е обосновал становище, че приетият от първоинстанционния съд процент на съпричиняване е завишен. Изложил е съображения, че предвид установените обстоятелства относно допуснатите от водача на л. а. „Опел Корса“ нарушения на правилата за движение, които са основната причина за настъпването на пътнотранспортното произшествие и съпътстващите го вреди за всички участници в него, както и поведението на пострадалия от това произшествие, чието пренебрегване на правилото на чл. 137а, ал.1 от ЗДвП е повлияло единствено върху броя и тежестта на получения от самия него травми, въззивният съд е преценил, че приносът на ищеца за настъпване на вредоносния резултат възлиза на 15 %. Намерил е за неоснователен довода на ответното дружество за превалиращ размер на приноса на пострадалия от 2/3 спрямо крайния вредоносен резултат като е изложил съображения, че той води до неприемливия резултат липсата на обезопасителен колан да е допринесла в значително по-висока степен за настъпването на вредите от действията на водача на л.а. „Опел Корса“, довели до удара между двата автомобила, което противоречи на произтичащите от доказателствата по делото и заключенията на CATE изводи относно механизма на произшествието, съответно - относно броя и тежестта на всички настъпили вследствие на него вреди.

При горните данни, настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Консеквентно, доколкото по допустимостта на касационното обжалване по ал. 1 на чл. 280 от ГПК, съдът се произнася в рамките на формулираните от касатора въпроси, без посочването на които обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от оплакванията на касатора, както и от сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства, а само да го конкретизира, уточни и квалифицира от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Затова липсата на посочен от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, сам т по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, представляващи изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касация първият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани относими доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2, във връзка с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 от ГПК, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми, в частност при довод на въззивника за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно размера на обезщетението за обезвреда спрямо характера на травматичните увреждания. В случая, за да формира извода си относно размера на обезщетението, в съгласие с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди при телесни увреждания, установени в ППВС № 4 от 23.12.1968 г., въззивният съд е съобразил броя и вида на уврежданията, продължителността и интензивността на търпените от пострадалия болки, страдания и физически дискомфорт, вследствие имобилизацията и невъзможността за придвижване, периода на лечение и възстановяване, както и причинените му психически травми, съпроводени със соматични страдания, които не са отзвучали към датата на извършването щ, описани в заключението на психиатричната експертиза. Правилността на извършената от въззивния съд преценка на тези обстоятелства, с оглед размера на присъденото обезщетение не подлежи на инстанционен контрол във фазата на селектиране на касационната жалба.

Горното се отнася и до втория въпрос относно задължението на съда в мотивите на въззивното решение да изложи [съображения] и обсъди всички възражения и доводи на страните и обосновани мотиви защо счита доводите и възраженията за неоснователни, който касаторът счита за относим към произнасянето на въззивния съд по възражението за принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че пострадалият е пътувал без предпазен колан, но по същество е преценил, че доколкото приносът му се състои в бездействие да предприеме предписаните от закона мерки за ограничаване обема на вредите, с оглед механизма на предизвикване на пътнотранспортното произшествие, той не е по-голям от противоправното поведение на виновния водач на лекия автомобил „Опел Корса“, изразяващо се в нарушаване на правилата за движение, което е причината за настъпване на произшествието чрез удар между двата автомобила. Т. е. за да отхвърли възражението на ответника относно претендирания размер на намаляване на обезщетението, поради принос на пострадалия с 2/3, съдът е изложил собствени мотиви, вкл. и такива, свързани с противоречие на твърдения обем на съпричиняване с доказателствата по делото и заключението на автотехническата експертиза относно механизма на произшествието, което сочи негова решаваща, а не контролно-отменителна дейност. За пълнота следва да се посочи, че не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г., на ВКС, IV г. о., Г.К., според което, е допустимо, ако след преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на делинквента, обезщетението да бъде намалено с повече от половината. В случая, в мотивите на решението си въззивният съд не е отрекъл принципно тази възможност, а е определил приноса на пострадалия с оглед конкретните обстоятелства по делото, като е приел, че в случая той не е равен на този на делинквента. Същевременно, формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос по т. 2 не е свързан със съотношението между приноса на пострадалия и вредоносното поведение на делинквента, респ. с възможността за равенство между тях, както е приел първоинстанционният съд, или за превалиране на приноса на увредения спрямо настъпилите вреди, а със задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви по тях, който така формулиран има общ и абстрактен характер и не сочи въпрос, който да е обусловил изхода на спора.

На следващо място, формулираните в изложението въпроси не покриват и специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно обусловилият изхода на спора отговор на формулираните от касатора въпроси да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. Наличието на цитираната от касатора трайна задължителна и казуална практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сам т по себе си изключва приложението на това особено основание за достъп до касация, което според ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС е налице при необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или от осъвременяване на тълкуването щ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, от значение за точното прилагане на закона, или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони, която да допринесе за развитие на правото.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, което като основание за допускане на касационен контрол, необусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, предполага неправилността да е съществена до степен, че да бъде констатирана от съда prima facie - без необходимост от анализ на доказателствата или на изложените от съда съображения за установяване наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилността тя е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, свързана с допуснати от съда нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното му убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти, чиито резултат е прилагането на закона в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен (contra legem) или отменен смисъл. В случая не е налице такава флагрантна форма на неправилност, пряко установима от съдържанието на решението, без съпоставяне на правните изводи на съда и събраните доказателства, относими към тях.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,