Определение № 60409 от 25.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2230/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ЗК”Лев Инс”АД срещу Решение № 867 от 21.04.2020 год. по гр.д.№ 5643/2019 год. на Софийски апелативен съд с което, произнасяйки се по въззивната жалба на застрахователното дружество срещу Решение № 5260 от 11.07.2019 год. по гр.д.№ 2080/2015 год., съдът я е приел за неоснователна. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по касация А. Д. С., чрез процесуалния си представител е представила писмен отговор по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК в който се съдържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационен контрол. Има искане за присъждане на разноски по реда на чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. Становището на настоящия съдебен състав по предпоставките за допускане на факултативния касационен контрол произтича от следното: Дядото на ищцата П. Я. Н. е бил увреден в резултат на ПТП на 16.01.2015 год. Произшествието е настъпило по вина на водача на л.а. „Ауди”. Няма спор, че застраховател по риска гражданска отговорност водача на л.а. „Ауди” е ЗК”Лев Инс”АД. П. Н. (участник в движението в качеството на велосипедист) е получил фрактура на черепа и мозъчен кръвоизлив. Бил е настанен в с опасност за живота в нервно-хирургичното отделение на МБАЛ [населено място]. Няма спор, че пострадалият е бил в клинична кома. Негова единствена родственица е била внучката му А. С.. По реда на чл.337 ал.2 ГПК тя е поискала дядо и да бъде поставен под пълно запрещение, като е направила и особено искане да бъде назначена за временен попечител с оглед на това, че състоянието на Н. не му позволява да се грижи за своите лични и имуществени интереси. С определение № 233/10.02.2015 год. по гр.д.№ 118/2015 год. Русенският окръжен съд е назначил А. С. за временен попечител. В определението е посочил, че в производството за поставяне под запрещение Н. ще следва да участва лично. На 13.02.2015 год. е предявен искът с правно основание чл.226 ал.1 КЗ за сумата 90000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от П. Н. в резултат на ПТП. Исковата молба е депозирана чрез процесуален представител на П. Н., действащ чрез попечителя си А. С.. Производство по поставяне под запрещение на ищеца не е проведено, поради смъртта му на 17.02.2015 год. Единствен негов наследник е останала А. С., която на основание чл.227 ГПК е била конституирана като ищца в процеса. На 11.01.2018 год. Софийски градски съд е прекратил производството по иска, приемайки, че временният попечител не е процесуално легитимиран да го проведе. С влязло в сила Определение № 974/19.03.2019 год. по ч.гр.д.№ 6102/2018 год. 5 с-в на Софийски апелативен съд е приел, че искът е допустим, поради което е отменил прекратителното определение и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Въз основа на събраните по делото доказателства относно търпените от П. Н. неимуществени вреди, съдът е присъдил в полза на А. С. обезщетение в размер на 90000 лв. Счел е за неоснователно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат. Сезиран с въззивната жалба на ЗК”Лев Инс”АД, съставът на САС също е счел, че искът е допустим и временният попечител е легитимиран да го преведе, позовавайки се на постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 353 от 27.02.2019 год. по т.д.№ 620/2018 год. на ІІ т.о. на ВКС. Приел е, че сумата за обезщетяването на вредите е правилно определена, както и че с поведението си П. Н. не е допринесъл за настъпване на вредата по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът сочи основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на въпросите: „1./ Каква е процесуална дееспособност на временния попечител, включително в случаите, при които ограничено запретения не е лишен от процесуална дееспособност за предявяване на искови претенции, касаещи строго лични права на временно поставения под попечителство? Процесуален представител ли е временният попечител на лице, което не е лишено от процесуална дееспособност и допустимо ли е да упълномощава от свое име адвоката-пълномощник за предявяване на искова претенция, с която се предявяват строго лични права на поставения под ограничено запрещение?; 2./ Допустимо ли е такава претенция, с която пред съд се предявяват строго лични права и конкретно - за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили при транспортно произшествие да се предяви от временния попечител с искане на него лично да бъде присъдено обезвреда?; 3./ Приравнява ли се с оглед процесуалната допустимост, съгласието на временния попечител за предявяване на иск от поставения под ограничено запрещение и предявяване на такъв иск лично от временния попечител?” Становището на настоящия съдебен състав е, че приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на посочените въпроси не е налице. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. необходимост от произнасяне на ВКС с цел точното прилагане на закона и развитието на правото има в случаите, когато съдът не се е произнасял по тях със задължителна съдебна практика. Това основание липсва, когато по тези въпроси е налице съдебна практика по т.2 на същото Тълкувателно решение. С постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 353 от 27.02.2019 год. по т.д.№ 620/2018 год. състав на ІІ т.о. на ВКС се е произнесъл включват ли се в правомощията на временния попечител правото да предяви иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ. За да отговори положително на този въпрос, съдебният състав се е мотивирал с това, че при липсата на изрична разпоредба, уреждаща правата и задълженията на лицето, комуто е възложено временното изпълняване на настойнически или попечителски функции, следва да намерят приложение правилата на чл.164 и чл.165 СК. Ако се отрече правото на временния попечител да предяви иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.), това би затруднило постигането на целите по чл.159 ал.1 СК - да бъдат охранени интересите на това лице до назначаването на настойник или попечител. Становището на настоящия съдебен състав съвпада със становището в посоченото решение, поради което прилагането на чл.292 ГПК по отношение на посочените въпроси не се налага. Основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК се въвежда по отношение на въпросите: „1./ Дали обсъждането на отделните критерии въведени като отправна точка за приложението на принципа за справедливост е допустимо да се обосновава с общи оценъчни понятия и разбирания, въз основа на които да се определя съдържанието, вложено в отделните критерии за приложение на чл. 52 ЗЗД?; 2./ При формиране на извода за наличие или за липса на принос на пострадал при транспортен инцидент и за определяне неговото съотношение /процентно изражение/ спрямо деликта, длъжен ли е съдът да определи и да се произнесе за наличие на отделни елементи от поведението на пострадалия, които представляват нарушения на императивни правила за движение, съответно - в какво отношение тези нарушения на правилата за движение са се проявили за осъществяване механизма на транспортния инцидент, въз основа на което да формира извод относно наличие или липса на принос на пострадалия?; 3./ В случаите, при които е установено конкретно поведение на пострадалото лице, което не съответства на предписаното от закона, и с което поведение пострадалия сам се е поставил в риск и е създал реална възможност за настъпване на вредата, то да бъде възприето като ирелевантно с довод за осъществено деликтно поведение, без да е извършен анализ на поведението на пострадалия като участник в движението?”. Позоваването е на ППВС № 4/1968 год.; Решение № 350/17.10.2011 год. по гр.д.№ 1382/2010 год. на ІV г.о. на ВКС; Решение № 106/2012 год. по т.д.№618/2011 год. на І т.о. на ВКС. Настоящият съдебен състав счита, че посочените въпроси не покриват критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК. Отговорът и на трите въпроса е еднозначно положителен, доколкото тези задължения на съда пряко произтичат от закона чл.236 ал.2 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК. Въпросите нямат белезите на правни такива, тъй като под формата на въпроси са въведени твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон при обсъждане на възраженията и доводите на страните, както и на събраните по делото доказателства, вкл. и непълно мотивиране на преценката си за справедлив размер на обезщетението. Дори тези нарушения на САС да биха били налице, това би съставлявало основание по чл.281 т.3 ГПК за касиране на въззивния акт, но не и по чл.280 ал.1 ГПК за допускането му до факултативния касационен контрол С оглед изхода на спора, разноски на ответницата по касация ще следва да бъдат присъдени по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв. Съдебният състав счита, че в съответствие с чл.9 вр.чл. 7 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът ще следва да заплати на адв. Г. Н. сумата 2422.50 лв. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.