Определение № 258 от 07.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 555/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР срещу решение № 474/06.07.2022г. по т.д. № 206/2022г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 261 234/12.08.2021 г. по т.д. № 365/20 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Кар строй“ ЕООД, иск с правно основание чл.92 ЗЗД, вр. с чл.21, ал.1 от договор, сключен между страните на 22.11.2016 г., за заплащане на договорна неустойка в размер на 179 436.72 лв. за пълно неизпълнение на договор, сключен между ищеца и ответника на 22.11.2016 г. и с правно основание чл.55 ЗЗД за връщане от ответника на ищеца на 8 133 броя наръкавни знаци (емблеми) “Охранителна полиция“, евентуално за заплащане на тяхната равностойност в размер на 12 606.15 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Касаторът счита, че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В подадения писмен отговор ответникът по касацията „Кар строй“ ЕООД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на основанията по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Постъпила е и частна касационна жалба от „Кар строй“ ЕООД срещу въззивното решение в частта, с което е потвърдено определение от 13.10.2021г. по т.д. № 365/2020г. на СГС по чл.248 ГПК в частта, с която не е уважена молбата за сумата над 500лв. до 2 296лв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че ищецът е предявил кумулативното обективно съединени искове с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 179 436,72 лв., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба, представляваща неустойка по чл.21, ал.1 от договор от 22.11.2016 г. и иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за връщане на 8 133 броя наръкавни знаци (емблеми) “Охранителна полиция“, евентуално за заплащане на тяхната равностойност в размер на 12 606,15 лв. Счел е, че с разпоредбата на чл.21, ал.1 от процесния договор страните са уговорили неустойка за пълно виновно неизпълнение. Тълкувайки така посочената разпоредба, при условията на чл.20а от ЗЗД, решаващият състав е намерил, че така уговореното обезщетение (неустойка) има компенсаторен характер, т.е. същото е дължимо само при пълното неизпълнение на поетите с договора задължения от страна на изпълнителя. Поради което е и преценявал дали от доказателства по делото се установява пълно неизпълнение на поетите с договора от 22.11.2016 г. задължения. Констатирал е поемане от изпълнителя на задължение да достави текстилните изделия, подробно описани, и изработени съгласно техническите спецификации, посочени в техническото предложение, представляващо приложение №2, неразделна част от договора и с материали, съответстващи на приложените от изпълнителя мостри на основния плат, представени в техническото предложение на офертата му за изпълнение на рамковото споразумение. Счел е, че в отправеното изявление за прекратяване на договора ищецът се е позовал на неотстраними съществени недостатъци, което прави изработените артикули негодни за договорното им предназначение, както и че изпълнителят е изпаднал в забава повече от 15 дни, което дава основание за прекратяването на договора без предизвестие. Констатирал е, че задълженията на изпълнителя по процесния договор са били разписани в техническото предложение (общи и специални задължения по отделните артикули) в общ вид и чрез посочване материала, изпълнението на шевовете, тегло на материала и размер на бието и яките, с допустимосто отклонение за тегло на материала, като в техническите спесификации възложителят е определил още 11 критерия за качествено изпълнение на поръчката. С оглед на това и във връзка с твърдението за лошо изпълнение, приравнено на пълно такова, преценките какво конкретно включва като съдържание всеки от дължимите резултати и от там, дали е налице точно изпълнение от страна на изпълнителя, както и ако има отклонение от дължимото, то води ли до неполезност на изработеното за кредитора, САС е счел, че следва да се извърши съгласно чл. 20, чл. 63, чл. 261, ал. 1 ЗЗД и чл. 302 ТЗ. От значение според съда е било да се установи конкретният обхват на дължимото по всяко едно задължение на изпълнителя на база на целта, която следва да се постигне, чрез изпълнението на отделното задължение при полагане на грижата на добрия търговец (търговец със средни знания и опит в съответната област). САС е коментирал заключението на съдебно-техническа експертиза и представени писмени доказателства, че установените несъответствия се отнасят до частична група от показатели, 4 от общо 15, което прави 27% от показателите на общото количество. Посочил е, че те се отнасят до намалена износоустойчивост на облеклата, което се изразява по следния начин: артикул №1, представляващ фланелка с дълъг ръкав, износоустойчивост - 96%; артикул №6, фланелка с къс ръкав, износоустойчивост - 95% и артикул №11, тениска с къс ръкав, износоустойчивост - 93%. Възприел е изводите на вещото лице, че с оглед на подробно описаните критерии за сравняване прави изводи, че доставените по обществена поръчка фланелки с дълъг ръкав, тениска с къс ръкав и летни трикотажни блузи с къс ръкав са годни за употреба като униформено облекло на МВР; установените несъответствия са несъществени недостатъци, не създават риск от нанасяне на вреда при носене и са свързани с намалена износоустойчивост на облеклата. Намалената износоустойчивост предполага намалено потребителско ползване на облеклата и ускорена необходимост от доставка на нови облекла за нуждите на възложителя. С оглед на това заключение решаващият състав е намерил, че не е налице лошо изпълнение, приравнено на пълно неизпълнение, при което няма обект на приемане и не следва да се ангажира отговорността на изпълнителя за заплащането на компенсаторната неустойка, уговорена между страните в разпоредбата на чл.21, ал.1 от договора. САС е приел, че възраженията на касатора за липса на безпристрастност и непрофесионализъм на вещото лице, не следва да се обсъждат, с оглед липсата на ангажирани доказателства в тази насока. Посочил е, че релевираните доводи за неправилна преценка се основават на твърдения на страната като „много е опасно да се носят изделия със занижени стойности на пот, тъй като потта се екстрахира в кожата на служителя и предполага възникването на кожни реакции и обриви, което прави изделията негодни за използване и носене от служителите на МВР“. САС е счел, че преценката на качеството на изработеното е извършена от вещото лице при позоваване не само на предвидените технически споразумения и спецификации, но и на утвърдените стандарти за работно облекло. По отношение на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД САС е намерил, че предвид диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, страните по договора биха могли да уговорят и други условия за развалянето му. Тълкуването на уговорката между страните по договора, при условията на чл.20а от ЗЗД, е дало основание на САС да приеме, че макар и да са използвали термина „прекратяване“, действителната воля на страните е създаването на отделна разпоредба, даваща основание за разваляне на сключеният договор при виновно неизпълнение на поето от изпълнителя задължение, което е продължило повече от 15 дни, правещо изпълнението безполезно. По съществото си това е разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД поради безполезност на изпълнението, настъпила в резултат на забава на длъжника. В тази хипотеза в тежест на кредитора е било да установи по безспорен начин отпадането на интереса от изпълнението, настъпило именно в резултат на забавата на длъжника. Въззивната инстанция е счела, че продължителността на забавата сама по себе си не е достатъчно основание, за да се приеме, че за кредитора изпълнението е станало безполезно, а отпадането на интереса му в резултат на забавата следва да бъде обосновано и доказано. САС е съобразил, че в конкретния случай ищецът не сочи други основания извън твърденията, че изработените стоки не отговарят на уговореното, поради което твърди, че е налице пълно неизпълнение. От друга страна липсва спор, че е налице забава в изпълнението, продължила 15 дни, но тази забава само по себе си не би могла според съда да обоснове отпадането на кредиторовия интерес. Изложил е съображения, че артикулите е следвало да бъдат доставени/предадени до 24.01.2017 г., а същите са предадени на възложителя на 27.02.2017 г., на 28.02.2017 г. и на 02.03.2017 г., т.е. преди настъпването на летния сезон. С оглед на предмета на договора, както и от поетото задължение от ответника да изработи фланелка с дълъг ръкав, фланелка с къс ръкав и тениска с къс ръкав, които са част от униформеното облекло, носено през лятото от служителите на МВР, решаващият състав е намерил, че интересът на кредитора от приемането на изпълнението не е отпаднал. Липсата на такъв интерес от приемане на изпълнението, даваща основание за преустановяване на договорната връзка е обосновала извод на въззивната инстанция, че ищецът е упражнил правата си законосъобразно. С оглед на изложеното и предвид липсата на елемент от фактическия състав на предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД (наличието на отпаднало основание), са били споделени крайните изводи на първоинстанционния съд относно неоснователност на така предявения иск. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Може ли съдът да постанови решение, в което не се зачитат постигнатите между страните уговорки в договора?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на всички заявени във въззивната жалба оплаквания, да посочи възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите и правните си изводи?; 3/Длъжен ли е въззивният съд да назначи повторна експертиза, когато във въззивната жалба са оспорени фактическите изводи на първоинстанционния съд и е въведено в тази връзка оплакване за допуснато от последния на процесуално нарушение с оглед изясняване на даден фактически въпрос от значение за решаване на спора? По всички въпроси касаторът се позовава на допълнително основаниие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради твърдяно противоречие: с практиката на ВКС, обективирана в решение № 79/25.07.2013 г. по гр.д. № 538/2012 г. на ВКС,, решение № 28/01.03.2017г. по гр.д. № 60094/2016г. на ВКС, IV г.о. – по първи въпрос; със задължителната практика на ВКС – т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 118/04.06.2021г. по гр.д. № 3177/2020г. на ВКС, III г.о., решение № 63/28.06.2019г. по гр.д. № 2296/2018г. на ВКС,II г.о. и др. - по втори въпрос; с практиката на ВКС, обективирана в решение № 225/13.1.22019г. по гр.д. № 1566/2019г. на ВКС,III г.о., решение № 22/08.04.2020г. по гр.д. № 1697/2019г. на ВКС, III г.о., решение № 225/13.12.2019г. по гр.д. № 1566/2019г. на ВКС, III г.о. и др. – по трети въпрос. Позовава се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените правни въпроси, настоящият състав на ВКС намира следното: Първият правен въпрос не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно разясненията в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касационните основания по чл.281, т.3 ГПК имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение и поради това подлежат на проверка в производството по чл.290 ГПК. Същите не са тъждествени с основанията по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. В рамките на производството по селектиране на касационната жалба по чл.288 ГПК касационната инстанция не извършва проверка за правилността на обжалваното решение. Зачитането или незачитането на постигнатите от страните уговорки може да бъде установено само след проверка на касационната жалба по същество, с оглед конкретните оплаквания по нея, която дейност е изключена от правомощията на касационната инстанция във фазата по чл.288 ГПК. По отношение на втория правен въпрос е налице формирана трайна практика на ВКС, цитирана и от касатора, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, ал.2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от същата с произнасянето си по въззивното решение. Разгледан в контекста на оплакванията в касационната жалба този въпрос е обусловил произнасянето на САС. В мотивите на съдебния акт са изложени съображенията на съда по отношение кредитирането на заключението на вещото лице по СТЕ – работило е въз основа на протоколите от двете лаборатории; извършило е самостоятелно изпитване в лабораторията на МО; приложимият стандарт е бил изведен по подразбиране от групата от облекла за ежедневна употреба, общи изисквания по БДС към защитно облекло, при изпълнение на служебните задължения на служителите на МВР, без към тях да са били упоменати в договора специални защитни функции. САС е посочил, че вещото лице е съобразило изпитванията на показателите за устойчивост на обагрянията под въздействие на външни фактори. Коментирал е и резултатите от изпитванията по отношение на здравината на скрепителните шевове и здравината на плата при пробиване с остър предмет. Констатирал е, че критериите за сравняване са били подробно описани. Поради което и е възприел крайните изводи на вещото лице, че установените несъответствия се отнасят до намалена износоустойчивост на облеклата, но предвид процента на отклонение се касае до годно за употреба униформено облекло, което не приравнява това некачественото изпълнение на пълно неизпълнение. Изложени са били и съображения защо не се допуска назначаването на повторна експертиза. По третия правен въпрос е налице задължителна съдебна практика на ВКС. Съгласно разясненията в т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт. Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. Следователно назначаването на повторна или тройна експертиза не е обусловено само от оспорване във въззивната жалба на заключението на вещото лице, депозирано пред първоинстанционния съд и кредитирането му от последния. Нова експертиза следва да се допусне, ако заключението на вещото лице е непълно, неясно и необосновано, и когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, като преценката на тези предпоставки принадлежи на въззивния съд. В случая доводите във въззивната жалба не са били за изясняване на релевантни за спора факти, а представляват оспорване на крайните изводи за приложение на правилото по чл.265, ал.2 ЗЗД, предвид поддържаната от касатора теза, че и най-малкото отклонение в качествено отношение /което лошо изпълнение е било констатирано и съобразено от САС/, предвид предназначението на възложената работа, представлява пълно неизпълнение. Не е налице и сочената хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е допълвал уговорката на страните по чл.28, ал.1 от договора, а се е произнесъл съобразно заявеното в исковата молба основание за възникване на претендираното вземане – чл.21, ал.1 от договора, предвиждащ неустойка при пълно виновно неизпълнение на обществената поръчка от страна на изпълнителя, обосновано от самия касатор с недостатъци в качествено отношение на доставените изделия. Останалите доводи относно необсъждане на въпроса за прекратяването на рамковото споразумение, забраната по ЗОП за внасяне на изменение в договора, тълкуването на договорни клаузи относно специфичните характеристики на възложената работа и изводите на вещото лице, поставят проблеми, свързани с конкретни оплаквания по правилността на въззивното решение и не отговарят на обхвата на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване. В полза на ответникът по касационната жалба се дължи съобразно фазата на развитие на касационното производство и обема на възложена защита сумата от 12 210 лв., на осн. чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По частната касационна жалба на „Кар строй“ЕООД: Същата е подадена на осн. чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Нормата на чл.274, ал.3 ГПК изрично препраща към чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Следователно производството по частна касационна жалба преминава през две фази, по аналогия с производството по касационна жалба, като проверката за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1 и 2 ГПК има отношение към фазата по допускане на касационно обжалване. Ето защо по отношение на производството по чл.274, ал.3 ГПК се прилагат правилата на чл. 284 - 286 ГПК. Частният касатор следва да представи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, на осн. чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Наличието на посочените предпоставки се проверява във фазата по селектиране на частната касационна жалба и ако се установи тяхното наличие и бъде допуснато касационно обжалване ВКС ще може да се произнесе по същество на частната жалба. В случая не са поставени изрично формулирани въпроси, отговарящи на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касатора, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения правен въпрос. Посочването на приложима процесуалноправна норма не представлява поставяне на процесуалноправен въпрос по нейното приложение. Не е налице и сочената хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, защото преценката за фактическа и правна сложност на конкретния спор не може да се извърши само въз основа на изложеното в мотивите на обжалвания акт, а предполага проверка на книжата по делото. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд