Определение № 2956 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4335/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадени от името на Л. Б., Р. Б. и Ц. Б. чрез адв.Т. Ж. две касационни жалби с вх.№ 2003 от 10.01.2023 г. и вх.№ 19442 от 28.02.2023 г. срещу решение № 3155 от 10.11.2022 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 9907/2021 г. по описа на същия съд, в частите, с които е обезсилено решение № 20265436/01.12.2020 г. по гр.д. № 29959/2017 г. по описа на СРС за отхвърляне на предявените от Л. Г. Б., Р. Т. Б. и Ц. Н. Б. против Д. С. К., Р. С. К. и В. Р. Н. положителни установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК за признаване право на собственост върху 1/2 идеална част от имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район П., УПИ ***, кв.*** по плана на [населено място] с площ от 768 кв.м. и прекратяване на производството по тези искове като недопустими; първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е отхвърлен насрещен инцидентен установителен иск с правно основание чл. 574 ГПК за обявяване на нищожност на нотариално действие – Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 52 от 13.08.2008 г., том V, рег. № 3034, дело № 798 от 2008 г., с който В. Н. е продала на Д. К. по време на брака й с Р. К. 1/2 идеални части от поземления имот и жилищната сграда, построена в него; както и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено. Касаторите считат за неправилен извода на въззивния съд, че решението по чл.33, ал.2 ЗС е обезсилено по право и те не притежават части от процесната сграда. Оспорват извода за недопустимост на установителния иск за 1/2 идеална част от поземления имот, както и на иска за нищожност на нотариално действие. Искат отмяна на решението в посочените части и отхвърляне на претенцията на ищците Д. К. и Р. К. по чл.108 ЗС, както и иска на В. Н. по чл.75 ЗС; респективно уважаване на предявените от касаторите искове. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд: Допустим ли е иск с правно основание чл.124 ГПК на ответниците по ревандикационен иск, които претендират придобиване на права по реда на чл.33, ал.2 ЗС и са заплатили стойността на частите на ищците по ревандикационния иск? Въпросът е поставен във връзка с оплакването, че въззивният съд е преценил неправилно правния интерес на касаторите да предявят положителен и отрицателен установителни искове в защита срещу ревандикационния иск срещу тях. Вторият формулиран въпрос е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК: Как и в какъв обхват следва да се въведат ищците в имота предвид насрещно претендираните самостоятелни права на ищците и ответниците. Поради липсата на индивидуализация на правата на ищците и ответниците, касаторите се позовават и на очевидна неправилност на въззивното решение. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация изразяват чрез адв.М. К. становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от Д. К., Р. К. и В. Н. ревандикационни искове срещу Л. Б., Ц. Б. и Р. Б. за предаване владението на следния имот, собственост на първите двама ищци, върху който третата ищца е запазила право на ползване: двуетажна жилищна сграда в [населено място], [населено място] с идентификатор ***, заедно с 1/2 идеална част от дворното място, в което е построена, представляващо поземлен имот с идентификатор ***. По предявени от ответниците насрещни искове в предмета на делото е включено и установяване правото на собственост на ответниците върху същия поземлен имот (положителен установителен иск) и установяване, че ищците не притежават право на собственост върху сградата (отрицателен установителен иск). С определение от 04.09.2019 г. по гр.д. № 29959/2017 г. на СРС производството по предявения от ответниците насрещен иск за установяване нищожност на нотариално действие – нотариален акт № 52 от 13.08.2008 г., удостоверяващ договор за продажба на недвижим имот, сключен между ищците, е прекратено като образувано по недопустим иск. Определението е влязло в сила като необжалвано. За да потвърди в допустимата му част първоинстанционното решение, с което ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на процесния имот – жилищна сграда и 1/2 идеална част от дворно място, собственост на Д. К. и Р. К., за който В. Н. притежава вещно право на ползване, и да отхвърли установителните искове, предявени от ответниците, въззивният съд установил, че В. Н. е била собственик на процесната жилищна сграда и на 1/2 идеална част от дворното място, в което тя е построена. Правото на собственост върху частта от дворното място е придобито по наследство от Р. Б. и Ж. Б., които са праводатели на ищците и ответниците. Съдът е приел, че процесната сграда е построена от В. Б. по отстъпено по реда на чл.56, ал.2 ЗТСУ отм. право на строеж, учредено с нотариално заверено заявление от Р. Б. и със съгласието на Ж. Б., изразено в нотариално заверена декларация. Съдът съобразил приложимостта на нормата на чл.13, ал.3 СК от 1968 г., отм. и достигнал до извод, че разпореждането в полза на В. Б. с правото на строеж за процесната жилищна сграда е извършено валидно и след построяването й В. Б. е придобила право на собственост върху същата. Съдът е обсъдил съдебното решение, с което е допуснато изкупуване от касаторите Р. Б. и Л. Б. на Ѕ идеална част от жилищната сграда и 1/2 идеална част от дворното място по реда на чл.33, ал.2 ЗС и е констатирал, че същото е обезсилено по право поради неплащането на цената в едномесечен срок от влизане на решението. Добавил е, че с влязло в сила решение предявеният от касаторите иск за делба на процесната жилищна сграда е отхвърлен, тъй като те не притежават права върху този имот. В частите, с които е отхвърлен насрещният установителен иск на ответниците, сега касатори, за правото на собственост върху Ѕ идеална част от дворното място и е отвърлен искът за нищожност на нотариално действие, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение. Приел е, че при липса на правен интерес от установителния иск той е бил недопустим, както и че по иска за нищожност съдът се е произнесъл, след като в тази част производството е било прекратено с влязло в сила определение. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Формулираният въпрос за допустимостта на установителен иск за собственост, предявен от ответниците по ревандикационен иск за същия имот, основан на упражнено право на изкупуване на съсобствен имот по реда на чл.33, ал.2 ЗС, не е разрешен от въззивния съд. Съдът е приел, че правото на изкупуване не е било упражнено в предвидения от закона срок и съдебното решение, по силата на което то е възникнало, е било обезсилено по право. Недопустимостта на установитнелния иск е приета поради липса на спор, респективно липса на правен интерес от установяване правото на собственост на ответниците за 1/2 идеална част от дворното място, а не защото е недопустим насрещен иск за право на собственост, предявен в защита срещу ревандикационен иск за същия имот. Въпросът за обхвата на въвод в имота също не е обуславящ изводите на въззивния съд и не може да обоснове допускане на решението до касация. Ако въпросът касае начина на изпълнение на постановеното решение, по този въпрос е налице стабилна съдебна практика, че е допустим въвод във владение за идеална част от недвижим имот. С решение № 1357 от 24.XI.1972 г. по гр. д. № 952/72 г. на ВС, III г. о. е прието, че въвод във владение на надлежно легитимирания съсобственик е законосъобразен и допустим. Това разрешение се прилага константно в практиката и не налага тълкуване или промяна. В мотивите на ТР № 3/2020 на ОСГК на ВКС е прието, че принудителното изпълнение на съдебното решение, с което е уважен ревандикационен иск между съсобственици, става чрез съставяне на протокол от съдебния изпълнител за въвод във владение на съответната идеална част, като се осигурява достъп на съсобственика до имота. Ето защо поставеният въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидна неправилност. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение