Определение № 58 от 26.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3492/2016 г.

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от А. С. В. и Ж. Г. Д., и двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. Б. Б. от АК-В., против въззивно решение № 46 от 29.03.2016 г., постановено по в.гр.д. № 22/2016 г. на Варненския апелативен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 1831 от 05.11.2015 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 2888/2014 г., са отхвърлени като погасени по давност, предявените от касаторите срещу П. Г. Т., Ж. И. Н., К. С. В., всички от [населено място] и [фирма] [населено място], искове с правно основание чл. 45 и чл. 49, вр. чл. 53 ЗЗД, за солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумата от 300 000 лв., представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди, вследствие смъртта на дъщеря им Г. А. В., както и сумата от 236 098,06 лв., представляваща лихва за забава, за периода от 02.01.2008 г. до 09.12.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда 10.12.2014 г. - до окончателното плащане на задължението. Твърди се неправилност на въззивното решение по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, от значение за изхода на делото, с твърдението, че част от тях са решени в противоречие с практиката на ВКС, а за друга част, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси, за които твърдят, че са обусловили изхода на спора и разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото са: кои са критериите и как се определя началният момент, от който започва да тече давността за търсене на гражданска отговорност на деликвента, когато същият е неизвестен и следва ли при преценка за тези обстоятелства съдът да се ръководи от конкретно установените за всеки отделен случай обстоятелства; дали началния срок за ангажиране гаранционно-опезпечителната отговорност на възложителя на деликвента винаги съвпада с повдигане на обвинение срещу него, или също следва да бъде определена съобразно конкретните обстоятелства по делото за реалния момент, от който на пострадалите е могло да станат известни тези обстоятелства; относно задължението на съда при прилагане на института на погасителната давност да се съобрази освен с изискванията на действащото българско законодателство, така и с изискването на чл. 13 и чл. 6 Е., което предвижда, че предоставеното по вътрешното право средство за защита следва да бъде ефективно не само по закон, но и на практика и да не бъде компроментирано, особено в смисъл, че упражняването му трябва да не бъде неоправдано възпрепятствано от действията или бездействията на органите на държавата; относно приложението на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД/спиране и прекъсване на давността/ при хипотезата на първоначално приет за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск, производството по който впоследствие е било прекратено; както и относно задължението на съда по чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и за изложи мотиви за това. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.02.2013 г. по тълк.д. № 2/2012 г. на ВКС, ОСНК, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 433 от 20.11.2012 г. на ВКС по н.д. № 1370/2012 г., решение № 22 от 19.02.2015 г. на ВКС по н.д. № 1752/2014 г., решение № 220 от 03.08.2015 г. на ВКС по н.д. № 577/2015 г. решение № 216 от 12.04.2012 г. на ВКС по н.д. № 507/2012 г. І т.о., решение № 216 от 04.01.2011 г. на ВКС по т.д. № 87/2010 г., ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение № 422 от 18.07.1997 г. на ВКС по гр.д. № 250/1997 г., V членен състав, постановено по стария процесуален ред. Ответникът по касационната жалба К. С. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Р. М. от АК-В. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба П. Г. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. С. от АК-В. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. Г. Д., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Ж. И. Н. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. П. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Третите лица помагачи ЗК [фирма] [населено място] и ЗАД [фирма] [населено място], не изразяват становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, за сумата от общо 300 000 лв.(по 150 000 лв. на всеки един от ищците), представляваща обезщетение за болките и страданията - неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им Г. В., починала на 02.01.2008 г., за причиняването на които първите трима ответници са осъдени с влязла в сила присъда, както и за присъждане на законните лихви от датата на увреждането 02.01.2008 г., изчислени до датата на подаване на исковата молба 09.12.2014 г., в размер на 236 098,06 лв. и законните лихви до окончателното изплащане на обезщетението, съдът е приел, във връзка с направите възражения от ответниците, че тези искове са погасени по давност като предявени след изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110, вр. с чл. 114, ал. 3 ЗЗД и ги е отхвърлил. Съдът е приел за установено, че в резултат на трагичен инцидент на 02.01.2008 г. - срутила се върху дъщерята на ищците Г. В., 22 годишна студентка, част от козирката на сграда в [населено място], тя починала, като тялото й било открито едва на 04.01.2008 г. при разчистването на отломките от срутването. За причиняването на смъртта на Г. В., с влязла в сила на 14.10.2014 г. присъда № 2/05.12.2013г. по ВНОХД № 104/2013 г. по описа на В., съдът признал за виновни и осъдил на основание чл. 123, ал.1 от НК ответниците П. Г. Т., Ж. И. Н., К. С. В.. Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В случая, съдът е приел, че с присъдата на наказателния съд е установено, че осъдените - първите трима ответници по делото са причинили смъртта на детето на ищците, както и причинната връзка между противоправното им поведение (осъществяващо състав на престъплението, за което са и осъдени) и причинените на ищците неимуществени вреди от загубата му, поради което са налице всички предпоставки по чл. 45 от ЗЗД за ангажиране на солидарната отговорност на първите трима ответници в качеството им на деликвенти. Приел е също така, че са налице и предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на гаранционно – обезпечителната отговорност на [фирма] по чл. 49 от ЗЗД спрямо отговорността на деликвентите, в качеството му на възложител на работата им. Приел е, че подлежащите на репариране неимуществени вреди на ищците, родители на починалата девойка, тяхно единствено дете и морална опора, са установени по делото, като отчитайки изключително големия интензитет на понесените от тях болки и страдания и обстоятелството, че и в бъдеще те ще продължават да ги търпят и в съответствие с принципа за справедливост съгл. чл. 52 ЗЗД, съдът е счел, че е справедливо те да бъдат обезщетени в размер на по 150 000 лв. за всеки от родителите. Съдът е намерил за основателни своевременно направените от ответниците възражения за изтекла погасителна давност по отношение на предявените искове. В тази връзка е приел, че съгласно чл. 110 ЗЗД, общата давност е петгодишна, като тя започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. При вземане, възникнало на основание деликт, в ЗЗД са уредени две хипотези. При първата от тях, вземането става изискуемо от момента на извършване на деликта, когато извършителят е известен. При тази хипотеза, откриването на дееца съвпада с настъпване на деликта. Във втората хипотеза, деликтът е осъществен, но вземането не е станало изискуемо оттогава, а става изискуемо от момента на откриване на дееца - чл.110 ЗЗД, вр. чл.114, ал. 3 ЗЗД. В конкретния случай е приел, че деянието осъществява едновременно състав на престъпление и покрива признаците на деликт и затова откриването на дееца е момента на привличането на извършителите в качеството им на обвиняеми, от който момент те са станали известни, като в случая ответниците К. С. В., Ж. И. Н. и П. Г. Т. са били привлечени като обвиняеми за смъртта на Г. В.(престъпление по чл. 123, ал.1 НК), съответно на 23.07.2009 г., 24.07.2009 г. и 27.07.2009 г. Приел е обаче, че в случая, тъй като известността на извършителите следва да бъде съотнесено към узнаването им от пострадалите (предвид спецификата на дейността, във връзка с която са били допуснати нарушенията и множеството лица участвали в нея), то моментът на откриването на дееца, това е моментът на предявяване на разследването на пострадалите на 06.08.2009 г., когато всеки от ищците лично е узнал имената на обвинените за смъртта на детето им лица, измежду които са и тримата ответници по делото К. С. В., Ж. И. Н. и П. Г. Т., т.е. най-късно от 06.08.2009 г. за ищците са станали известни деликвентите – настоящи ответници по делото, поради което и най-късно от този момент за тях е започнала да тече и погасителната давност. Доколкото обвинението за тези лица е обхващало конкретните обстоятелства за неизпълнените им задължения по възложената им работа във връзка с проектирането и осъществяването на преустройството от магазин - в банков офис на [фирма] и по делото е имало конкретни данни за възложителя на работата на тези лица – четвъртия ответник по делото, този е и моментът, от който със сигурност ищците са били в известност и относно лицето, отговарящо гаранционно –обезпечително спрямо деликвентите. В тази връзка е приел за неоснователни съображенията на процесуалния представител на ищците, че началото на давността е от внасянето на обвинителния акт в съда или поддържаното във въззивната жалба становище – от повторното предявяване на разследването на 16.12.2009 г., защото гражданската отговорност за вредите от деликта не е обвързана с наказателното производство, за завеждането на гражданския иск не е необходимо деецът да е бил осъден с наказателната присъда, както и че е без значение изменението на обвинението с привличането и на други обвиняеми, наред с първоначалните - настоящи ответници по делото или прекратяването на наказателното производство спрямо друга част от обвиняемите, по отношение на които не се претендират вреди от деликта. Щом при предявяване разследването на пострадалите на 06.08.2009 г. настоящите ответници са станали известни на пострадалите, за последните е била открита възможността за предявяването на гражданските искове за вредите от деликта. Затова процесуалното действие в наказателното производство – повторно предявяване на разследването на пострадалите на 16.12.2009 г., не съставлява такова по „откриване на дееца” по смисъла на чл. 114, ал.3 от ЗЗД и не поставя началото на давностния срок, нито на нов такъв. По отношение на направените възражения за спиране и прекъсване на давността от страна на ищците, въззивният съд е приел, че воденето на наказателно производство срещу деликвентите не спира давността, както и че давността не е спряна, нито прекъсната и с предявяване на граждански искове в наказателното производство. Приел е, че от проведеното на 21.10.2010 г. открито съдебно заседание по НОХД № 1294/2010 г. по описа на Варненския окръжен съд, водено срещу причинителите на смъртта на Г. В. (измежду които са и първите трима ответници по настоящото дело), пострадалите ищци, лично и чрез пълномощника си адв. Б., са поддържали подадените преди заседанието молби от 13.10.2010 г. за конституирането им като граждански ищци в наказателното производство и предявяването на граждански искове за обезщетение за вреди общо за 100 000 лв. срещу подсъдимите (претендирано по 20 000 лв. от всеки), включително и срещу настоящите трима ответници. Действително, наказателният съд е постановил определение за приемане за съвместно разглеждане в наказателното производство на тези искове. Впоследствие, обаче в същото производство е било депозирано от прокурора постигнато споразумение с един от подсъдимите – Н., което съдът одобрил и прекратил частично производството по отношение на същата. След одобряване на споразумението и предвид продължаване разглеждането на делото по общия ред по отношение на останалите подсъдими, съдебният състав се е отвел от разглеждане на делото. По отношение на останалите подсъдими, новият съдебен състав е започнал съдебното производство отначало, веднага след отвода на предходния състав. Поради принципа за неизменност на състава, всички процесуални действия са били отново извършени, като подновено е било и искането на пострадалите, заявено лично и чрез адв. Б., за конституирането им в качеството на граждански ищци и за приемане за съвместно разглеждане на гражданските им искове срещу подсъдимите в т.ч. и срещу настоящите ответници за обезщетението за вредите от престъплението. С нарочно определение от 21.10.2010 г., новият състав на съда е отхвърлил искането и не е приел за съвместно разглеждане гражданските искове на пострадалите в наказателното производство. Именно, поради неприемането им за разглеждане в наказателното производство, гражданските искове не са били разглеждани и по тях няма произнасяне по същество в наказателното производство. Съдът е приел, че изричното неприемане на гражданските искове в наказателното производство е станало известно на ищците и на техния пълномощник адвокат Б. още на 21.10.2010 г. (т.е. много преди изтичане на петгодишната давност) и при липсата на каквито и да е процесуални действия по тези искове и на произнасяне на съда още в първата присъда от 17.01.2012 г. на В., няма основание да се предполага, че те са очаквали неприетите им искове да бъдат разгледани от наказателния съд в по-късен момент, т.е. при знанието, че гражданските искове няма да бъдат разгледани в наказателното производство и достатъчният срок до изтичане на давността (на 06.03.2014 г.), в който е можело да бъдат предявени пред гражданския съд, не приема за основателни оплакванията на ищците за лишаването им от ефективно средство за защита и позоваването им на чл.13 от Е. във въззивната жалба. С предявяването на гражданските искове, но неприемането им за разглеждане в наказателното производство, давността не се счита за прекъсната. Това е така, тъй като съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността не се счита прекъсната ако искът не бъде уважен. Това следва на още по-голямо основание и в случаите, при които предявеният в наказателния процес граждански иск въобще не е бил приет за разглеждане. Давността не е и спряна съгласно чл. 115 б.”ж” от ЗЗД, тъй като ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както и в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност като в тези случаи съдът се е позовал и на задължителна съдебна практика. При така установената по делото фактическа и правна обстановка съдът е приел, че установеният начален момент, от който тече погасителната давност е считано от 06.08.2009 г., петгодишният давностен срок е изтекъл на 06.08.2014 г., а исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е подадена в съда на 10.12.2014 г., т.е. след изтичане на погасителната давност, поради което исковете по чл. 45 от ЗЗД и чл. 49 от ЗЗД, като погасени по давност, е отхвърлил и поради неоснователност на главните искове, неоснователни се явяват и исковете за заплащане на обезщетение за вредите от забавата по чл. 86 от ЗЗД, които също е отхвърлил. Във връзка със заявените основания за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Поставените материалноправни въпроси за приложението на давността при предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, чл. 49 ЗЗД и чл. 114, ал. 3 ЗЗД и по-конкретно относно момента на откриване на дееца, са важни, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. В случая въззивният съд се е позовал разрешенията, дадени в т. 2 на ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, както и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, поради което по тях не са налице релевираните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Така, в съответствие със задължителната съдебна практика съдът е приел, че в случая началният момент, от който е започнал да тече давностният срок по смисъла на чл. 114, ал. 3 ЗЗД това е най-късно моментът на предявяване на разследването на пострадалите, когато всеки от ищците лично е узнал имената на обвинените за смъртта на детето им лица, измежду които са и тримата ответници по делото К. С. В., Ж. И. Н. и П. Г. Т., т.е. най-късно от 06.08.2009 г. за ищците са станали известни деликвентите – ответници по делото. В тази връзка е приел за неоснователни съображенията на процесуалния представител на ищците, че началото на давността е от внасянето на обвинителния акт в съда или от повторното предявяване на разследването на 16.12.2009 г., тъй като гражданската отговорност за вредите от деликта не е обвързана с наказателното производство, защото за завеждането на гражданския иск не е необходимо деецът да е бил осъден с присъда, както и че е без значение изменението на обвинението с привличането и на други обвиняеми, наред с първоначалните - настоящи ответници по делото или прекратяването на наказателното производство спрямо друга част от обвиняемите, по отношение на които не се претендират вреди от деликта. Същото се отнася и до поставените правни въпроси относно приложението на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД/спиране и прекъсване на давността/ при хипотезата на първоначално приет за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск, производството по който впоследствие е било прекратено, по които отново съобразявайки установената задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, съдът е приел, че в случая воденето на наказателно производство срещу деликвентите не спира давността, както и че давността не е спряна, нито прекъсната и с предявяване на граждански искове в наказателното производство, тъй като съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността не се счита прекъсната ако искът не бъде уважен. Това следва на още по-голямо основание и в случаите, при които предявеният в наказателния процес граждански иск въобще не е бил приет за разглеждане. Давността не е и спряна съгласно чл. 115 б.”ж” от ЗЗД, тъй като ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както и в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. Що се отнася до приложението на чл. 6, § 1 и чл. 13 Е. приетото от въззивният съд е в съответствие с установената съдебна практика, че изричното неприемане на гражданските искове в наказателното производство е станало известно на ищците и на техния пълномощник адвокат Б. още на 21.10.2010 г. (т.е. много преди изтичане на петгодишната давност) и при липсата на каквито и да е процесуални действия по тези искове и на произнасяне на съда още в първата присъда от 17.01.2012 г. на В., не е имало основание да се предполага, че те са очаквали неприетите им искове да бъдат разгледани от наказателния съд в по-късен момент, т.е. при знанието, че гражданските искове няма да бъдат разгледани в наказателното производство и достатъчният срок до изтичане на давността (на 06.03.2014 г.), в който е могло да бъдат предявени пред гражданския съд, се явяват неоснователни оплакванията на ищците за лишаването им от ефективно средство за защита по см. на чл. 6, § 1 и чл. 13 Е., поради което по тези правни въпроси не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси са свързани с приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК и се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с тези, посочени от касаторите. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. и решение № 157 от 08.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Освен това разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, съобразявайки установените данни по делото, твърденията и възраженията на страните, че предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД са неоснователни като погасени по давност. В тази връзка е изложил подробни съображения с оглед направените възражения от ищците, че в конкретния случай моментът на откриването на дееца това е моментът на предявяване на разследването на пострадалите/06.08.2009 г./, тъй като всеки от ищците лично е узнал имената на обвинените за смъртта на детето им лица, измежду които са и тримата ответници по делото К. С. В., Ж. И. Н. и П. Г. Т., т.е. най-късно от 06.08.2009 г. за ищците са станали известни деликвентите – ответници по делото и най-късно от този момент за тях е започнала да тече и погасителната давност. А доколкото обвинението за тези лица е обхващало конкретните обстоятелства за неизпълнените им задължения по възложената им работа във връзка с проектирането и осъществяването на преустройството от магазин - в банков офис на [фирма] и по делото е имало конкретни данни за възложителя на работата на тези лица – четвъртия ответник по делото, този е и моментът, от който със сигурност ищците са били в известност и относно лицето, отговарящо гаранционно –обезпечително спрямо деликвентите и тъй като от този момент – най-късно от 06.08.2009 г. до предявяване на исковете – 10.12.2014 г., е изтекъл петгодишния давностен срок, то и правото на иск относно вземането на ищците е погасено по давност. В тази връзка постановеното от въззивния съд по поставените правни въпроси не е в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея, в т.ч. и с посочената от касаторите. В заключение, в конкретния случай допускането на касационно обжалване се обосновава с визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение, в частност допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основания за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,