Определение № 2003 от 16.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 897/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството М. М. Й., ЕГН: [ЕГН] против въззивно решение № 260127 от 17.01.2023 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 7975 по описа на съда за 2020 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 200116 от 23.08.2019 г., постановено от Районен съд – София по гр.д. № 26337 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на основание чл. 430 от ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД, на „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 9956.16 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 20.12.2008 г. и анекс към същия договор от 27.12.2010 г., дължима за периода 25.04.2013 г. – 23.07.2014 г. за вноските с настъпил падеж до посочената дата, а считано от 23.07.2014 г. – поради обявена предсрочна изискуемост, което вземане е прехвърлено с договор за цесия от 29.09.2012 г. от „Централна кооперативна банка“ АД на „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС“ ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – на 25.04.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Претендират се, като допуснати от въззивния съд, две съществени процесуални нарушения.

На първо място се сочи, че въззивният съд, въпреки че е приел, че дадената на иска от първоинстанционния съд правна квалификация е непълна, не е извършил никакви процесуални действия във връзка с този извод, а е следвало да извърши служебно дължими такива, за да обезпечи правата на страните в процеса. Според касатора при непълна правна квалификация, въззивният съд е бил длъжен да даде указания на страните и възможност за ангажиране на доказателства и доказателствени искания. Съдът обаче не е указал на страните последиците от промяната в квалификацията и произтичащата от това тяхна възможност за предприемане на процесуални действия във връзка с разпределението на доказателствената тежест, с което лишил касатора от възможността да се защитава пълноценно по предявения иск. Претендира се, че промяната на правната квалификация е съществена, тай като при приетото основание на иска се преминава към прилагането на особените разпоредби на ЗПК /вкл. отменения ЗПК, обн. в ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г./ и на чл. 430 от ТЗ.

На второ място се заявява, че съдът правилно е приел клаузата на чл. 6 от процесния договор за потребителски кредит, за неравноправна, но е направил неправилна окончателна преценка, че тази неравноправност на чл. 6 не води до недействителност на целия договор за кредит. Решаващият мотив за това според касатора е приетото от въззивния съд, че предвид приетото заключение на вещото лице, се установява, че по време на срока на действие на договора не са били налице едностранни промени от страна на банката, засягащи формирането на лихвения процент или разходите по кредита. Тази констатация според касатора е необоснована, тъй като не се подкрепя от доказателствата по делото – видно от заключението на вещото лице, същото е работило с пет документа, от които подобни данни не могат да бъдат събрани. ВЛ не е и имало задача да изследва промените в лихвения процент, което е заявено от него в открито съдебно заседание. Съдът на свой ред, въпреки направеното искане за изследване на по-широк обем от документи, не допуснал исканата допълнителна експертиза.

Като нарушение на материалния закон, довело и до необоснованост на решението се сочи отказът на въззивния съд да приеме, че процесният договор за кредит е недействителен, в която връзка неправилно не е приложен чл. 14, ал. 1 от ЗПК /отм./ Доколкото разпоредбата е императивна, въззивният съд имал процесуалното задължение служебно да констатира, че договорът е недействителен, поради противоречие с материалния закон.

Иска се допускане на въззивното решение, по същество – отмяната му връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане с указания по прилагането на закона, евентуално – отхвърляне на предявения срещу касатора иск, като неоснователен, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд да укаже на страните доказателствената тежест на всяка от тях при установена непълна /или неправилна/ правна квалификация на иска от първоинстанционния съд, и съответно да даде указания за кои факти страните не сочат доказателства, като им даде възможност своевременно да представят такива или да направят доказателствени искания;

2. Длъжен ли е въззивният съд да укаже на страните доказателствената тежест на всяка от тях при констатирани неравноправни клаузи в договор, като им даде възможност своевременно да представят доказателства или да направят доказателствени искания за фактите, за които не сочат доказателства;

3. Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно съдебно-икономическа експертиза, при констатирани неравноправни клаузи в договор, за които по делото не е изяснено дали са приложени като основание при изпълнението на задължението на длъжника по договор за потребителски кредит.

Твърди се, че въпросите са обуславящи за изхода на делото, тъй като при недопускане от страна на съда, на претендираните от касатора нарушения на правото му на защита и при изпълнението от страна на съда на процесуалното му задължение да предостави възможност за ангажиране на доказателства във връзка с допълнената правна квалификация на иска, или пък при допускане от страна на съда, служебно на съдебно-икономическа експертиза, която да изясни дали са били налице едностранни промени от страна на банката, засягащи формирането на лихвения процент или разходите по кредита, то е налице възможност съдът да стигне до противоположни на възприетите от него изводи относно основателността на иска.

Твърди се, че трите въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. и редица съдебни решения, представляващи константна практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение на третия от въпросите се твърди и наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В тази част от изложението се сочи, че съдът е приел за неравноправна клаузата на чл. 6 от процесния договор. След като непълната правна квалификация била констатирана при решаването на делото по същество, съдът трябвало да отмени определението си за даване ход на делото по същество, и да съобрази евентуалната нужда от ново разпределяне на доказателствената тежест, в подкрепа на което твърдение се цитира практика на касационната инстанция.

Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното решение, обосновавана от касатора с твърдения, че същата се изразява в неприлагането на служебното задължение на съда да разпредели наново доказателствената тежест и да даде съответните указания на страните, или да назначи експертиза, с която да установи дали промяната на лихвения процент е била действително едностранно приложена от банката.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира, но не установява реално извършени в производството по чл. 288 от ГПК разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 113, изр. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че от страна ответника – касатор, е наведено възражение, че предявеният иск е погрешно квалифициран от първоинстанционния съд. В тази връзка според въззивния състав действително се установява, че дадената от районния съд квалификация е непълна, но според въззивния съд същата не е неправилна. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск, макар и при непълна правна квалификация, поради което не може да се приеме, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск.

Въззивният състав е приел още, че по същество обжалваното пред него първоинстанционно решение е и правилно. При присвоена от първоинстанционния съд правна квалификация на иска, като такъв по чл. 99 вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, въззивният съд е посочил, че същият е по чл. 430 ТЗ във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 ЗЗД.

Посочено е, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че между „Централна кооперативна банка“ АД и ответника – касатор, е бил сключен договор за потребителски кредит № 80600КР-АБ-0021/20.12.2008 г., по силата на който банката е предоставила сумата от 10000 лв. Представен е погасителен план към договора за кредит, от който е видно, че последната вноска по кредита е с падеж 25.12.2013 г. Уговорено е, че годишният лихвен процент на възнаградителната лихва по кредита е в размер на базов лихвен процент на банката за съответния период плюс договорна надбавка в размер на 9%. Към момента на сключване на договора базовият лихвен процент на банката е бил 6%, а общо договореният процент – 15%.

С анекс № 1 от 27.12.2010 г. към договора за кредит е увеличен размерът на главницата със сумата от 7605.00 лв., а срокът за погасяване (падежът на последната вноска) е определен на 25.12.2015 г.

От заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд е кредитирал по реда на чл. 202 ГПК, като компетентно изготвено и обосновано се установява, че със сумите по предоставения кредит и анекса към него е заверена банковата сметка на ответника, съответно на 20.12.2008 г. – със сумата от 10000 лв. и на 28.12.2010 г. – със сумата от 7605.00 лв. Вещото лице е посочило, че към 29.09.2012 г. са били изплатени главница в размер от 4107.26 лв. и договорна лихва в размер от 4551.99 лв. С платените през 2011 и 2012 г. суми са били погасени вноските до тази с падеж 25.11.2011 г.

При направено от ответника възражение за нищожност на договора за кредит въззивният съд е съобразил, че съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК следва служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, при което е намерил, че в процесния договор за кредит действително са налице неравноправни клаузи. В този смисъл съдът е приел, че съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за кредит, главницата по кредита се олихвява с годишен лихвен процент в размер на базов лихвен процент на банката за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 9%. Към момента на сключване на договора базовият лихвен процент на банката е бил 6%, а общо договореният процент – 15%. Съгласно ал. 2 от чл. 4, базовият лихвен процент се определя от управителния съвет на банката и подлежи на преразглеждане. Промяна в базовия лихвен процент се обуславя от съществени промени в пазарните условия, неизчерпателно посочени в чл. 6, ал. 1 от договора. Съгласно чл. 6 от договора за кредит, банката си е запазила правото да променя едностранно лихвения процент (базовия лихвен процент или дължимата надбавка), дължим от кредитополучателя, и/или стойността на всички други, свързани с ползването на кредита, при (а) промяна на ОЛП, определян от БНБ или (б) промяна на някой от следните индекси: EIROBOR, Leonia, SOFIBOR, или (в) при промяна на фиксирания курс на БНБ за обмяна на левовете в евро или (г) при условията на чл. 4, ал. 3 от договора за кредит (съгласно който в случай че кредитополучателят заплаща преференциална надбавка и основанието за преференция отпадне, банката има право да завиши надбавката по кредита до размера на непреференциалната такава за потребителски кредити, при съответно приложение на чл. 6 от договора), или (д) при наличие на друга основателна причина.

Цитирайки приложима по случая практика на ВКС, въззивният състав е приел, че в случая неравноправна се явява клаузата на чл. 6 от договора за кредит, доколкото възможността за едностранна промяна на базовия лихвен процент и/или дължимата надбавка, както и стойността на всички други разходи, свързани с кредита, не е обусловена от ясни условия от обективен характер, а от преценка на банката кредитор, като същевременно не е ясна методиката, по която кредитодателят може да промени цената на финансовата услуга.

Независимо от неравноправността на клаузата и при съобразяване с трайната практика на ВКС, цитирана в мотивите на въззивното решение, въззивният състав е изложил, че обвързващ за страните остава първоначално уговореният лихвен процент. Нищожността на клаузата за едностранна промяна на лихвения процент и разходите по кредита би била от значение, ако такава едностранна промяна е била осъществена по време на действие на договора, и то при оскъпяване на услугата, което би засегнало правата на потребителя. В случая, според съда, предвид приетото заключение на вещото лице, се установява, че по време на срока на действие на договора не са били налице едностранни промени от страна на банката, засягащи формирането на лихвения процент или разходите по кредита.

Според съда не са налице основания да се приеме, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, съобразявайки актуалната към момента на сключване на договора за кредит и анекса към него редакция на Закона за потребителския кредит. Неравноправността на клаузата по чл. 6 от договора в случая не води до недействителност на целия договор за кредит.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение, не се установява същото да е очевидно неправилно на поддържаните от касатора основания. Изложените в обосноваване поддържаната очевидна неправилност оплаквания на касатора /дори и условно да се приеме, че същите бъдат изцяло споделени/, не са от естество да опорочат въззивното решение до такава степен, че от самото му съдържание, при обикновен прочит на мотивите и на постановеното от съда, да е възможно да се формира извод в поддържаната от касатора насока. Същите са относими към правилността на решението, в подкрепа на изводите си в което въззивният съд е изложил съответни мотиви, и с оглед конкретното съдържание на решението и на мотивите към него, неизчерпателно възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, според касационния състав въззивното решение не се явява постановено “contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, съответно – не е очевидно неправилно и поради явна необоснованост, и грубо нарушение на правилата на процесуалния закон, материалния закон и логиката. Изложеното от касатора в обосноваване на претендираната от него очевидна неправилност на въззивното решение, може да се приеме за евентуално относимо само към неговата неправилност, схващана като основание за касирането му по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК /която неправилност, както се посочи не е „очевидна“ по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК по начина, разяснен в практиката на касационната съдебна инстанция/, и която може да бъде преценявана не в производство, като настоящото - по чл. 288 от ГПК, а единствено в последващо такова по чл. 290 от с.з., и след допускане на касационно обжалване на решението.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Преценката досежно наличието на същите изисква касаторът в изложението си на основания за допускане на касационно обжалване, да е формулирал правни въпроси, съставляващи годно общо основание за такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и процесният случай не е такъв.

Поставените от касатора три въпроса не съставляват такова основание, според точния смисъл на закона, като несъответни на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите му към обжалваното решение.

Първите два въпроса предпоставят /както това е изложено и в цитираната от касатора т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г./, приемането от страна на въззивния съд, че дадената от първоинстанционния такъв квалификация на иска е неправилна и че същата е променена във въззивното производство. Тази промяна обаче следва да води до промяна и в кръга от правнорелевантните за съществуването на спорното право, съобразно новата му, различна квалификация, факти. Именно тази последваща първоинстанционното, извършена във въззивното производство промяна на правната квалификация на иска, по необходимост води до произнасяне от страна на въззивния съд с решението му по иск, различен от този, по който се е произнесъл първоинстанционния съд. Оттук произтича и задължението за въззивния съд /и то – само ако подлежащите на доказване, правнорелевантни за съществуването на спорното материално субективно право на ищеца факти, с оглед променената квалификация на иска, са различни от указаните на страните от първоинстанционния съд, или съобразно т. 2 от цитираното тълкувателно решение – когато на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти/, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.

В случая въззивният съд е допълнил /уточнил и конкретизирал/ дадената от първоинстанционния квалификация на иска, като такъв по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД /родовото понятие за заем и уредбата му в гражданския закон, разпоредбите на който също са приложими и към процесния договор/, с разпоредбите на чл. 430 ТЗ и чл. 9 ЗПК, което не представлява по същество промяна на правната квалификация на иска, а само уточнява и детайлизира приложимите по отношение на същия, разпоредби на материалното право. В същото време въззивният съд нарочно е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл именно по предявения иск /съставляващ непротиворечиво единство на твърдения на ищеца относно фактите, на които същият се основава, и искане – петитум – срв. чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК/, и при формално допълнената правна квалификация /схващана като номерацията на приложимите законови норми/, се е произнесъл отново по същия иск, по който се е произнесъл и първоинстанционния съд, като е потвърдил решението му. При това, доколкото от въззивното решение е видно, че въззивният съд е приел идентичност на иска, по който първоинстанционния съд се е произнесъл, с този, с който е сезиран и като въззивна инстанция, от която идентичност произтича и еднаквостта на подлежащите на доказване по делото факти, за съда не е било налице процесуално задължение да дава нови указания на страните в претендираната от касатора насока. Освен изложеното, видно е, че и двете инстанции по съществото на спора, са взели предвид и приложили по делото освен разпоредбите на ЗЗД, но именно законовите разпоредби на ТЗ и ЗПК, с които формално въззивният състав е допълнил квалификацията на иска, дадена му от първоинстанционния такъв. При изложеното и дори да се приеме, че първите два въпроса на касатора съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване /основание за каквото приемане няма/, по отношение на тях не би бил налице и поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Третият въпрос също не съответства на действителните обстоятелства по делото и на действителните изводи на съда, обусловили изхода му във въззивната инстанция, видни от мотивите към обжалваното решение. От съдържанието му е видно, че въпросът предпоставя съдът да е приел, че по делото не е изяснено, дали са приложени като основание при изпълнението на задължението на длъжника по договор за потребителски кредит, констатирани и приети от съда за неравноправни клаузи в процесния договор. Противно на така предпоставяното от въпроса, въззивният съд еднозначно е приел, че същите не са приложени. Обосноваността на изводите на съда в тази им част, която се критикува от касатора в жалбата му, от една страна е относима към правилността на решението, която не може да бъде преценявана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. От друга страна следва да се има предвид, че позовавайки се в изложената насока, на кредитираното заключение на ВЛ по делото, съдът няма задължение стриктно да се придържа към формалното му съдържание само в частта му, посочена от ВЛ именно като „заключение“ – финалната му част. Напротив, съдът обсъжда заключението с оглед на всички доказателства по делото, може да го кредитира или не изцяло или частично, и това е относимо към съдържанието на заключението в неговата цялост, включваща и приложенията към него /чл. 202 от ГПК/. В посочения смисъл, съдът действително се е позовал на заключението на ВЛ по изслушаната по делото ССЕ и е изложил, че нищожността на клаузата за едностранна промяна на лихвения процент и разходите по кредита би била от значение, ако такава едностранна промяна е била осъществена по време на действие на договора, и то при оскъпяване на услугата, което би засегнало правата на потребителя, но в случая, според съда, предвид приетото заключение на вещото лице, се установява, че по време на срока на действие на договора, не са били налице едностранни промени от страна на банката, засягащи формирането на лихвения процент или разходите по кредита. Независимо от заявеното от ВЛ в откритото съдебно заседание и от обстоятелството, че в същинската, заключителна част на изложението на ВЛ, няма отговор на въпрос за прилагането/неприлагането на клаузата за изменение /повишаване/ на лихвата по кредита едностранно от банката, на което касаторът се позовава, в заключението си ВЛ е препратило към изчисленията си в приложената към заключението му таблица – Приложение № 1, която също е част от заключението, и от която и за неспециалист – лице без специалния знания, е ясно видно, че в нито един момент от процесния период, лихвата по кредита не е надвишавала първоначално определената и приета от страните, при сключването на договора такава, а в определени периоди е била дори по-ниска, макар и незначително.

При изложеното и по отношение на този въпрос, ако би се приело, че е годно общо основание за допускане на касационно обжалване, не би било налице и основанието за допускане на такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което се поддържа като евентуално по отношение на този въпрос, от една страна не е обосновано с конкретни твърдения, попадащи в действителния обхват на нормата, както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а от друга страна, при наличието на цитираната и от касатора практика на ВКС по въпроса, която нито е остаряла, за да бъде осъвременявана, нито е резултат на погрешно тълкуване, за да бъде променяна, това основание за допускане на касационно обжалване не е и налице по делото.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация претендира, но не установява реално извършени такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение