Определение № 1876 от 14.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4097/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. Д., чрез адв. И. А., срещу решение № 98/14.06.2024г. по в.гр.д. № 125/2024г. на Апелативен съд Варна, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е прието за установено по реда на чл. 422 ГПК вр. с чл.21, ал.1 ЗДФИ, че касаторът дължи на ищеца „Диагностично-консултативен център 1 – Девня“ ЕООД сума в размер на 55 919,80 лв., представляваща главница за имуществени вреди по акт за начет № 11-04-18/31.08.2018 г. на АДФИ, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 09.05.2022г., до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 21 895.09 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 03.09.2013г. – 01.09.2018г., определена на основание чл.26 ЗДФИ и описана в акт за начет № 11-04- 18/31.08.2018г. на АДФИ, за които суми е издадена заповед № 2994/15.05.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 5789/2022г. по описа на Районен съд – Варна. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение, позовавайки се на основанията по чл. 281, т.3 ГПК. В контекста на твърденията си, че разходите от общо 55 919,80 лв. са за гориво, изплащането на което е било целесъобразно и е генерирало ползи за ищцовото ДКЦ и че не е доказано, че начетеното лице е действало умишлено при причиняване на вредата, нито с цел да увреди интересите на работодателя си, се поставят в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК (противоречие с решения № 205/14.10.2019г. по гр.д.№ 4825/2018г. на ВКС, ІV ГО; решение № 256/26.09.2013г. по гр.д.№ 1338/2012, ВКС, ІV ГО и решение № 267/09.12.2014г. по гр.д.№ 7254/2013г., ВКС ) следните въпроси: 1/ Налице ли е вреда по смисъла на чл. 21 ЗДФИ в случай на изплащане на транспортните разходи на работещите при дружеството –работодател лекари, за да упражняват дейността си, като от реално положения труд дружеството е реализирало повече приход ? 2/ Кога вредата е причинена умишлено и е пряка и непосредствена последица от поведението на виновното лице? 3/ Задължен ли е съдът в производството по чл. 422 ГПК по акт за начет да изследва наличието на умисъл в поведението на начетеното лице ? 4/ Задължен ли е съдът да разпредели доказателствената тежест в тази насока и допустимо ли е да се приеме категорично, че следва да се носи пълна имуществена отговорност по ЗДФИ когато в акта за начет и с другите доказателства по делото не е изследван и доказан умисъл? и 5/ Претендираната вреда намалява ли актива на дружеството работодател и разходът може ли да се отчете като „загуба“? Насрещната страна по жалбата – ищецът „Диагностично-консултативен център 1 – Девня“ ЕООД, чрез адв. М., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорва оплакванията по касационната жалба. Съдът намира за допустима касационната жалба, а по искането за допускане на касационно обжалване прецени следното: За да достигне до еднакви крайни изводи с първата инстанция за основателност на предявения иск, въззивният съд е установил, че: Ищецът „Диагностично-консултативен център 1 - Девня ” ЕООД е лечебно заведение - ДКЦ, търговско дружество с едноличен собственик на капитала - Община Девня. През процесните периоди от 06.08.2012г. до 24.10.2013г. и от 27.11.2013г. до 07.12.2015г., ответникът Д. е бил управител на това дружество по силата на сключени със същото договори за възлагане на управление (договор № 1007-212/06.08.2012 год. и по договор № 1007- 312/27.11.2013 год.). През 2018 г. е извършена финансова инспекция на К. Д. във връзка с дейността му по управление и разпореждане с имущество на „ДКЦ 1 – Девня“ ЕООД за периода, през който е бил управител, приключила с издаване на акт за начет № 11-04-18/31.08.2018г. за сумите от 55 919,80 лева - причинени вреди на дружеството и 21 895,09 лева - лихви от деня на причиняване на вредата до съставяне на акта. Актът за начет е редовен от външна страна, а съгласно констатациите му за проверявания период са отчетени по счетоводни сметки разходи за гориво и транспорт, които представляват изплатени от касата на „Диагностично-консултативен център 1 - Девня” ЕООД суми на лица по трудови договори, по граждански договори и договори за възлагане на управление или по предоставени служебни аванси, документирано с разходни касови ордери и с авансови отчети. Стойността на горивото по документи, приложени към РКО и отчети на управителя, на лицата по граждански договор и на част от лицата по трудов договор е осчетоводена директно в разходите на основна дейност на дружеството, като отчетеното гориво от лица по граждански и трудов договор е отчетено в разходите за външни услуги, а това от управителя - в разходите за материали, съответно за организация и управление. Отчетени са три групи разходи за гориво и транспорт, а именно: разходи на гориво за спомагателна дейност, разходи на гориво за организация и управление и разходи за външни услуги за основната дейност. По отношение на отчетеното гориво в разходите за спомагателна дейност на стойност 30 882, 87 лв., разходите са осчетоводени на база документи, наименовани „СМЕ”, каквито не са приложени към счетоводните регистри и не се съхраняват в „Диагностично-консултативен център 1 - Девня” ЕООД. Налични са пътни листи за част от служебните автомобили на дружеството, като те не съдържат информация за разходвано гориво. Посочени са дати, часове, населени места и километри, но няма информация за целта и обекта, за който е отчетен пробега. Няма данни за начални и крайни показания на километраж, както и за вид и количество на заредено горива. Няма заверка, удостоверяваща пристигане и отпътуване от посочените населени места. Пътните листи не са одобрени от представляващия или друго длъжностно лице на „Диагностично-консултативен център 1 - Девня” ЕООД, а част от тях не са подписани от лицето, вписано за водач на автомобила. Горивото е изписано общо, без аналитична счетоводна отчетност на прихода/разхода му по отделни автомобили или водачи и по разходни норми, по - високи от тези на производителя, като към края на част от месеците през процесния период от счетоводна сметка 302 е отчетено отрицателно салдо, тоест е изписано повече гориво от зареденото, а в други месеци е отчетена наличност, съответстваща на количество, което надвишава вместимостта на резервоара. Освен като количество, отчетените приходи и разходи на гориво не съответстват и като дати. Над половината от представените фискални бонове-фактура за гориво са издадени през почивни дни, за които няма пътни листи, а тези с дата, за които има пътен лист не съответстват като място и време, поради факта, че по пътен лист автомобилът е бил в друго населено място. Сред отчетените фискални бонове - фактура са налични такива, според които едновременно е зареден бензин „А95” и газ, като бензинът е заведен като гориво за служебни автомобили, а газта е осчетоводена като разход за външни услуги. По отношение на платените през процесния период средства за транспорт, отчетени като разходи за външни услуги за основната дейност в размер на 17 329,40 лв. в акта за начет е констатирано, че те са отразени в разходите на дружеството на база разходни касови ордери за плащания към лица по граждански и трудови договори. В част от тези ордери е посочено, че средствата се изплащат за „транспортни разходи”, като в другите не е определено предназначението им. От приложените билети или фактури за абонаментна карта също не може да се определи за какво са изплатени средствата, поради факта, че в тях липсва информация за дата и маршрут, за които се отнасят. Същото важи и за приложените фискални бонове-фактура и касови бонове за гориво, а липсват и документи, удостоверяващи разходването му. За отчетеното през процесния период гориво, отразено в разходите за организация и управление на стойност 6 7705,99 лв., в акта за начет е констатирано, че те са отразени в разходите на дружеството на база разходни касови ордери за плащания към управителя К. Д.. В тези ордери не е посочено за какво се изплащат средствата, липсват документи, удостоверяващи разходването на горивото по приложените фискални бонове - фактура и касови бонове. В обобщение, през процесния период са платени или отчетени средства за гориво и транспорт в общ размер на 55 919,80 лв. – представляващи публични средства, без прилагане на контролни процедури по чл. 13, ал. 3 от ЗФУКПС, в това число предварителен контрол за законосъобразност преди разходването им, включващ наличието на средства и основание за поемане на задължение или извършване на плащане, наличието на документи, доказващи тези основания, размер на задължението/разхода и други изисквания за документалната обоснованост на стопанските операции, регламентирани и в чл. 4, ал. 3 от ЗСч /отм./. Одобряването на плащанията и отчетите за тези средства е извършено от К. Д. чрез подписването на разходни касови ордери и авансови отчети, включително на такива, с които е разпоредил/одобрил на себе си средства в размер на 7 705,99 лв. Установено е, че изплатените суми, респективно отчетени разходи в общ размер на 55 919,80 лв., не са свързани с дейността на „Диагностичноконсултативен център 1 - Девня” ЕООД, поради което същите са недължимо разпоредени. На основание чл. 21, ал. 1, т. 2 от ЗДФИ и чл. 21, ал. 4 от ЗДФИ недължимо изплатените средства представляват имуществена вреда за „Диагностично-консултативен център 1 - Девня” ЕООД (липса на парични средства на дружеството), имуществена отговорност за която носи К. Д. - лице по чл. 23, т. 4 от ЗДФИ. На осн. чл.26 от ЗДФИ отговорното за причиняването на вредата лице дължи законната лихва от деня на причиняването й до 01.09.2018 г. в размер на 21 895,09 лв., както и законната лихва от тази дата до окончателното изплащане на задължението. В съответствие с постановките в т. 12 на ППВС № 5 от 15.12.1955 г. и трайната и последователна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че гореописаните фактическите констатации в ревизионния акт се считат за истински до доказване на противното, а въззивникът, чиято е доказателствената тежест, не ги е оборил, тъй като свидетелските показания и заключението на комплексната автотехническа и счетоводна експертиза не установяват основанието за разходване на средствата от касата на дружеството. Изтъкнал е, че не са опровергани констатациите в акта за начет относно: липсата на заповеди, отчети или други актове, от които да е видно как са определени лицата, на които са изплатени средствата; липсата на доказателства за това дали са пътували, къде и по кое време, кой ги е изпратил, с какви задачи и как е определен размера на средствата; неотносимостта на приложените билети и фактури за абонаментни карти към извършените разходи за дейността на дружеството. В заключение въззивният съд е намерил за недоказана тезата на ответника, че сторените разходи били за гориво, които служителите и самият ответник са направили във връзка с изпълнение на служебните си задължения и че разходваните средства били за пътуващите до [населено място] лекари, а за неоснователни - доводите му, че липсвала вреда, разходите били целесъобразни и донесли полза за работодателя. Въззивният съд изрично е изяснил, че в случая не става въпрос за погрешното отчитане на средства (или на формално нарушение на счетоводни изисквания, на неправилно или непълно оформени документи), нито за реално „влагане на стоковоматериалната ценност“ по предназначението й като средство за производство, доколкото средствата за пътни разходи (освен че не са били надлежно осчетоводени) въобще не са били предвидени по съответния ред за дейността на ДКЦ-то и съответно не са били дължими за заплащане на лекари, служители и на самия управител. За неоснователни, предвид приложимата в случая хипотеза на чл. 21, ал. 1, т. 2 от ЗДФИ, са определени и свързаните с недоказване на умисъл доводи на ответника, доколкото при вреди от липси, както в случая, формата на вина е без значение и тя се предполага. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Нито един от поставените от касатора въпроси няма отношение към крайния изход на спора, защото пропускат и не касаят решаващия извод на въззивния съд, че вредата е от липси – на парични средства от касата на дружеството на обща стойност 55 919,80 лева. Съдът е дал тази квалификация на вредата, ръководейки се от съдържанието на акта за начет. Основанието за търсене на пълната имуществена отговорност на ответника са разпоредбите на чл. 21, ал. 4 във вр. с чл. 23, т. 4 ЗДФИ – т. е. той е субект на отчетническата отговорност в качеството му на управител на ищцовото дружество, който в това си качество управлява и се разпорежда с общинското имущество и в частност е разпоредил недължимо плащане за гориво на обща стойност от 55 919,80 лева. Претендирането на отговорността му по ЗДФИ не е за умишлено причинена вреда (по см. на чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ ), а за вреда от липси. Вредата, за която се носи отговорността е само имуществена и от вида на претърпяната загуба, а в тази хипотеза – когато вредата е от липси, е без значение дали е причинена умишлено. Че формата на вината в случая е ирелевантна следва ясно от формулировката на закона – чл. 21, ал.1 от ЗДФИ и е прието константно в съдебна практика (решения на ВКС, ІV ГО, постановени по гр. д. № 1338/2012 г., гр. д. № 516/2011 г. и др.). В тази връзка, решение № 267 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 7254/2013г. на IV г. о., на противоречие с което се позовава касатора, няма отношение към настоящия казус, тъй като с него се разяснява същността на понятието умисъл, употребено в чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ като психично отношение на дееца – той трябва да е действал противоправно, съзнавайки вредните последици, които ще настъпят от действията му, целейки или допускайки настъпването им. Неприложимо за настоящия казус е и разрешението в соченото от касатора решение № 205/14.10.2019г. по гр.д.№ 4825/2018г. на ВКС, ІV ГО, според което, когато бъде изплатено трудово възнаграждение за неправомерно, но реално положен труд, от който дружеството работодател е реализирало приход, няма вреда по смисъла на чл.21 ЗДФИ, защото не е намалял актива на съответния работодател. Въззивният съд е приел за безспорно установено, както че активът на ищеца е намалял, тъй като липсват 55 919,80 лв, така и че ищецът не е реализирал приход от разходването на тези средства за гориво ( за недоказано е счетено възражението на ответника, че разходваните средства са били за пътуващите до [населено място] лекари и са донесли полза за работодателя). Няма отношение към настоящия казус и приетото с решение № 267/09.12.2014г. по гр.д.№ 7254/2013г., ВКС ІV, ГО, че „не е налице липса, ако при проверката на действителните наличности стоковоматериалната ценност се окаже налице, както и ако не е налице, но разпореждането с нея в действителност е по предназначението й като средство за производство“, защото по делото не е приемано, че сумата 55 919,80 лв е налице, нито че липсата й е и била плод на погрешно отчитане, а още по – малко - че сумата е била предвидена за пътни разходи във връзка с дейността на дружеството и разходвана във връзка с тази дейност. Прието е точно обратното – че не се установява разходът от 55 919,80 лв за гориво да има връзка с дейността на дружеството. В обобщение, липсва основание за допускане на касационен контрол и настоящият състав на Върховния касационен съд