Определение № 2939 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4174/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6364/28.06.2023 г., подадена от Ц. К. К., чрез адвокат С. М., срещу решение № 194 от 18.05.2023 г. по гр. д. № 20224400500883/2022 г. на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено решение № 260052 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 8248/2019 г. на Плевенския районен съд в обжалваната част, с която е допусната делба на сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 49 кв.м, на един етаж, с предназначение: постройка на допълващо застрояване, изградена в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-71/06.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, между съсобствениците и при квоти, както следва: по 1/6 ид. ч. за Н. Д. Д., Ц. Н. К. и П. Д. К. и 3/6 ид. ч. за Ц. К. К.. При предходното разглеждане на делбеното дело от касационната инстанция, ВКС, състав на първо гражданско отделение е отменил решение № 98 от 21.05.2021 г. по в. гр. д. № 203/2021 г. на Плевенския окръжен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 260052 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 8248/2019 г. на Плевенския районен съд, е допусната делба на едноетажна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 49 кв.м, изградена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], между Ц. К. К. - с дял 5/8 ид. ч., и Н. Д. Д. - с дял 3/8 ид. ч., и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Въззивният съд по гр. д. № 20224400500883/2022 г., разглеждащ делото по реда на чл. 294 ГПК, е съобразил, че с отменителното решение на ВКС са му дадени указания да разгледа и се произнесе по направеното от Ц. К. в отговора на исковата молба възражение, че е изключителен собственик на спорната сграда с идентификатор ****, като придобита от него по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Окръжен съд – Плевен е изложил, че Ц. К. твърди по делото, че в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], освен основната жилищна сграда на два етажа, съществува друга второстепенна постройка, представляваща навес за съхранение на дърва и въглища, заедно с външна тоалетна до нея. Около 1986 г. Ц. К. изявил желание пред своите родители да извърши ремонт на тази второстепенна постройка и те дали съгласието си за това. Той подал молба вх. № АБ-94-К-26/29.05.1986 г. до отдел „Архитектура и благоустройство“ при ОбНС - П. за разрешение да извърши ремонт на постройката, по която молба с писмо от кметство „Дружба“ от 09.08.1988 г. му било разрешено да извърши този ремонт, без да променя размерите на постройката. Ц. К. сочи, че той фактически премахнал тази второстепенна постройка (навеса с външната тоалетна), след което на нейно място излял основи от бетон и арматура и построил наново от основи сега съществуващата сграда върху 49 кв.м, като изцяло той закупувал строителните материали за строежа, като построяването и довършването й продължили от 1986 г. до 2015 г., а от м. октомври 2015 г. било направено вътрешно и външно окабеляване за захранване с ел. енергия, полагане на водопроводни тръби и тръби за канализация, вътрешно и външно измазване и полагане на изолация, поставяне на ПВЦ дограма, изграждане на отоплителна система с радиатори и камина с водна риза, поставяне на теракота и фаянс, мивки, бойлер, ел. табло, тоалетна чиния и др. битови уреди. Твърди, че тази сграда била построена изцяло от него, без участието на неговите родители и на брат му, изцяло с негови собствени средства, поради което счита, че тя е негова собственост. Въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства не подкрепят тезата на Ц. К. в нито един от съществените за изхода на делото нейни елементи - нито за това, че той изцяло отново, из основи, е построил със свои средства въпросната второстепенна постройка от 49 кв.м след 1986 г., нито че единствено той е упражнявал давностно владение върху нея с намерение да я свои, което да е продължило повече от десет години, през които той да е упражнявал необезпокоявано владение върху нея или пък да е отблъсквал категорично владението на другите собственици на основната жилищна сграда и на дворното място, в което се намира второстепенната постройка. Посочил е, че показанията на нито един от разпитаните пред Окръжен съд – Плевен свидетели, в т.ч. посочените от самия Ц. К., не подкрепят неговите твърдения. Свидетелят П. С. помни, че спорната постройка е съществувала още към 1981 г., откогато той има впечатления от имота, като според него тя е представлявала масивна тухлена постройка с две стаи, която не се е ползвала за живеене, а по-скоро като спомагателна стопанска сграда; ползвали са я всички живеещи в основната жилищна сграда, а най-много „дядо К.“ (бащата на Ц. К.), вкл. и до смъртта си през 2010 г., но така също са я ползвали и Ц. и брат му Д., като всеки е ползвал по една от двете стаи в постройката; свидетелят освен това сочи, че и в момента тази постройка не се ползва за живеене, в т.ч. и от Ц. К., а в нея се съхраняват вещи, вкл. и от племенника на Ц. К. (син на брат му Д.), който държи там гуми от кола. Свидетелят изобщо не е възприел да е извършван „голям ремонт“ на тази постройка, още по-малко пък същата да е била събаряна и изграждана от основи през 1986 г. и следващите години от Ц. К.. В същия смисъл са и показанията на свидетеля И. И., който твърди, че въпросната сграда му е известно, че съществува още от 1967 - 1968 г. и е представлявала още тогава тухлена сграда, затворена със стени и състояща се от две стаи и тоалетна по средата, като свидетелят изрично подчертава, че тя не е била само навес, както твърди Ц. К.. И този свидетел сочи, че тази сграда е била ползвана от всички, които са живели в основната жилищна сграда в дворното място, като е била използвана за съхранение на вещи и материали, вкл. от бащата на Ц. К. (К.), който държал там мотики, лопати и пръскачки. И този свидетел не установява да е бил извършван голям ремонт на постройката или да е била събаряна до основи и изграждана отново от Ц. К., а според него били правени само „някакви козметични промени“ (мазилка и боя). Свидетелят П. Д., живеещ в съседния имот, също не потвърждава процесната постройка да е била изграждана на мястото на друга съществуваща преди това стопанска сграда, която да е била изцяло съборена, а сочи, че Ц. К. е правил ремонт на тази сграда (описана от него като „покрито със стенички, съборетинка, едноетажна“), но според него този ремонт се е състоял в смяна на покрива и дограмата на сградата, а не в събаряне и изграждане наново. Съгласно показанията на свидетеля Х. В. въпросната сграда първоначално е представлявала само „навес с тоалетна“ и този навес е имал „само с покрив, но без стени“, като едва преди 15 години е станало затворено помещение („заприлича на сграда“), но този свидетел не е в състояние да посочи кой го е превърнал от навес в затворена постройка, тъй като не е участвал в началото на твърдяното преустройство, а се включил като майстор едва преди пет-шест години за довършителни работи в банята, по възлагане от Ц. К.. Единствено свидетелката Я. Г. е категорична в твърденията си, че постройката е била налице някъде от 80-те години на миналия век и тогава е представлявала само един навес, в който се държали дърва и въглища, с тоалетна вътре, като едва след 1980 г. тя станала затворена сграда със стени и оформени стаи вътре в нея и че това преустройство е било направено изцяло от Ц. К.. Заедно с това, обаче, и тази свидетелка не установява след въпросното преустройство след 1980 г. постройката да е била ползвана само от Ц. К. и той единствен да я е владял, отблъсквайки владението на другите съделители, като не отрича, че и към момента „едната стая я държи П., а другата – Ц.“, а приживе Л. и К. са ползвали външната тоалетна, която е в рамките на тази постройка. Самият Ц. К. потвърждава пред съда, че поне от последните три години племенникът му П. също ползва една от стаите в постройката и си държи вещи там. Свидетелката П. И. сочи, че процесната постройка е съществувала в имота още от 1972 г.; би ла построена от родителите на Ц. К. - К. и Л., в нея имало две стаи и тоалетна, и е била използвана от родителите на Ц. К., които държали там дърва и бидони, а след тяхната смърт е била ползвана от Д. и Ц., като свидетелката твърди, че не знае между тях да е имало спорове за ползването на постройката и тя да е била ползвана само от Ц., който да не е допускал брат си до нея, като напоследък се ползва и от П.. Свидетелката е категорична, че откакто е ходила в този имот, постройката съществува в този вид, в който я помни и знае, и не знае да е извършвано твърдяното от Ц. К. строителство на нова постройка на мястото на старата. Въззивният съд е заключил, че от съвместната преценка на свидетелските показания не се установява нито изграждане на процесната постройка изцяло наново след 1986 г. само от Ц. К. (с негови средства и труд), нито същият оттогава да е установил владение върху нея с намерение да я свои, като заедно с това да е отблъсквал владението на останалите съделители. По тези съображения е намерил за недоказано възражението на Ц. К., че е станал изключителен собственик на процесната постройка, придобивайки я по давност. Според съда се установява обратното - че постройката е била изградена и е съществувала в имота доста преди 1986 г. - още в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век. Поради това, следвайки земята, върху която е била построена, постройката е станала собственост на общите наследодатели К. Д. К. и Л. И. К., а след смъртта им е била наследена от синовете им Д. К. и Ц. К. при равни права - по 1/2 ид. ч.; след смъртта на Д. К. неговата 1/2 ид. ч. е наследена поравно от наследниците му по закон: Н. Д. Д. (дъщеря), Ц. Н. К. (съпруга) и П. Д. К. (син), или правата на съделителите по отношение на тази постройка са: 3/6 ид. ч. за Ц. К. и по 1/6 ид. ч. за Н. Д. Д., Ц. Н. К. и П. Д. К. - така, както е приел и първоинстанционният съд. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, алтернативно за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че по отношение на Ц. Н. К. и П. Д. К. е налице влязло в сила решение, с което искът за делба е отхвърлен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, предвид отразените по-горе съображения, че искът за делба на Ц. Н. К. и П. Д. К. е отхвърлен с влязло в сила решение. Визира разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, с оглед неточности на доклада и на дадените указания от първоинстанционния съд. От Н. Д. Д., Ц. Н. К. и П. Д. К. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на гореизложеното настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК - за проверка дали решението на Окръжен съд - Плевен не е вероятно недопустимо, като постановено в нарушение на чл. 299 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,