Определение № 3158 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 507/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№102678/07.11.2023г., подадена от А. Щ. Д., чрез процесуалния представител адв. Т. С. от АК-Варна, срещу решение №5015 от 02.10.2023г. по в.гр.д.№8042/2021г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-В въззивен състав, с което е оставена без уважение подадената от него молба с вх.№49597/25.05.2023г. за допълване на постановеното по делото решение №2250 от 02.05.2023г. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според касатора в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси, които са обусловили правните му изводи: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Поставените въпроси свързва с доводи за липсата на обсъждане от страна на въззивния съд на съдържащите се в подадената от него въззивна жалба оплаквания, както и за необсъждане на събраните по делото доказателства при постановяване на въззивно решение №2250 от 02.05.2023г. по в.гр.д.№8042/2021г. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Ц. М., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: С решение №2250 от 02.05.2023г. по в.гр.д. №8042/2021г. на Софийския градски съд като е потвърдено първоинстанционното решение №20092759/12.04.2021г. по гр.д. № 31371/2019г. на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на непозволено увреждане, изразяващо се в нарушени граждански и човешки права във връзка с неудовлетворено искане на основание чл. 80 НПК и издадено постановление № 946/2018г. на Апелативна прокуратура Варна. Така постановеното въззивно решение не е било обжалвано. На 25.05.2023г. А. Щ. Д. е подал до Софийския градски съд молба, съдържаща искане за допълване на решение №2250 от 02.05.2023г., с твърдения, че въззивният съд е преповторил доводите на първата инстанция, без да се произнесе по представените от него писмени доказателства, както и по подадена частна жалба, с която е поискал да се увеличи размера на претендираните неимуществени вреди. Така подадената по реда на чл. 250 ГПК молба е оставена без уважение с обжалваното решение. Въззивният съд е посочил, че съдебното решение е непълно, когато не обхваща целия спорен предмет, т. е. когато съдът не е формирал воля по част от спорното право като липсата на произнасяне следва да касае самостоятелна искова претенция в рамките на предмета на спора и да е налице както в мотивите, така и в диспозитива на съдебния акт. Посочено е, че липсата на удовлетворителен за страната резултат по конкретни нейни доводи, обсъждане на доказателства и приемане за установени от съда на фактически и правни изводи не съставлява пропуск и непроизнасяне по част от спорния предмет, тъй като по реда на чл. 250 ГПК не могат да се допълват мотивите на съдебния акт. С оглед естеството на производството по чл. 250 ГПК настоящият състав приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават наличие на поддържаното от него основание за допускане на касационно обжалване. Трайна и последователна е практиката на ВКС, според която в производство по чл. 250 ГПК съдът разполага с правомощието да допълни постановеното решение само когато в същото липсва произнасяне по предмета на правния спор, определен според особеностите на производството в съответната инстанция. Предметът на въззивното производство се определя от съдържащото се във въззивната жалба искане съдът да осъществи инстанционен контрол по валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение в рамките на въведените с въззивната жалба оплаквания и задължението му да следи служебно за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение (чл. 269, изр. 1 ГПК). Когато първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, както е прието в т. 2 на ТР №3/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, т.е. произнасяне по основателността на предявените искове, по които първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си в обжалваната му част. Само ако въззивният съд не се е произнесъл в тези рамки, решението му може да бъде допълнено по реда на чл. 250 ГПК. Наведените от страните в производството доводи, възражения и оплаквания следва да бъдат обсъдени от въззивния съд в мотивите към решението, но не и да бъдат възпроизведени в неговия диспозитив. Необсъждането на доводите, оплакванията и възраженията представлява касационно оплакване за неправилност на въззивното решение, но не и основание за неговото допълване по реда на чл. 250 ГПК. Както е прието в решение №138 от 03.12.2014г. по гр.д.№1982/2014г. на II г.о. на ВКС, непълнота на решението, обуславяща допълване по чл. 250 ГПК, съотв. чл. 193 ГПК (отм.), е налице когато съдът не се е произнесъл по цялото искане на страната, като липсата на произнасяне следва да е налице както в мотивите, така и в диспозитива на съдебния акт (т.е. само непълнота в диспозитива подлежи на допълване). Непротиворечиво също така ВКС приема, че непълнота на решението е налице при липса на произнасяне по предявен иск, респ. по въззивна жалба, касаеща определени части на първоинстанционното решение, но не и при липса на произнасяне по доводи и възражения, освен в хипотеза, при която и по възраженията процесуалният закон предвижда произнасяне със сила на пресъдено нещо. В този смисъл решение №368 от 28.12.2012г. по гр.д.№340/2012г. на І г.о. на ВКС. Само когато съдът не се е произнесъл с диспозитив по цялото искане, в производството по чл. 250 ГПК той дължи произнасяне и в мотивите по целия спорен предмет. Липсата на произнасяне по всички наведени от страните доводи, оплаквания и възражения сочи на неправилност на основното решение, която може да бъде отстранена само по пътя на неговото обжалване, но не и по реда на чл. 250 ГПК. Както е прието в решение №454/22.10.2010г. по гр.д.№765/2010г. на ІІ г.о. на ВКС, съдът дължи произнасяне с диспозитив само по надлежно заявените като искови претенции, а по възраженията – само когато това е изрично предвидено (възражения за прихващане и за подобрения, както и за право на задържане, по които се формира сила на пресъдено нещо). Постановява се диспозитив само по въпросите, по които съдът се произнася със сила на пресъдено нещо (в този смисъл т.18 на ТР 1/2000 год. на ОСГК на ВКС; решение №3/27.04.2016г. по гр.д.№3999/2015г. на II г.о. на ВКС), както и по допълнителните искания, свързани с главния спорен предмет, например за лихви, присъждане на разноски и др., както е прието и в обжалваното решение. Непроизнасянето на въззивния съд по поставен във въззивната жалба въпрос според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, но не и наличие на основание за допълване на въззивното решение – определение №87 от 04.03.2020г. по гр.д.№3726/2019г. на I г.о. на ВКС. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е отказал да допълни постановеното решение №2250 от 02.05.2023г. По така изложените съображения поставените въпроси не са в състояние да обусловят допускане на касационното обжалване. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата от 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение