Определение № 50548 от 06.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2716/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД“Бул инс“АД, подадена чрез адв. А. И., против решение №883/23.07.2021г. по в.гр.д.№856/21г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решението от 27.07.2020г. по гр.д.№1026/19г. по описа на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на С. Ц. Ф. на основание чл.432 ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него в резултат на настъпило на 25.06.2017г. пътно-транспортно произшествие в размер на 32 500 лв., ведно със законната лихва и разноски, както и в частта, с която решението на Софийски градски съд е потвърдено в осъдителната му част по иска за разликата от 25 000 лв. до присъдените от първата инстанция 67 500 лв. В касационната си жалба страната навежда оплаквания за неправилност на въззивния акт по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради постановяването му при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Счита определения от въззивната инстанция размер на обезщетението за прекомерно завишен и неотговарящ на доказаните по делото като причинени пряко от произшествието увреждания на ищеца. Квалифицира като неправилен и несъобразен с доказателствата, с материалния закон и с практиката на касационната инстанция извода на съда за липса на съпричиняване, сочейки,че с немарливото си и противоправно поведение /освобождаване от предпазния колан/ ищецът сам се е поставил в риск, тъй като в противен случай не би получил нараняванията, които е претърпял. Поддържайки теза за справедлив размер на обезщетение не повече от 50 000 лв. и процент на съпричиняване от Ѕ, касаторът претендира отмяна на решението на апелативния съд в обжалваната му част и отхвърляне на иска за разликата от 25 000 лв. до присъдените 100 000 лв., ведно със законните последици по отношение на лихвите и разноските. Претендира разноски за всички инстанции. В частта от касационната жалба, представляваща изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди, че „даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право е свързан с критерия за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди“, което разрешение е в противоречие със задължителната практика на ВКС /ППВС №4/68г. на ВС и т.п.№7/78г. на ВС/, макар формално съдът да се е позовал на нея и да е обсъдил някои от посочените в ППВС №4/68г. критерии. Във връзка с направеното от касатора в хода на производството възражение за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия ищец и извода на въззивния съд за липса на такова касаторът поставя въпроса Съпричиняващото деяние по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД е само деяние, което е противоправно и в причинна връзка с настъпилата вреда или може да е всяко деяние в причинна връзка с вредата, като то може и да не е противоправно, стига да поставя в превишен риск пострадалия? Касаторът твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в т.7 от ППВС №17/63г. и в ТР №88/62г., както и на решение №23/07.06.2017г. по гр.д.№2669/16г. на второ т.о. на ВКС. Направено е позоваване и на предпоставките на чл.280 ал.2 ГПК, без да се конкретизира и обосновава съответна от трите посочени в нормата хипотези. Ответникът по касационната жалба С. Ф., в депозиран от пълномощника му адв.С. Н. в законоустановения срок писмен отговор, застава на становище за необоснованост на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, за което счита,че е постановено в съответствие с трайно установената практика на ВКС по въпросите за критериите при определяне на справедлив размер на обезщетението за вреди и за съпричиняването от страна на пострадалия при ПТП. По същество поддържа, че въззивното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски, включително с присъждане в полза на процесуалния му представител адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си съставът на Софийски апелативен съд е приел за безспорно,а и подкрепено от съответните писмени доказателства, че на 25.06.2017г. ищецът, като пътник в движещо се по горски път МПС, е претърпял пътно-транспортно произшествие – при което, поради загуба на управление от страна на водача на автомобила, последният се е отклонил вдясно от пътя и се е преобърнал през таван в низходящ скат; ищецът е изпаднал от превозното средство и останал затиснат под него след установяването му в покой на дясната му страна; че вследствие на това ищецът претърпял увреждания и че гражданската отговорност на водача е била застрахована към този момент при ответното застрахователно дружество. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключение на медицинска експертиза съдът е приел за установено, че получените като пряк резултат от инцидента физически увреждания на ищеца се изразяват в многофрагментно счупване на дясното му бедро в горния край и разкъсване на лонното съчленение, счупване на двете рамена на лявата срамна кост, множествени охлузвания на дясна раменна става, дясно бедро, дясно коляно и дясна подбедрица, за възстановяването от които на ищеца му е бил необходим период от 9-10 месеца, през което време е претърпял две операции, бил е на постелен режим,а първите два месеца и след втората операция е изпитвал интензивни болки и е бил зависим от други хора за ежедневното му обслужване, наложена е била продължителна рехабилитация и въпреки приложеното лечение пълно възстановяване няма и не може да се очаква, тъй като десният му крак се е скъсил с 4 см, отслабнал е в значителна степен в сравнение с левия, движението му с този крак е силно ограничено, останала е куцаща походка и болки, за което трудоспособността му е намалена с 50%,а като резултат в дългосрочен план се очаква развитие на компенсаторна /спрямо скъсяването/ сколиоза, която ще влоши дегенеративните промени в кръста му. Като е взел предвид тези обективни факти в съвкупност с установените със свидетелски показания обстоятелства, че след инцидента ищецът рухнал психически, тъй като, освен причинените му болки и неудобства, е бил лишен и от възможността да живее пълноценно и да работи /към датата на експертизата същият е зает на временна работа и с наполовина трайно намалена трудоспособност/, съдът ги е отнесъл към визираните в задължителната практика – ППВС №4/68г. критерии при определяне на справедлив размер на обезщетението. Съобразил е сравнително младата възраст на ищеца към датата на инцидента – 42 години, сочейки,че характерният за тази възраст динамичен начин на живот е бил изцяло и завинаги променен за него, както и лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2017г. и на базата на всички тези обективни предпоставки е определил като справедлив за репарирането на неимуществените вреди размер на обезщетението от 100 000 лв. За основателно съдът е намерил оплакването на ищеца за неправилно приложение от страна на първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД. Позовал се е на практика на ВКС, според която, за да е налице съпричиняване, по смисъла на тази норма, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат със свое противоправно поведение, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно, като доказателствената тежест за установяване наличието на конкретен принос на пострадалия, без който не би се стигнало до увреждането, е на направилия възражението ответник. Приел е за конкретно установени обстоятелствата,че при преобръщането на автомобила ищецът е изпаднал и попаднал под него, като получените травми са в причинна връзка с изпадането и притискането му; че по време на пътуването, според свидетелските показания, потвърдени и от казаното от вещото лице по медицинската експертиза, ищецът е бил с поставен предпазен колан, но го е откопчал след първоначалното накланяне на автомобила надясно в опит да излезе от колата, при което е последвало преобръщането. Прилагайки възприетата от него практика на ВКС /включително ТР №1/25.12.2015г. по тълк.д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС/, съдът е заключил,че затискането на ищеца от автомобила не е следствие от обстоятелство „пътуване без обезопасителен колан“, доколкото по делото са налице данни,че такъв е бил поставен, а е следствие от неудачен опит на ищеца да излезе от колата малко преди или при преобръщането ѝ и установяването ѝ на дясната ѝ страна. Въз основа на този извод е приел,че не е налице съпричиняване, поради което и е отказал да намали определения от него размер на обезщетението. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не са налице основания за допускане на касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Конкретен въпрос, касаещ изводите на съда при определяне на справедлив размер на обезщетението за вреди от ПТП касаторът не е поставил,а и дадените от въззивния съд разрешения по приложението на чл.52 ЗЗД не са в противоречие с трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд. Тази практика е обективирана освен в цитираното от касатора и съобразено от съда Постановление №4/68г. на Пленума на ВС, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, каквито са характерът на увреждането, предпоставките, при които то е настъпило, вида и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, с оглед възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Според възприетото от касационната инстанция, при произнасяне по размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да се съобрази и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото, като се отчетат конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните, следва да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, като застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, а имат отношение към съобразяването на икономическите условия в страната. Всички визирани в практиката критерии са отчетени от въззивния съд, съобразно установените по делото конкретни обстоятелства. При тези данни, освен че липсва обоснован общ критерий за допустимост, съгласно разясненията в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което е достатъчно основание за отказ, не са налице и предпоставките за приложимост на сочения в изложението на касационната жалба допълнителен селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Формулираният от касатора въпрос, макар и свързан с въведеното в предмета на спора възражение за съпричиняване, наличието на което е отречено от въззивния съд, не е обуславящ крайния изход на делото, тъй като не кореспондира с решаващия извод на въззивната инстанция,че недоказаността на съпричиняването произтича от установеното по делото,че към момента на настъпването на ПТП пострадалият ищец е бил с поставен предпазен колан, а действията му по освобождаване от него са предприети по време на и са последващи началото на произшествието в опит да се спаси от последиците му. Не е налице и соченото като допълнителен критерий позоваване на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №17/63г. и ТР №88/62г. на ОСГК на ВС, с които се отрича като предпоставка за формиране на извод за наличие на съпричиняване виновното поведение на пострадалия. Видно от мотивите на решението, съставът на апелативния съд изрично е наблегнал на това,че не е необходимо приносът да съдържа в себе си и субективен елемент „вина“, което е в синхрон с цитираните от касатора разрешения, дадени в постановлението на Пленума на ВС и в тълкувателното решение. Цитираното в изложението решение по гр.д.№2669/16г. на второ г.о. на ВКС не съдържа никакви разрешения във връзка с поставения въпрос, поради което е ирелевантно. Неоснователно е и общото позоваване на касатора на разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК, визираща три хипотези, наличието на които /на която и да е от тях/ е предпоставка за допускане на селекцията – вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на съдебния акт. В жалбата нито се твърди,нито се установява по служебен път решението на въззивния съд да е нищожно или недопустимо при предвидените в закона и практиката предпоставки за формиране на обратен на този извод. Очевидна неправилност от друга страна е налице тогава когато въззивният акт страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да изследва доказателствата и правилността на направените въз основа на тях изводи на решаващия съд. Оплаквания и съображения в този смисъл в изложението към касационната жалба касаторът не е развил, а и настоящият състав обективно не намира основание да заключи ,че е налице такава установима от непосредствения прочит на въззивното решение негова неправилност. Изложеното налага да бъде отказано допускането на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му от касатора част. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.78 вр. чл.38 ал.2 ЗА касаторът следва да бъде осъден да заплати на адв. С. Н., в качеството ѝ на процесуален представител на ответника по касационната жалба, осъществил безплатна правна защита и съдействие пред касационната инстанция, адвокатско възнаграждение в размер на 2780 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение