Определение № 50577 от 09.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2588/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „М. България“ ЕАД, [населено място] против решение №265298/09.08.2021г., в.гр.д. №12118/2020г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение №161206 от 27.07.2020г., постановено по гр.д. №56315/2019г. по описа на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от касатора срещу РамезАхмад Ш. от [населено място] по реда на чл.422, ал.1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.99 ЗЗД за установяване съществуването на следните парични вземания: за сумата от 15 000 лева, представляващо непогасена главница по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по разплащателна сметка № 000CC-R-007686/19.05.2009г., сключен между ответника и “Първа инвестиционна банка” АД, вземанията по който са били прехвърлени на ищеца с договор за прехвърляне на вземания от 02.04.2018г., ведно със законната лихва от 17.05.2019г.; за сумата от общо 12 213 лева, представляваща сбор от следните суми: 6 813 лева - договорна лихва по т.7, б. „а“ от договора за кредит, начислена за периода от 17.05.2016г. до 17.05.2019г. и 5 400 лева - наказателна лихва по т.8 от договора за кредит, начислена за периода от 17.05.2016г. до 17.05.2019г. и 24 лева – разноски за уведомяване на длъжника, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по гр.д. №27796/2019г. по описа на СРС, ГО, 85 състав. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- незаконосъобразно и необосновано, поради което следва да бъде отменено и да бъдат уважени изцяло исковите претенции. Касаторът поддържа, че са неправилни изводите на съда, че срокът на договора за издаване на револвираща международна кредитна карта и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по разплащателна сметка, сключен между банката и ответника, е изтекъл през м.юли 2012г., респ. че исковете са погасени по давност. Поддържа, че дори пластиката да не бъде получена от кредитополучателя или картата да бъде блокирана от банката поради забава на длъжника, договорът за овърдрафт продължава да е в сила, а усвоената главница следва да се погаси на падежа или в срока, даден от кредитора при обявена предсрочна изискуемост. Излага доводи, че по делото е доказано, че договорът е сключен при ОУ, предвиждащи автоматично подновяване на срока, не е прекратен от страните, като ответникът дължи исковите суми, представляващи главница, договорна и наказателна лихви в размери, установени от ССЕ. Претендира съдебни разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Твърди, че решението е очевидно неправилно. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Счита ли се за прекратен/изтекъл срочен договор с потребител, сключен при Общи условия, предвиждащи автоматично подновяване, без никоя от страните да е изпратила предизвестие за прекратяването му?“; „2/ Следва ли да се счита, че договорът е с настъпил падеж, сключен при Общи условия, предвиждащи автоматично подновяване, след като срокът на картата/пластиката е изтекъл и задължението на кредитополучателя не е погасено?“; „3/ Счита ли се за прекратен договор за кредит, сключен с потребител, който не е получил служебно издадената от банката пластика, условие регламентирано в Общите условия на банката и задължението по кредита не е погасено?“. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът РамезАхмад Ш. не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли исковете, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК с правно основание чл.430 ТЗ вр. чл.99 ЗЗД, въззивният съд приема, че вземанията на ищеца, произтичащи от процесния договор за кредит са погасени по давност. Решаващият съдебен състав намира, че сключеният между банката-цедент и ответника договор по своята правна същност е договор за револвиращ кредит, по силата на който страните са се съгласили кредитополучателят да разполага с определена сума /кредитен лимит/, която може да ползва многократно и неограничено във времето в рамките на целия срок на действие на договора в пълен размер или частично. Излага аргументи, че за разлика от договора за потребителски кредит, овърдрафтът е краткосрочен кредит, който се усвоява/ползва по разплащателна сметка на кредитополучателя, като сумата може да се ползва многократно в рамките на договорения кредитен лимит, без предварителен погасителен план. Въпреки, че при този банков кредит се определя месечна падежна дата, размер на минимално погасяване от формирания дълг и дължима лихва за ползване на средствата, падежът за връщане на цялата усвоена главница по кредита настъпва към установения краен срок, респ. при предсрочно прекратяване на договора. Въззивният съд приема, че в процесния договор е предвиден срок на ползване на кредитния лимит до 19.05.2011г. /чл.3/, като в Общите условия /чл.36.1./ е предвидено автоматично удължаване на този срок при условие, че никоя от страните не отправи изявление за прекратяване на договора. Намира за недоказано твърдението на ищеца, че договорното правоотношение между банката и ответника е подновявано по реда на т.36.1. от ОУ, като на 27.01.2019г. задълженията по договора са обявени за предсрочно изискуеми. Предвид възражението на ответника, че издадената му по разплащателната сметка карта е била блокирана от банката още през 2011г. с изтичане на уговорения двугодишен срок, решаващият съдебен състав счита, че в доказателствена тежест на ищцовото дружество е да установи по реда на пълното и главно доказване, че срокът на ползване на овърдрафта е бил удължаван по реда на т.36.1. от ОУ, вкл., че кредитната карта, посредством която е бил усвояван процесният кредит, е била преиздавана след изтичане на срока на валидност на същата, респективно – че след изтичане на двугодишния срок по договора, кредитополучателят е извършвал платежни операции с тази кредитна карта. Излага аргументи, че това следва от същността на кредитната карта, която представлява както eлектронен платежен инструмент, така и средство за предоставяне на револвиращ кредит, чрез което картодържателят може да използва предоставените му средства до определен лимит, като междувременно следва да погасява частично или изцяло получените парични средства в определени срокове съгласно условията на договора. Съгласно чл.37.1. от ОУ банката подновява срока на валидност на картата служебно, доколкото е продължен срокът на овърдрафта, като издава нова карта, т.е. ако срокът на договора е продължен, банката е длъжна да издаде нова карта и обратно – ако срокът на договора не е подновен, такава карта не се издава. След анализ на доказателствата въззивният състав приема, че валидността на получената на 05.07.2009г. от ответника кредитна карта е изтекла най-късно на 05.07.2012г., липсват доказателства, че след тази дата е издадена нова кредитна карта по процесния договор, като стига до извод, че срокът на договора е изтекъл най-късно през м.07.2012г. По тези съображения приема, че п адежът на задължението за връщане на заемната сума е настъпил през м.07.2012г. /чл. 430, ал. 1 ТЗ/, от който момент е започнал да тече давностният срок за главницата, като същият е изтекъл през м.07.2017г. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК /17.05.2019г./ задължението за връщане на заемната сума за главница е погасено по давност. С погасяването на главното вземане са се погасили и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла /чл.119 ЗЗД/. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Решението не е очевидно неправилно- основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора процесуалноправни норми на ГПК, в техните действащи редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на поставените от касатора правни въпроса не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По начина, по който са формулирани от касатора, тези въпроси не са значими за изхода на спора, тъй като не са обусловили изводите на въззивния съд. Поставените въпроси, на първо място, съдържат в себе си твърдения, които не са обсъждани от въззивния съд /сключване на договор с потребител/, както и твърдения за факти, отречени с въззивното решение /издаване служебно от банката на нова кредитна карта/. На следващо място, въпросите са твърде общи и не предполагат еднозначни отговори. Дали един договор, сключен при Общи условия, предвиждащи автоматичното му подновяване, следва да се счита прекратен или не, както и следва ли да се счита с настъпил падеж, зависи от вида на договора; конкретните правоотношения, възникнали на основание този договор; поведението на страните и т.н. Въззивният съд, след анализ на конкретните договорни клаузи и преценка на приетите по делото доказателства, е изложил мотиви, че в случая срокът на договора за издаване на револвираща международна кредитна карта и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по разплащателна сметка, сключен между банката и ответника, е изтекъл най-късно през м.юли 2012г., когато е настъпил падежът на задължението на кредитополучателя за връщане на заетата сума. За да стигне до този извод, решаващият съдебен състав е съобразил конкретните факти и обстоятелства по делото, вкл. сложността на правоотношението между страните, произтичащо от вида на договора за кредит и неговите специфики /револвиращ кредит овърдрафт/; издаването на кредитна карта и откриване на разплащателна сметка за усвояване на кредита, както и обстоятелството, че банката не е доказала изпълнение на договорното си задължение за подновяване на кредитната карта след изтичане на нейния срок, посредством която е усвояван кредитът. Съдът е анализирал естеството и особеностите на договора за револвиращ кредит овърдрафт, обстоятелството, че сумата по кредита се отпуска по разплащателна сметка на кредитополучателя, който може да я усвоява чрез издадената му кредитна карта, представляваща както електронен платежен документ, така и единствено средство за предоставяне/ усвояване изцяло или частично на кредита. Следва да се отбележи, че касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК предполага поставяне на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, както и обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторът не е изложил аргументи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочена разпоредба. Всички наведени от него доводи представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда, респ. за неправилност на въззивното решение, които обаче не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд