Определение № 3543 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 236/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата М. К. Ц. срещу въззивно решение № 1015 от 24.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1789/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 1-ви граждански състав, с което, като е отменено решение № 5813 от 30.07.2019 год., постановено по гр. дело № 2142/2017 год. по описа на Софийски градски съд, М. К. Ц. – частен съдебен изпълнител е осъдена да заплати по искове с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 74 ЗЧСИ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД, както следва: на М. А. А. – сумата от 55 370 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени поради противоправно поведение на ответницата по изп. дело № 933/2013 год. по описа на ЧСИ М. Ц., довело до проведена процесуално незаконосъобразна публична продан и продажба на недвижимо имущество на по-ниска от пазарната цена, в размер на 1/5 от задължението на длъжниците от общо 276 852 лв., останало непогасено, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.02.2017 год. до окончателното й изплащане; на Л. А. А. – сумата от 55 370 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени поради противоправно поведение на ответницата по изп. дело № 933/2013 год. по описа на ЧСИ М. Ц., довело до проведена процесуално незаконосъобразна публична продан и продажба на недвижимо имущество на по-ниска от пазарната цена, в размер на 1/5 от задължението на длъжниците от общо 276 852 лв., останало непогасено, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.02.2017 год. до окончателното й изплащане; на Д. Н. К. – сумата от сумата от 55 370 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени поради противоправно поведение на ответницата по изп. дело № 933/2013 год. по описа на ЧСИ М. Ц., довело до проведена процесуално незаконосъобразна публична продан и продажба на недвижимо имущество на по-ниска от пазарната цена, в размер на 1/5 от задължението на длъжниците от общо 276 852 лв., останало непогасено, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.02.2017 год. до окончателното й изплащане, на Държавата, представлявана от министъра на финансите /встъпила по реда на чл. 227 ГПК вр. с чл. 11 ЗН на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ищец Н. С. К./ – сумата от 55 370 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени поради противоправно поведение на ответницата по изп. дело № 933/2013 год. по описа на ЧСИ М. Ц., довело до проведена процесуално незаконосъобразна публична продан и продажба на недвижимо имущество на по-ниска от пазарната цена, в размер на 1/5 от задължението на длъжниците от общо 276 852 лв., останало непогасено, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.02.2017 год. до окончателното й изплащане и на „С.-София" ООД – сумата от 10 000 лв., представляваща обезцщетение за имуществени вреди, причинени поради противоправно поведение на ответницата по изп. дело № 933/2013 год. по описа на ЧСИ М. Ц., довело до проведена процесуално незаконосъобразна публична продан и продажба на недвижимо имущество на по-ниска от пазарната цена, в размер на част от задължението на длъжниците от общо 276 852 лв., останало непогасено, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.02.2017 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата и допълнението към нея /подадено в срока по чл. 283 ГПК/ са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил възпроизвел изцяло мотивите на отменителното решение на ВКС, ІІІ г. о., по гр. дело № 754/2022 год. и с оглед дадените с него задължителни указания приел, че съдебният изпълнител е осъществил процесуални нарушения: липса на публикация в сайта на интернет страницата на окръжния съд по местоизпълнението; входиране на протокола за разгласа и обявлението за проданта в СРС в деня преди проданта, но по време, което не обезпечава пълния еднодневен интервал по чл. 487, ал.2 ГПК; преждевременно започнала трета продан/нова първа, която е започнала преди изтичане на едномесечен интервал от предходната втора публична продан; нередовно уведомяване на дружеството-длъжник „С. София“ ООД за публичната продан. Такива нарушения обаче не били извършени, като въззивното решение било постановено в противоречие с материалния закон и със задължителната тълкувателна практика на ВКС, която има силата на закон и е с по-висок ранг от отменителното решение на ВКС. Указанията в отменителното решение не били задължителни за въззивния съд при повторното разглеждане, когато самите те противоречали на материалния закон и задължителната тълкувателна практика на ВКС. Изводът на въззивния съд за нередовна разгласа поради непубликуване на обявлението на сайта на СГС противоречал на единствения установен в Република България процедурен способ за публикуване на обявленията за публични продани в цялата страна, действащ, считано от изменението на разпоредбата на чл. 487, ал. 1 ГПК /ДВ, бр. 49 от 2012 год., в сила от 01.01.2013 год. /, който бил доказан по делото с Протокол на ВСС № 53 от 13.12.2012 год., който не бил оспорен. В този протокол, който бил публичен документ и достъпен за справка на сайта на ВСС, бил установен редът за извършване на публикациите – чрез сайта на К. на частните съдебни изпълнители /автоматичен електронен обмен тип машина-машина, като обнародването на обявлението на сайта на КЧСИ означавало автоматично публикуване на сайта на окръжния съд/. Не съществувала законова или подзаконова правна уредба, която да регламентира техническия способ, съгласно който отделният съдебен изпълнител публикува обявленията в сайта на окръжния съд. Порадие това публикуването се осъществявало единствено по начина, договорен между Камара на ЧСИ и ВСС в цитирания протокол. С публикуване на обявлението в сайта на окръжния съд /СГС/ разгласата била изпълнена в пълен обем. По отношение на твърденията за постъпване на обявлението в съда преди изтичане на задължителния еднодневен интервал за регистриране на протокола, следвало да се има предвид, че в закона няма изискване за часови интервал на разгласяване на протокола. Съгласно чл. 487, ал. 2 ГПК, протоколът се регистрира „един ден преди посочения в обявлението ден за започване на проданта, като „един ден“ означава един ден преди началото на проданта. Този срок не се брои по дни, а представлява изискване за „един ден преди посочения в обявлението ден за започване на проданта”. Няма спор в теорията и практиката, че проданта е редовно разгласена в деня, предхождащ датата, посочена в обявлението за начало на проданта, независимо в колко часа на предходния ден е станало това. Нарушение би имало ако проданта е разгласена в деня на нейното започване или след това. Твърдението, че проданта е обявена преди изтичане на двуседмичен срок от залепването на уведомлението за получаване на книжа за „С. София“ ООД не било въведено в исковата молба, а било заявено за първи път във въззивната жалба на посочения ищец, който твърдял, че бил лишен от възможността да упражни правото си на избор относно вида на доставката и начисляването на ДДС върху продажната цена. Поради това въззивният съд не следвало да се произнася по това оплакване. Изводът в обжалваното решение, че обявяването на проданта преди изтичане на едномесечен интервал между предходната нестанала втора продан и процесната – нова продан при определена нова начална цена /по смисъла на чл. 494, ал. 2, изр. 3 ГПК/, противоречал на приетото в Тълкувателно решение № 2 от 20.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, според което: „поради липса на изрична уредба за начина на определяне на цената при третата публична продан се прилагат правилата на чл. 468 ГПК“. В релевантния момент /проданта била извършена през м. януари 2014 год./ нормата на чл. 485 ГПК, също препращала относно цената изрично към нормата на чл. 468 ГПК. Следователно, законовото препращане и последващото задължително тълкуване посочвали само начина на определяне на новата начална цена. Подобно препращане законодателят не правел към нормата на чл.494, ал. 2, изр. 2, предл. първо ГПК относно интервала от време между втора и нова продан при определена нова начална цена. Категорично тълкувателният акт налагал разглеждането на третата продан като първа по ред продан, за която в закона не съществувало изискване за едномесечен интервал. Буквалното възпроизвеждане на мотивите на отменителното решение на ВКС не освобождавало въззивния състав от задължението да мотивира изводите си и да обсъди доказателствата, при съобразяване на задължителните указания на ВКС, но преди всичко с действащата правна уредба и задължителната практика на ВКС. Въззивният съд бил застъпил неправилно схващане относно обема на задължителните указания на отменителното решение на ВКС, защото последното не указвало определени правни последици от установени факти – напротив указвало на въззивния съд самостоятелно да изведе правните последици от тези факти. Основното процесуално действие, което въззивната инстанция следвало да извърши при новото разглеждане на делото, било изслушването на съдебно-техническа експертиза с поставени в отменителното решение на ВКС задачи. Въззивният съд обаче не бил извършил в пълнота указаното му процесуално действие, което довело до едностранчиви, субективни и произволни изводи относно цената, на която било възложено имуществото в процесната публична продан – отхвърлил искане за изслушване на повторна съдебно-техническа експертиза и по този начин не изяснил спорния въпрос относно постигнатата цена на публичната продан. В кредитираното заключение били използвани произволни коефициенти за корекция на процесния имот с приетите аналози, изводите били в противоречие с правилата на българските оценителски стандарти. Най-същественият недостатък на експертизата бил използването на корекционните коефициенти по показател физическо състояние. Експертизата била необективна и поради отказа на вещото лице да включи аналога Хотел Р. в системата на сравнителните пазарни аналози, тъй като този аналог отговарял на три от четирите критерия за сравнение – предназначение /хотел/; местоположение /център/ продан и възлагане в същия времеви период. Необоснован бил и изводът в обжалваното решение, че в случая определената начална цена била намалена до нереален размер, което не позволило постигане на реална пазарна цена, на която имуществото да бъде осребрено. Относно определената начална цена при процесната публична продан, при която било възложено имуществото, следвало да се имат предвид разясненията, дадени с т. 9 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС, ОСГТК. По делото нямало твърдения и доказателства, че ответницата не е приложила правилата за определяне на нова начална цена при новата продан /по смисъла на чл. 494, ал. 2, изр. 3 ГПК/. Напротив – доказано било определянето на началната цена по правилата на закона чрез ангажиране на оценител, изготвяне на нова експертиза и прилагане на законоустановеното дисконтиране с 25 % спрямо пазарната цена към процесния период. В отменителното решение на ВКС изрично било указано при новото разглеждане на делото въззивният съд, след като събере и анализира съответните доказателства в тяхната съвкупност, да извърши собствена преценка налице ли са предпоставките за ангажиране на отговорността на ответницата на основание чл. 441 ГПК вр. с чл. 74 ЗЧСИ. Това указание обаче не било изпълнено. В обжалваното решение не били изложени мотиви относно елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно за наличието на причинно- следствената връзка между така приетите нарушения и възлагането на имота на взискателя при определената начална цена в процесната продан. Цената при публичната продан се определяла от търсенето, върху което не било в състояние да повлияе нито едно от приетите за установени нарушения. Безспорно било доказано, че проданта била разгласена чрез публикуване на обявлението в интернет сайта на К. на частните съдебни изпълнители. Този сайт бил основен източник на информация за провеждащите се публични продани в страната, той бил публичен и съдържал обобщена и подробна информация за всяка публична продан и именно чрез него се информирали потенциалните купувачи. Неспазването на т.нар. еднодневен интервал нямало никакво отношение към постигане на по-висока цена при публичната продан. Липсвала причинно-следствена връзка между приетата за преждевременно обявена нова продан и възможността за евентуално постигане на по-висока цена. Такава връзка не съществувала и с твърдяното нередовно уведомяване на „С. София“ ООД. Въззивният съд не бил объдил и всички доказателствата за публикуване на обявлението в сайта на Софийски градски съд посредством интернет сайта на Камара на частните съдебни изпълнители. Изпълнението на указанията на ВКС предполагало всяко едно от твърдените нарушения да се разгледа самостоятелно и по отношение на всяко едно от тях да се направи самостоятелен правен извод дали то е довело до непостигане на по-висока цена в рамките на процесната публична продан. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Удовлетворено ли е изискването на чл. 487, ал. 2 ГПК в случаите, в които е осъществена публикация на интернет страницата на К. на частните съдебни изпълнители /КЧСИ/, която публикация е отразена в интернет страницата на съответния окръжен съд чрез автоматичния обмен на данни със сайта на КЧСИ за публични продажби, съгласно споразумение между КЧСИ и ВСС съгласно т. 21.1 и т. 21.2. от Протокол № 53 от заседание на ВСС от 13.12.2012 год.? 2/ Удовлетворено ли е изискването на чл. 487, ал. 2 ГПК относно срока за поставяне в сградата на районния съд на обявлението за публична продан най-малко един ден преди деня на започване на проданта, в случай че обявлението е поставено в деня, предхождащ започването на проданта, като от момента на поставянето до започване на проданта са изтекли по-малко от 24 часа? 3/ Прилага ли се правилото на чл. 494, ал. 2, изр. 2, предл. първо от ГПК относно едномесечния срок при провеждане на нова продан след нестанали първа и втора? 4/ Какъв е обемът на задължителните указания на ВКС относно правните последици на приетите за установени факти и в частност изпълнени ли са задължителните указания на касационната инстанция когато в отменителното решение са посочени конкретни факти относно които въззивната инстанция следва да изведе свои самостоятелни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между конкретния факт и настъпилата щета, при иск за ангажиране на деликтна отговорност? 5/ Допустимо ли е позоваването на чл. 162 ГПК относно недостатъчните данни за размера на иска, когато размерът на иска е установен от заключение на вещо лице, което заключение е своевременно оспорено, независимо от това въззивната инстанция е отклонила искането за допускането на повторна експертиза с мотива, че както първоначалната, така и повторната експертиза във всички случаи притежават субективен елемент? 6/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, след като прецени всички доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира собствени правни и фактически доводи? 7/ По какви правила следва да се определи новата начална цена при провеждане на публична продан след нестанали първа и втора продани? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а въпросите по т. 3 – т. 7 са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК /третият и седмия въпрос/, решение № 50102 от 21.12.2022 год. на ВКС по т. дело № 1361/2022 год., II т. о., ТК, решение № 332 от 13.12.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3196/2016 год., IV г. о., ГК, решение № 399 от 24.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3529/2023 год., IV г. о., ГК /четвъртия въпрос/, решение № 164 от 20.05.2014 год. на ВКС по гр. дело № 7672/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 132 от 29.05.2015 год. на ВКС по гр. дело № 7298/2014 год., III г. о., ГК /петия въпрос/, решение № 212 от 01.02.2012 год. на ВКС по т. дело № 1106/2010 год., II т. о. ТК, решение № 14 от 03.08.2012 год. на ВКС по гр. дело № 217/2010 год., ІІ г. о., ГК, решение № 210 от 23.07.2025 год. на ВКС по гр. дело № 4/2024 год., І т. о., ТК /шестия въпрос/. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба М. А. А., Л. А. А., Д. Н. К. и „С.-София“ ООД считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендират и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по касационната жалба Държавата, представлявана от министъра на финансите счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че М. А. А. е майка на Л. А. А., последната е била съпруга на Н. С. К., а дъщеря на съпрузите е ищцата Д. Н. К.. Съпрузите били управители на дружеството „С.- София" ООД до 16.09.2013 год., а впоследствие съдружници в него били Н. С. К., Д. Н. К. и М. А. А., като последната била и управител на дружеството. Ищецът „С.-София“ ООД бил сключил с „БАКБ“ АД договор за кредит от 28.03.2005 год., като на 01.04.2005 год. договорът бил обезпечен с договорна ипотека, учредена от ищците физически лица /като трети лица/ и дружеството-кредитополучател /като заемател и ипотекарен длъжник/, с предмет процесния УПИ VIII-7, кв. .., в СО – район „С.“, в Центъра, с площ 243,70 кв.м., заедно с построения в имота в степен "груб строеж" хотел с бистро, с разгъната застроена площ от 1 352.50 кв.м. и подобрения. Към този момент /2005 год./ ипотекираните имоти били собственост на ипотекарните длъжници Л. А. и М. А., а към момента на провеждане на процесната публична продан през 2014 год. само поземленият имот бил тяхна собственост, а съответно сградата на хотела и оборудването в него били собственост на „С.- София“ ООД. Според удостоверение, издадено от ПАМДТ „Т.“ на 10.05.2007 год., данъчната оценка на хотела в груб строеж била 3 452 042.20 лв. Банката била предприела срещу ищците действия по събиране на дълга, като се снабдила с два изпълнителни листа и образувала изпълнително дело № 20138400400933 по описа на частен съдебен изпълнител М. Ц. /ответницата по делото/. По време на образуване на изпълнителното производство М. А. имала постоянен и настоящ адрес на [улица], ет. ., ап. ., а останалите ищци имали постоянни и настоящи адреси на същата улица, но на № ., ет. ., ап. .. На 12.08.2013 год. ищците били уведомени за дълга, като връчването било извършено от призовкар Б. М. на лицето Н. К.. На 25.09.2013 г. „БАКБ“ АД цедирала на "И." ЕООД вземанията, които имало към „С.-София" ООД и останалите ищци – физически лица, включително и тези произтичащи от договора за кредит от 28.03.2005 год., за което последните били уведомени от банката. „И.“ ЕООД било конституирано като взискател по процесното изпълнително дело. В хода на последното ипотекираните имоти били описани и оценени, като вещото лице определило пазарната стойност на ипотекираните имоти /УПИ и хотел с бистро/ в размер на 4 889 602.794 лв. без ДДС, като от тази сума хотелът бил оценен на 3 268 200 лв., парцелът – на 1 558 900 лв., а оборудването – на 62 500 лв. Насрочената публична продан в периода от 30.09.2013 год. до 30.10.2013 год. била с начална цена в размер на 75 % от посочената по-горе цена. Призовката за тази продан, изпратена до дружеството и Н. К., била връчена на 20.09.2013 год. при отказ. На 23.09.2013 год. М. А. била уведомена лично, а Л. А. – на 25.09.2013 год., чрез пълномощника й. Длъжницата Д. К. била търсена на 20.09., 23.09. и 26.09. и на основание чл. 41, ал. 2 ГПК съдебният изпълнител приложил съобщенията по делото, като счел, че уведомяването е редовно. След първата неосъществена продан, по искане на взискателя била насрочена нова продан при начална цена в размер на 80 % от началната по първата обявена публична продан. Повторната продан също била обявена за нестанала. Взискателят поискал да се определи нова цена и да се организира нова продан, както и да бъде назначен особен представител на длъжниците поради възпрепятстването при уведомяването им за изпълнителните действия. Частният съдебен изпълнител назначил нова съдебно-техническа експертиза, като според заключението по същата, пазарната стойност на имуществото възлизало на 2 900 000 лв. без ДДС, а отделно на оборудването – 41 100 лв. Новата начална цена била определена от съдебния изпълнител на 10.01.2014 год. в размер на 2 211 990 лв. /съответна на 75 % от стойностите по експертизата, без ДДС/. На Л. А., М. А. и Д. К. бил назначен особен представител, но уведомявания чрез него не били извършвани. За новата продан съобщенията до ищците физически лица били връчени на Н. К. – обстоятелство, което не било оспорено. Съобщението до дружеството-ищец било залепено на входа на хотела и съдебният изпълнител приел, че уведомяването е осъществено по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК. Видно било от представения протокол /на л. 318 – л. 319 от първоинстанционното дело/, че на 16.01.2014 год. обявлението за проданта на имуществото било поставено на определеното място в СО – район "С.", на самия имот, в канцеларията на частния съдебен изпълнител, в сградата на ДСИ и в сайта на КЧСИ. В тази връзка били представени входящ дневник и тръжни книжа. Наддавателно предложение постъпило само от "И." ЕООД и то било обявено за купувач на имуществото, като същото му било възложено срещу 2 211 990 лв., от които 2 175 000 лв. без ДДС за недвижимите имоти и 36 990 лв. с ДДС за движимите вещи. Изготвено било разпределение, като съобщението за същото било връчено на длъжниците – лично на К., а за останалите – на Л. А.. На 24.02.2014 год. в кантората за предявяване се явил само К.. На 06.03.2014 год. имотът бил възложен на дружеството-купувач и на същата дата всички длъжници били уведомени по посочения по-горе начин. Длъжниците по изпълнителното дело неколкократно били подавали молби до частния съдебен изпълнител, с които поискали да им бъде осигурен достъп до делото и да им бъдат издадени преписи от документите по него. На 09.04.2014 год. Л. А., като управител на „С.-София“ООД, била поискала незаверен препис от цялото изпълнително дело, който й бил отказан. Молбите за преписи от 28.01.2016 год. и 03.02.2016 год. били уважени. Също така длъжниците неколкократно били оттегляли пълномощията си, дадени на адвокати да ги представляват по изпълнителното дело. Въззивният съд е констатирал, че в първоинстанционното производство били изслушани и приети две съдебно-оценителни експертизи – еднолична и тричленна. Според първоначалната еднолична експертиза, пазарната стойност на хотела към м. 09.2013 год. била в размер на 3 258 738.27 лв., а към м. 01.2014 год. – 3 069 258 лв., на УПИ – в размер на 488 811 лв. и към двата момента, а на оборудването – в размер на 34 070 лв. към м. 09.2013 год.и в размер на 29 876, 77 лв. към м. 01.2014 год. Така общо пазарната стойност на всички продадени движими и недвижими вещи към м. 09.2013 год. възлизала на 3 781 619 лв., а към м.01.2014 год. – на 3 587 946 лв. Съгласно заключението на вещите лица по тричленната експертиза, пазарната стойност на хотела с бистро към м.09.2013 год. била в размер на 3 076 807 лв., а на оборудването към този момент – в размер на 62 500 лв. или общо 3 139 307 лв. Към датата на последния търг – м.01.2014 год., хотелът с бистро бил оценен на 3 132 568 лв., а оборудването в него – на 41 100 лв. или общо 3 173 668 лв. Посочил е, че в изпълнение на задължителните указания на ВКС във въззивното производство са приети първоначална и допълнителна съдебно-оценителни експертизи, чиито заключения е кредитирал и е приел, че справедлива пазарна стойност на процесния имот към м.01.2014 год. е в размер на 2 578 570 лв. без ДДС, от които 2 511 065 лв. или 1 583.60 лв./кв.м. – за сградата и съответно 67 505 лв. или 277 лв./кв.м. – за земята. Въззивният съд е намерил от правна страна, че уредената в чл. 441, ал. 1 ГПК отговорност за съдебния изпълнител е специален вид деликтна отговорност и за реализирането й следва да бъдат установени следните предпоставки: 1/ противоправно поведение при осъществяване на процесуални действия от съдебния изпълнител, 2/ вина, която се презумира /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и презумпцията не е оборена, 3/ настъпили имуществени вреди за ищеца, 4/ причинно-следствена връзка между деянието на частния съдебен изпълнител и вредите. В тази връзка в тежест на ищеца е да установи, че ответникът, в качеството му на частен съдебен изпълнител, е допуснал виновно такива нарушения на установените процесуални правила, от които за длъжниците като пряка и непосредствена последица са настъпили вреди в твърдения размер. Приел е, че е осъществено незаконосъобразно принудително изпълнение по процесното изпълнително дело, като ответницата е извършила следните незаконосъобразни действия и бездействия: 1/ не е налице публикация на сайта на интернет страницата на окръжния съд по местоизпълнението, предвид изричната разпоредба на чл. 487, ал. 2 ГПК и не е установено от надлежно събраните доказателства, че са предприети необходимите стъпки във връзка с публикуване на обявлението на този сайт; 2/ обявление за проданта е постъпило в СРС в интервала 14.23 ч. – 14.31 ч. на 16.01.2014 год., което не обезпечава пълния еднодневен интервал, визиран също в разпоредбата на чл. 487, ал. 2 ГПК; 3/ процесната продан е започнала на 17.01.2014 год., преди да е изтекъл предоставения на длъжника „С.-София“ ООД двуседмичен срок за получаване на съобщението с уведомлението за нейното насрочване и началната цена /същото е поставено по реда на чл. 47 ал. 5 ГПК на 13.01.2014 год. и двуседмичният срок изтича на 27.01.2014 год., което препятства ефективно упражняване на права на дружеството/; 4/ не е спазено произтичащото от уредбата на чл. 494, ал. 2 ГПК разбиране /застъпено и в отговора на правния въпрос в отменителното решение № 5006 от 20.06.2024 год. по гр. д. № 754/2022 год. по описа на ВКС, ІІІ г. о., ГК/, че третата продан на практика съставлява нова продан, изискване за насрочването й поне един месец след първата /предвид наличните разпоредби, визиращи отстояние между продажби – първа и последваща – поне един месец/. Като се е позовал на практиката на ВКС /която е цитирал/, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане и последният е длъжен да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение – кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените последици. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия /на съда и на страните/ са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действие той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия. Посочил е също така, че поведението на частния съдебен изпълнител е противоправно, тъй като били нарушени разпоредбите, гарантиращи законосъобразното провеждане на проданта, в това число било осъществено ненадлежно разгласяване, ненадлежно уведомяване, нарушаване на правото на участие на страните и др. Това не било основание за обжалване на постановлението за възлагане, но нарушавало една от процесуалните гаранции за достигане на възможната най-висока цена при публичната продан според пазарните условия. Като е констатирал, че между страните е спорно дали в резултат на допуснатите от частен съдебен изпълнител нарушения за ищците са настъпили щети и съответно какъв е техния размер, въззивният съд е изложил съображения, че вреда при процесуално незаконосъобразна публична продан ще е налице, когато получената цена при опорочена публична продан е по-ниска от реалната пазарна такава. Последната, обаче, не се определя чрез оценка на качествата на вещта, а чрез сравняване на цените, получени при продажба на вещи от същия вид на съответния пазар по времето на провеждане на публичната продан – ако вещи от същия вид са продавани на публична продан по същото време и в същия регион, могат да бъдат сравнени получените цени и разликата между качествата на продаваните вещи. Формирал е извода, че в случая тези предпоставки са налице, като според основното заключение на приетата в настоящото въззивно производство съдебно-оценителна експертиза, справедливата пазарна стойност на процесния имот към м.01.2014 год. е в размер на 2 578 570 лв. без ДДС, от които 2 511 065 лв. или 1 583.60 лв./кв.м. – за сградата и съответно 67 505 лв. или 277 лв./кв.м. – за земята. Получената цена в резултат на процесуално незаконосъобразно проведената от ответницата публична продан е 2 175 000 лв. без ДДС, или с 403 570 лв. по-ниска от реалната пазарна такава към началото на 2014 год. Доказано било незаконосъобразно процедиране от страна на ответницата, което довело до получаване на занижена цена на продаденото чрез публичната продан имущество. Нелогично било определената от частния съдебен изпълнител цена, на която е продаден имота, да намалее двойно в рамките на общо 3 месеца /считано от началото на първата продан/, както и тази цена да бъде значително по-ниска от данъчната оценка на имота. Освен това незаконосъобразно съкратените срокове на провеждане на процесната продан и обстоятелството, че имотът бил възложен, съгласно постъпилото едно единствено наддавателно предложение, именно на взискателя, били индикация, че по-ниската цена не е определена случайно. В частност определената начална цена била намалена до нереален размер на цената, което не позволило да се постигне реална пазарна цена, на която имуществото да бъде осребрено. Следователно размерът на общата вреда за дължиниците по изпълнително дело възлизал на 403 570 лв. Тъй като сборът на претенциите на всички ищци бил под тази размер, то предявените искове следвало да бъде уважени в пълен размер, с изключение на иска на „С.-София" ООД – този ищец бил обжалвал първоинстанционното решение само до сумата от 10 000 лв., а в частта му, в която претенцията на посочения ответник била отхвърлена за разликата над 10 000 лв., решението било влязло в сила. Счел е за неоснователно оплакването на ответницата, че поради отдалечеността във времето на процесната публична продан не може по обективен начин да бъде установено дали е налице щета и какъв е нейния размер, както и че използваните от вещото лице коригиращи коефиценти са субективни. Действително тази отдалеченост във времето затруднявала установяването на точния размер на щетата, но не го правила невъзможно. Във всяка експертна оценъчна дейност се предполага, че има известен субективен елемент, който обаче не водело до нейната необективност. В подобни случай следвало да намери приложение и разпоредбата на чл. 162 ГПК. Поради това е приел на основание чл. 162 ГПК, че исковете на М. А. А., Л. А. А., Д. Н. К. и Държавата, представлявана от министъра на финансите следва да бъдат уважени в пълния предявен размер – за сумата от по 55 370 лв., а искът на „С. София" ООД – за сумата от 10 000 лв. Приел е за несъстоятелно и твърдението на ответницата, че съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК въззивният съд следва да съобрази, че задълженията на всички ищци по изпълнителното дело са погасени по давност, тъй като изпълнителното дело е перемирано по силата на закона и не е преобразувано като ново; пасив по изпълнителното дело вече не съществува, а е налице едно естествено задължение на ищците, неподлежащо на принудително изпълнение, поради което евентуалното уважаване на претенциите ще доведе до неоснователното им обогатяване. В тази насока е изложил, че погасителната давност не се прилага служебно. Съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, само ако е успешно проведен и приключил с окончателно съдебно решение отрицателен установителен иск по реда на чл. 439 ГПК. При перемпцията не се погасява правото на принудително изпълнение и въз основа на изпълнителния лист може да се образува ново изпълнително дело при същия или друг съдебен изпълнител /т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК/. Дали в случая е налице щета и какъв е нейния размер следва да се преценява към момента на нейното настъпване през 2014 год., а не към настоящия момент. Ако съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК били съпоставени получената цена при процесната публична продан през 2014 год. и цената, която би била получена при проведена понастоящем публична продан на имота, предвид тенденции на пазара на недвижими имоти, можело да се поддържа, че е получена двойно или повече от двойно по-ниска цена през 2014 год. С тези мотиви на въззивния съд е отменено първоинстанционното решение в обжалваните му части, като исковете на М. А. А., Л. А. А., Д. Н. К. и Държавата, представлявана от министъра на финансите са изцяло уважени, а искът на „С.-София“ ООД – уважен за сумата от 10 000 лв. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че последният поставен в изложението въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – относно правилата за определяне на новата начална цена за третата по ред продан, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. На този въпрос вече е даден отговор в отменителното решение на ВКС при предходното разглеждане на делото – решение № 50006 от 20.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 754/2022 год., ІІІ г. о., ГК, поради което той не може да бъде пререшаван в рамките на същия правен спор. Тъй като съгласно разпоредбата на чл. 295, ал. 1 ГПК второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред ВКС само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, то следва и че второто касационно обжалване не може да се допусне по същите правни въпроси, по които ВКС вече се е произнесъл при първата касация – мотиви към т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2010 г., ОСГТК. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ по отношение на шестия повдигнат от касатора процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Този въпрос е от значение за изхода от спора и е свързан с доводите в касационната жалба, че въззивният съд не е изложил конкретни мотиви по отношение на причинно-следствената връзка между действията и бездействията на ответницата и твърдените имуществени вреди, респ. не е изследвал дали всяко от нарушенията, прието за осъществено без анализ на доказателствата, може да доведе до непостигане на по-висока цена в рамките на процесната публична продан, а е направил единствено обобщаващи изводи. Последователната практика на ВКС, в т.ч. задължителната такава, приема, че въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. По останалите поставени в изложението въпроси съдът ще се произнесе с акта си по същество. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 367.08 евро /равнавящи се на 4 629.60 лв./. Производството по ч. гр. дело № 235/2026 год. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК, е образувано по частна жалба на ищците М. А. А., Л. А. А., Д. Н. К. и „С.-София“ ООД срещу определение № 2383 от 18.09.2025 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК по в. гр. дело № 1789/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 1-ви граждански с-в. Доколкото въпросът за отговорността за разноските е обусловен от крайния изход на спора, то произнасянето по частната жалба е свързано с това по касационната жалба и не се налага отделното й разглеждане, поради което посоченото ч. гр. дело следва да бъде присъединено към гр. дело № 236/2026 год. на ВКС, ІV г. о., ГК, за общото им разглеждане в едно производство под номера на касационното дело. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,