Определение № 326 от 11.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 211/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. С решение № 1343 от 27.07.2021 год. по въззивно гр. д. № 591/ 2021 год. състав на Варненски окръжен съд, като е потвърдил изцяло първоинстанционното решение № 261605 от 09.12.2020 год. по гр. д. № 12713/2019 год. по описа на Районен съд – Варна, е признал за установено по отношение на Българската държава, че ДП „Ръководство на въздушното движение" не е собственик на 1 132 ид. части от поземлен имот с идентификатор 04426.102.193 с площ 1 997 кв. м., находящ се в с. Близнаци, Община Аврен, при описаните граници. Решението е постановено при участието на общината като трето лице - помагач на страната на ответното държавно предприятие. От Община Аврен е постъпила касационна жалба, в която се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението към нея се поставя процесуалноправният въпрос: „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, които са приети и не оспорени от другата страна, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи в мотивите на решението своите фактически и правни изводи?“. Твърди се, че в атакуваното решение липсва обсъждане на въпроса относно подсъдността на иска. Съдът не бил обсъдил представения договор № 182/07.11.2006 год. и в този смисъл решението се явявало постановено в противоречие с трайно установената съдебна практика на ВКС. Отделно от това, касаторът счита, че е налице очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, която се изразява в неправилно приемане и обсъждане на събрани по делото доказателства. Ответното ДП „Ръководство на въздушното движение“ също обжалва въззивното решение. Излага доводи за недопустимост, аргументирани с тезата, че държавното предприятие действа като процесуален субституент на Държавата и не е процесуално легитимирано да отговаря по предявения иск, нито притежава самостоятелни права върху процесния имот. В този смисъл счита, че ищецът и ответникът са представители на едно и също лице, липсва спор за материално право и изложеното обосновава процесуална недопустимост на предявения иск. Алтернативно поддържа, че ищецът не е обосновал правния си интерес от водене на делото. Сочи, че липсата на мотиви досежно допустимостта на иска е съществен порок на постановеното решение, обосноваващ очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението към жалбата се позовава и на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване при формулирани въпроси: 1. „Допустим ли е установителен (в случая отрицателен) иск за собственост върху недвижим имот, предявен от държавата чрез съответното министерство (в частност МЗХГ) срещу държавно предприятие по чл. 62, ал. 3 от Търговския закон (в случая ДП „РВД“)?; 2. „Кой е легитимираният ответник по искове за собственост, предявени срещу предприятия по чл. 62, ал. 3 ТЗ (в частност ДП „РВД“)?“; 3. „Какъв вид е правото на собственост върху имуществото на държавните предприятия по чл. 62, ал. 3 ТЗ и (в частност ДП „РВД“) върху придобитите чрез правна сделка недвижими имоти?“. Подчертава, че по тези въпроси няма съдебна практика и произнасянето по тях би допринесло за точното прилагане на закона и развитието на правото. Постъпилите касационни жалби се оспорват от Министъра на земеделието, храните и горите в качеството му на представител на Държавата. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като провери данните по делото и обсъди доводите на страните, намира следното: Постъпилите касационни жалби са процесуално допустими като подадени в законоустановения срок и от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Същите не обосновават наличие на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради следните съображения: За да постанови решението, състав на Варненски окръжен съд приема, че е сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК от Българската държава, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, обоснован с твърдението, че процесният имот представлява частна държавна собственост, а ответното ДП „Ръководство на въздушното движение“ се легитимира като неин собственик въз основа на договор за продажба на недвижим имот, сключен с третото лице - помагач Община Аврен. В отговора на исковата молба се оспорва статутът на имота, като се поддържа, че към датата на сделката същият е бил частна общинска собственост. С оглед изложените твърдения съдът е заключил, че е налице спор за собственост, като е обоснован правният интерес от водене на делото доколкото ищецът притежава права по силата на закона, а ответното предприятие ги оспорва, позовавайки се на деривативен придобивен способ. Решаващите доводи на съда са обвързани с констатациите, че имотът е с предназначение горска и/или земеделска територия, като ответникът и третото лице - помагач не са представили доказателства, че към влизане в сила на § 42 ПЗР ЗОС имотът е бил отреден за жилищно строителство или за обществени и благоустройствени мероприятия на Община Аврен. Съгласно мотивите към решението, редът и условията за изключване на земи и гори са уредени в Правилника за прилагане на закона за горите (обн. ДВ, бр. 41 /98 год.) и следователно в сила към датата на приемането на § 42 ПЗР ЗОС от 1999 год. След като няма данни да е започнала процедура по глава трета от ППЗГ, очевидно предназначението на имота не е променяно. Без правно значение са последващите отреждания за имота, тъй като всички елементи на фактическия състав на § 42 ПЗР ЗОС следва да са налице към момента на влизане в сила на правната норма. При това положение процесният имот, с оглед предвиденото в § 42 от ПЗР на ЗИД ЗОС, като имот представляващ частна държавна собственост към влизането му в сила /1999 год./, който не е отреден по силата на действащия към този момент план за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общината, не е станал собственост на Община Аврен. Следователно ответното държавно предприятие не е придобило собствеността върху него по силата на сключения договор, а искът правилно е уважен като основателен от първоинстанционния съд. При тези мотиви не се обосновава извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивното решение. Разпоредбата на чл. 53, ал. 1 ЗГВ провъзгласява Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“ за търговец - публично предприятие по смисъла на чл. 62, ал. 3 ТЗ /юридическо лице със седалище София/. Обстоятелството, че последното не е търговско дружество не означава, че същото не разполага със собствена правосубектност /така и в практиката на ВАС – решение № 3654 от 15.03.2013 год. по адм. д. № 935/2013 год., VІІ отд./. Както е видно от текста на ал. 5 от чл. 53 ЗГВ Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“ може да бъде титуляр на вещни права като имуществото му се състои от такова, предоставено му по вид, обем и стойност от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, и от имущество, придобито от самото предприятие. В този смисъл са и възприетите съображения в решение № 101 от 14.07.2015 год. на ВКС по гр. д. № 891/2015 год., II г. о. За разпореждането с това имущество е предвидена също така специална процедура в Раздел III от ППЗДС, която е различна от общия режим за разпореждане с имоти частна държавна собственост. В разглежданата хипотеза ищецът поддържа твърдението, че процесният недвижим имот представлява горска територия, чието предназначение никога не е променяно. Ответното държавно предприятие от една страна сочи, че искът е недопустим поради изначално сливане на качествата ищец и ответник в лицето на Държавата, но едновременно с това твърди съответните идеални части от правото на собственост да са придобити въз основа на прехвърлителна сделка, сключена между ДП „Ръководство на въздушното движение“ и Община Аврен. При така очертания предмет на спора тезата на касатора за сливане качествата ищец и ответник не може да бъде споделена. Не е налице визираната в решение № 127 от 19.07.2021 год. на ВКС по гр. д. № 2719/2020 год., III г. о. хипотеза, в която съответното държавно учреждение, на което е предоставено правото на управление на държавен имот, се явява процесуален субституент на Държавата. В случая ответното предприятие се позовава на деривативно придобивно основание, а именно – сделка с третото лице помагач Община Аврен. При това положение безспорно е налице спор за собственост. Не без значение е и обстоятелството, че решението има сила на присъдено нещо по отношение на общината в качеството ѝ на трето лице - помагач на страната на ответника, което заявява самостоятелни права върху процесния имот. За пълнота на изложението следва да бъде подчертано също така, че е налице предявен обратен иск за връщане на платената по процесния договор сума, който е изпратен за разглеждане по компетентност на Варненски окръжен съд, а изходът му е предпоставен от резултата по настоящото дело. В този смисъл, визираните в т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 год., ОСГТК, предпоставки за допустимост на предявения иск са изпълнени, а именно - твърдение за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Предвид изложеното, не се констатира твърдяната от касаторите „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. При достигнатите фактически и правни изводи на съда не се установява такъв порок, който с оглед неговата „очевидност“ да може да бъде изведен директно от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без допълнителен анализ и оценка на събрания доказателствен материал. Въззивното решение не е постановено при превратно приложение на закона или в нарушение на основополагащите принципи на гражданския процес, нито е явно необосновано. Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационното обжалване, се различава от визираните в чл. 281, т. 3 ГПК касационни отменителни основания. Поставеният в изложението към жалбата на Община Аврен въпрос относно задълженията на въззивния съд да мотивира акта си, като обсъди доводите на страните и събраните относими доказателства по делото, обуславя решаващите изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС. Съдебният състав е формирал собствени констатации за установената фактическа обстановка на база на събраните в хода на делото относими доказателства, като е изложил кратки и ясни мотиви по приетите за установени факти, защитните тези на страните и приложимите правни норми, съобразно предявения иск и очертания от въззивната жалба предмет на делото. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС са изпълнени. Не съставлява противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК такова произнасяне от въззивния съд по исканията, доводите и възраженията на страните, каквото те считат за неправилно. Несъстоятелен е и формулираният основен аргумент на касатора във връзка с така поставения въпрос. Последният поддържа, че като не бил съобразил продажната цена в процесния договор между общината и държавното предприятие, съдебният състав пропуснал да установи, че първоинстанционното решение е недопустимо, доколкото продажната цена на имота е над 50 000 и делото е подсъдно на окръжен съд по аргумент от чл. 104, т. 3 ГПК. В случая цената на иска се определя от представената в първоинстанционното производство данъчна оценка, която не минава посочения праг от 50 000 лв. Не се обосновават също така релевираните в изложението към жалбата на ДП „Ръководство на въздушното движение“ предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Всички въпроси на този касатор се поставят с оглед тезата му за недопустимост на предявения иск. Както е видно от гореизложените съображения в тази връзка, отговорът на въпросите за допустимостта на производството, процесуалната легитимация на страните и статута на имуществото на предприятията по чл. 62, ал. 3 ТЗ, следват директно от действащата нормативна уредба и по тях е налице установена съдебна практика, която се споделя напълно от настоящия съдебен състав. При това положение не може да се приеме, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на възприетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. Соченото основание ще бъде налице, когато разглеждането на въпросите допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че изложените предпоставки не са налице. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,